Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (9)

8.

Антоан бързо изведе Куинси от театъра. Младежът с ужас видя мъж да лежи в локва кръв на паважа. Наоколо тичаха минувачи и търсеха полицаи и лекар.

— Боже мой! — възкликна Куинси. — Какво се е случило?

Чуха се свирки и от всички посоки дотичаха полицаи. Антоан поведе Куинси по стълбите, опитваше се да го накара да се отдалечи възможно най-бързо.

— Доколкото разбирам, някакъв луд е нападнал две жени в театъра.

Куинси видя как един скитник се беше надвесил над ранения, за да му каже нещо, а след това взе часовника му и побягна с него. Извика, без да се замисли: „Крадец!“, избута Антоан и се затича след мъжа.

Но беше прекалено късно. Крадецът избяга нагоре по улицата и се скри от погледа на Куинси. Раздразнен, че пропусна шанса си да стане герой, младежът се присъедини към тълпата минувачи, които сочеха крадеца на пристигащите полицаи. Само след секунди пазителите на реда задържаха скитника и му взеха сребърния часовник.

Антоан сграбчи Куинси за ръката и го повлече нанякъде.

— Господин Бесараб ми нареди да ви заведа в Сорбоната. Тръгвайте с мен, младежо, нямате работа тук.

Куинси не се осмели да престъпи нарежданията на Бесараб. Докато се промъкваха през тълпата, прошепна:

— Ами господин Бесараб?

— Нали не очаквате публична личност като него да се появи на мястото на трагедията? Трябва да мисли за репутацията си.

Куинси кимна, до се зачуди какво се беше случило зад кулисите и защо великият актьор остана там. Можеше още да го грози опасност. Полицаите разчистваха местопрестъплението и се опитваха да се погрижат за ранения. Куинси хвърли поглед назад и зърна лицето на жертвата. То му се стори странно познато.

* * *

Сюард вдигна очи към нощното небе и осъзна, че вече не изпитва болка. С последния си дъх произнесе една-единствена дума:

— Луси.

* * *

Черната каляска без кочияш прекоси Сена през моста на булевард „Дьо Пале“. Градът на светлините грееше в нощта. Според поетите точно те го превръщаха в град на влюбените. Но Батори беше достатъчно дълго на този свят, за да знае, че това е илюзия, също като любовта.

Графиня Елизабет Батори стана прилежна ученичка на своята леля Карла, изпълняваше всичките й нареждания от страх обучението да не свърши. Когато най-после намери и прегърна истинската си същност, тя се почувства щастлива, защитена и доволна и осъзна, че ще открие още повече блаженство с жена на нейната възраст, като прислужницата от кухнята Илка. Илка беше млада, красива, невинна и сладка. И което беше по-важно — винаги кроеше планове за бъдещето, за разлика от Карла, която обичаше да живее в миналото. С Илка Батори можеше да споделя младежката си енергия, да тича по поляните и да търси приключения. Не искаше да нарани леля си и оправдаваше залитането си с твърдата си вяра в своята новооткрита философия, че любовта не може да е грешна.

Леля Карла започна да я подозира и накрая направо притисна Илка. Обезумяла от ревност и гняв, тя обяви прислужницата за крадла и се погрижи да бъде обесена. Батори й отмъсти, като й отказа достъп до леглото си, а тогава Карла я предаде на семейството й.

Само след дни пристигна въоръжен ескорт. Батори се съпротивлява, но я вързаха, запушиха устата й, сложиха й качулка на главата и я метнаха на гърба на един кон. Казаха й, че семейството й я връща на съпруга й, за да изпълни брачните си клетви пред Бога и да роди наследник на граф Надазди. Тогава Батори се убеди, че любовта е само временна илюзия, измислена от Бог, за да тормози своите бедни творения — хората.

Докато гледаше този така наречен Град на влюбените от прозореца на черната си каляска, която я отнасяше далеч от театър „Одеон“, Батори се закле, че ще изгори Париж до основи и ще стъпче с ботушите си пепелта му.

Извърна се от малкия отвор между перденцата, които закриваха прозореца на каляската.

— Трябва да ускорим изпълнението на плана си.

— Много умел капан ти бяха заложили, господарке — каза русата й придружителка. В гласа й имаше лека тревога.

— Ловецът на вампири е вече мъртъв и никога няма да разкаже какво е видял в Марсилия — добави тъмнокосата жена в бяло и свъси красивото си чело.

— Познавам го — отвърна Батори. — Той е един от групата. Сега и останалите ще тръгнат по следите ни. Трябва да ударим първи.