Джефри Арчър
Времето ще покаже (58)

56.

На сутринта Хари бе един от първите на палубата, около два часа преди „Канзас Стар“ да влезе в пристанището на Ню Йорк. Минаха още четирийсет минути, преди слънцето да се появи да му прави компания, а дотогава той вече знаеше със сигурност как ще прекара първия си ден в Америка.

Вече се беше сбогувал с д-р Уолас, след като се бе опитал неловко да му благодари за всичко, което бе направил за него. Уолас го увери, че ще пусне писмото му до мисис Клифтън веднага щом пристигне в Бристол, и след като Хари намекна, че тя е склонна към нервни избухвания, с неохота се съгласи, че може би няма да е разумно да я посещава.

Хари бе трогнат, когато капитан Паркър лично дойде в лечебницата да му даде бермудите си и да му пожелае успех.

— А сега е време да си лягаш, Том — твърдо каза Кристин, след като капитанът се върна на мостика. — Ще ти е нужна цялата ти сила, ако искаш утре да заминеш за Кънектикът.

Том Брадшоу с удоволствие би прекарал ден-два с Ричард и Кристин в Манхатън, но Хари Клифтън не можеше да си позволи да си губи времето, след като Великобритания бе обявила война на Германия.

— Когато се събудиш утре — продължи Кристин, — опитай да се качиш на пътническата палуба още по тъмно, за да видиш как слънцето изгрява, докато влизаме в Ню Йорк. Знам, че си го виждал много пъти, но мен лично тази гледка винаги ме вълнува.

— И мен — каза Хари.

— А след като акостираме, защо не изчакаш двамата с Ричард да се освободим, за да можем да слезем заедно?

Облечен със спортното сако и риза на Ричард, които му бяха малко големи, с капитанските бермуди, малко дълги, и обувките на доктора, които малко го стягаха, Хари с нетърпение очакваше да стъпи на брега.

Домакинът на кораба беше телеграфирал на Имиграционния отдел на Ню Йорк, че имат допълнителен пътник на борда — американски гражданин на име Том Брадшоу. От службата бяха отговорили, че мистър Брадшоу трябва да се яви при някой от служителите, който ще го поеме.

След като Ричард го оставеше на Гранд Сентръл, Хари смяташе да се помотае известно време на гарата и да се върне на пристанището, за да провери какви кораби има за Англия. Нямаше значение кое пристанище е крайната им цел, стига да не беше Бристол.

След като намереше подходящ кораб, щеше да приеме всяка работа, която му предложат. Беше му все едно дали ще бъде на мостика, или в машинното, дали ще търка палубата, или ще бели картофи, стига да се върне в Англия. Ако нямаше работни места, щеше да плати за пътя — в плика, който му бе дала Кристин, имаше повече от достатъчно пари за каюта, която едва ли щеше да е по-малка от килера, в който бе спал на борда на „Девониън“.

Тъжно му беше, че когато се върне в Англия, няма да може да се свърже с никой от старите си приятели и ще трябва да е предпазлив дори когато се свързва с майка си. Но веднага щом стъпеше в родината си, единствената му цел щеше да е да постъпи на някой военен кораб и да се сражава срещу враговете на краля, дори да знаеше, че всеки път, когато корабът влезе в пристанището, трябва да остане на борда, подобно на бягащ престъпник.

Зяпна с възхищение, когато Статуята на свободата се издигна пред него през утринната мъгла. Беше виждал снимки на прочутата статуя, но те не даваха истинска представа за размерите й. Издигаше се над „Канзас Стар“, приветствайки туристите, имигрантите и гражданите в Съединените щати.

Корабът продължи към пристанището и Хари загледа Манхатън. Изпита известно разочарование, че небостъргачите не изглеждат много по-високи от някои от сградите в Бристол. Но с всяка следваща минута те растяха все повече и повече, докато не стигнаха едва ли не до небето и трябваше да засенчи очите си от слънцето, докато ги зяпаше.

Влекач на пристанищните власти дойде да ги посрещне и поведе „Канзас Стар“ към мястото за акостиране на док 7. Когато видя ликуващата тълпа, Хари започна да изпитва опасения: все пак младият мъж, който пристигаше тази сутрин в Ню Йорк, беше значително по-стар от четвъртия офицер, отплавал от Бристол само преди три седмици.

— Усмихни се, Том.

Хари се обърна и видя Ричард с фотоапарат „Кодак Брауни Бокс“ в ръце: гледаше обърнатото надолу с главата изображение на Том с Манхатън на заден план.

— Ти ще си единственият пътник, когото със сигурност няма да забравя за ден-два — каза Кристин, докато заставаше до него, за да може Ричард да ги снима заедно. Беше сменила униформата си на медицинска сестра с елегантна рокля на точки, бял колан и бели обувки.

— И аз няма да ви забравя никога — каза Хари с надеждата, че никой от двамата не усеща колко е нервен.

— Време е да слизаме на сушата — каза Ричард и затвори обектива на фотоапарата.

Тръгнаха по широкото стълбище към долната палуба. Някои от пътниците вече слизаха от кораба, за да отидат при щастливите си роднини и приятели. Докато вървяха по подвижния мост, духът на Хари се приповдигна, понеже мнозина от пътниците и екипажа му стискаха ръката и му пожелаваха успех.

След като слязоха на кея, Хари, Ричард и Кристин тръгнаха към имиграционната служба и се наредиха на една от четирите дълги опашки. Очите на Хари се стрелкаха във всички посоки и той искаше да зададе куп въпроси, но всеки от тях щеше да разкрие, че за първи път стъпва на американска земя.

Първото, което го порази, беше разнообразието от цветове на кожата. Беше виждал само един чернокож в Бристол и помнеше, че бе спрял да го зяпа. Стария Джак му беше казал, че това е грубо и нетактично, и беше добавил: „Как би се почувствал, ако всички започнат да те зяпат само защото си бял?“. Най-много обаче го порази шумът, суматохата и забързаното темпо на всичко. В сравнение с Ню Йорк Бристол приличаше на линееща останка от отдавна отминала епоха.

Вече започваше да съжалява, че не беше приел предложението на Ричард да пренощува в дома му и може би да прекара няколко дни в града, който изглеждаше така вълнуващ още преди да е излязъл от пристанището.

— Какво ще кажете да мина пръв? — предложи Ричард, когато дойде редът им. — Ще ида да взема колата и ще ви чакам отвън.

— Добра идея — съгласи се Кристин.

— Следващият! — извика имиграционният служител.

Ричард отиде до бюрото и му подаде паспорта си.

Служителят хвърли бегъл поглед на снимката и удари печат.

— Добре дошли у дома, лейтенант Тибет. Следващият!

Хари пристъпи напред, смутен, че няма паспорт и някакъв друг документ и че е под чужда самоличност.

— Името ми е Том Брадшоу — каза той с увереност, каквато не чувстваше. — Мисля, че домакинът на „Канзас Стар“ ви е предупредил, че ще сляза на брега.

Служителят се вгледа внимателно в Хари, после взе някакъв лист и започна да изучава дългия списък имена на него. Накрая си отбеляза едно, обърна се и кимна. Едва тогава Хари забеляза двамата мъже от другата страна на бариерата — бяха с еднакви сиви костюми и сиви шапки. Единият му се усмихна.

Служителят удари печат на един лист и го подаде на Хари.

— Добре дошли, мистър Брадшоу. Доста време ви е нямало.

— Определено — отвърна Хари.

— Следващият!

— Ще те изчакам — каза Хари, докато Кристин вървеше към бюрото.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Хари мина през бариерата и стъпи на територията на Съединените щати.

Двамата мъже в сиво пристъпиха напред.

— Добро утро, сър — каза единият от тях. — Вие ли сте Томас Брадшоу?

— Да, аз съм — отвърна Хари.

И изведнъж другият го сграбчи и изви ръцете му зад гърба, а първият ги закопча с белезници. Всичко стана толкова бързо, че Хари нямаше време дори да протестира.

Външно остана спокоен — явно някой беше разбрал, че не е Том Брадшоу, а англичанин на име Хари Клифтън. Предположи, че в най-лошия случай ще му връчат заповед за депортиране и ще го върнат в Англия — а той искаше точно това, така че не оказа никаква съпротива.

Забеляза два автомобила до тротоара. Първият беше черен полицейски с отворена задна врата, до която чакаше друг сериозен мъж със сив костюм. Вторият бе червена спортна кола — зад волана й седеше усмихнатият Ричард.

Щом видя как отвеждат Том, Ричард скочи и се затича към него. В същото време един от полицаите започна да чете правата на мистър Брадшоу, докато другият продължаваше да го държи здраво за лакътя.

— Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат.

Миг по-късно Ричард вече беше до тях и изгледа свирепо полицаите.

— Какво правите, по дяволите?

— Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен такъв — продължи първият полицай; другият изобщо не обръщаше внимание на корабния офицер. — Разбирате ли правата си, както ви бяха прочетени?

— Да, разбирам ги — спокойно отвърна Хари.

Ричард явно беше изумен от това колко спокоен изглежда Том, сякаш изобщо не бе изненадан, че го арестуват. Въпреки това бе твърдо решен да направи нещо, за да помогне на приятеля си, така че препречи пътя на полицаите и попита твърдо:

— В какво обвинявате мистър Брадшоу, полицай?

Старшият детектив спря, погледна Ричард в очите и отговори:

— В убийство първа степен.