Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (18)

17.

Инспектор Котфорд се бе заринал в книжа в „Червения лъв“. Любимото му място беше в най-тъмния ъгъл на кръчмата. Никой не сядаше там, тъй като се намираше прекалено далеч от веселбата около бара. Котфорд си мислеше, че ако това заведение беше малко по-лъскаво, неговото място би било идеално за влюбени двойки — да си шепнат сладки глупости, скрити от всички. Но това беше мъжки бар. Свърталище на пияници. И на полицаи. На такова място дами не стъпваха. Тук близостта се изразяваше с много уиски, потупване по гърба и безвкусни шеги. На Котфорд му харесваше мрачното, облицовано в тъмно дърво помещение. Дългите сенки над неговото ъгълче издигаха бариера между него и останалите посетители. Той държеше на личното си пространство, искаше да остане насаме с единственото нещо, което имаше смисъл в живота му — работата.

„Червеният лъв“ беше най-близката кръчма до Камарата на общините, новия Скотланд Ярд и резиденцията на премиера на Даунинг Стрийт 10, затова беше пълна с политици, полицаи и държавни служители. Всички късметлии, които имаха семейства, по това време си бяха у дома. Само единаците, които нямаха друг живот, давеха самотата в алкохол. Котфорд се вписваше идеално в това място.

Даде знак на барманката да му налее още една бира, а той продължи да сравнява записките с напечатаните на машина протоколи, които трябваше да изпрати на прокуратурата. Очите му бяха уморени от доклади за скорошни кражби на велосипеди. Предполагаше, че има някакво благородство да помогнеш на бедните отрудени хорица да получат възмездие, след като са изгубили единственото си средство за придвижване, но въпреки това намираше работата си за унизителна. Не можеше да излезе години наред от задънената професионална улица, а това никак не му помагаше да наклони везните в своя полза.

Барманката замени празната му чаша с половин литър тъмна бира. Той идваше в тази кръчма от трийсет години и познаваше жената добре. За съжаление така и не се харесаха. Не разменяха и дума.

Котфорд беше наясно с лошата си слава. Чудеше се дали барманката нарочно го пренебрегва, за да покаже недоволството си, че не е успял да залови Джак Изкормвача. Или просто всичко се дължеше на затворения му характер. С тази неприятна мисъл в главата той хвърли поглед към суровите лица на други редовни посетители, които го гледаха намръщено от портретите на стената. Елитът на Скотланд Ярд. Битката с престъпността беше непрестанна война без победители, но колкото повече случаи разплетеше един полицай, толкова повече чувстваше, че животът му има смисъл. Тези велики мъже от портретите бяха свършили доста работа, за да наклонят везните в полза на справедливостта. Ето го пенсионирания главен инспектор Доналд Суонсън и началника на полицията Томас Арнолд, който подаде оставка, за да се включи в Кримската война, и веднага щом тя приключи, се върна обратно на служба. Най-виден сред тях беше някогашният ментор на Котфорд, главен инспектор Фредерик Абърлайн. Котфорд се засмя, когато погледна към портрета на стария си приятел. „Да му се не види, винаги е приличал повече на банкер, отколкото на полицай“, помисли си той и вдигна чашата си към достойните мъже.

Когато беше млад и изпълнен с идеализъм детектив и обичаше работата си, все се чудеше защо такива уважавани хора като Абърлайн се опитват да носят света на раменете си. Чак сега, на тези години, разбра истината. Абърлайн чувстваше за свой дълг да донесе справедливост за жертвите на жестоки престъпления. Нямаше по-благородно призвание. След поражението с Джак Изкормвача се надигна такъв обществен вой, че Абърлайн се принуди да подаде оставка. Това стана преди двайсет и пет години. През дългогодишната си славна полицейска кариера Абърлайн беше разкрил толкова много престъпления, че неспособността му да се справи с пет случая на убити проститутки не успя по никакъв начин да накърни репутацията му сред колегите.

При Котфорд не стана точно така. След принудителното пенсиониране на Абърлайн той беше преместен на сегашната си работа. Така на практика приключи участието му в разследването на убийства и умряха всичките му надежди за напредък в кариерата. Предполагаше, че от него се очаква да се оттегли достойно. Но той беше прекалено голям инат, за да постъпи така. Петте мъртви курви го преследваха цял живот. Ако не успееше да се реабилитира по някакъв начин за провала си, съвестта му никога нямаше да е чиста. Молеше се разкритията в дневника на доктор Сюард най-накрая да успокоят чувството му за вина.

Вратата на кръчмата се отвори с трясък. Всички пияни кървясали очи се обърнаха към влетелия вътре полицай. Лицето на превъзбудения млад мъж беше зачервено и потно. Той се изправи насред помещението и извика:

— Има ли тук инспектор Котфорд?

След настъпилата пълна тишина се чуха шушуканията на посетителите.

— Аз съм този, когото търсиш — избоботи от сянката Котфорд.

Задъханият полицай му отдаде чест и му подаде сгъната бележка.

— Сержант Лий ми нареди да предоставя незабавно това на вниманието ви! Доколкото разбрах, свързано е с важно разследване.

Котфорд хареса момчето. Напомняше му за самия него, когато беше млад идеалист. Разгъна бележката и я прочете. После я препрочете и мозъкът му заработи на пълни обороти. Вече тичаше към изхода, когато младият полицай извика след него:

— Инспектор Котфорд, дежурството ми свърши и мога да ви помогна, ако имате нужда.

Котфорд помисли върху предложението на момчето. Защо да не окуражи този прекрасен млад колега?

— Записките ми са отзад на масата — каза той. — Погрижи се да бъдат предадени незабавно на кралската прокуратура. Не ме разочаровай, младежо. Възмездието за тежки престъпления зависи от твоята бързина.

— Слушам! Можете да разчитате на мен, сър!

След като извърши доброто си дело за деня, Котфорд се отправи към мрачната съдба, или поне така се надяваше. Направи първата стъпка по новата пътека, която щеше да го изправи лице в лице със злото, което търсеше от двайсет и пет години.

* * *

Сержант Лий бе заслепен от внезапна ярка светлина. Пред очите му блеснаха звездички. Зрението му се върна до известна степен и очите му започнаха да се адаптират към зловещата сцена на престъплението. Полицейският фотограф презареди светкавицата и направи още една снимка. Този път Лий се извърна. Изпита носталгия по времената, когато на местопрестъплението се правеха скици, а не снимки.

Откакто постъпи в Скотланд Ярд, Лий не спираше да се чуди какво ли е да работиш по случая с Джак Изкормвача. Всъщност именно интересът му към ужасните престъпления на серийния убиец го накара да издири Котфорд и да се сприятели с него, след като стана полицай. Старият инспектор беше последният на активна служба, който бе работил по този случай. Лий беше дете по времето на убийствата, но добре си ги спомняше. Именно заради тях напусна военната си служба след Втората бурска война през 1902 година и започна работа в градската полиция. Десет години по-късно сержант Лий стоеше на алеята и разглеждаше обезобразения труп на млада жена. По време на войната беше виждал много окървавени и разкъсани тела, но всички бяха на мъже. За него гледката на съсечената жена беше доста по-мъчителна. Откъснат крак, захвърлена ръка, изтръгнато сърце, потънало в локва кръв на паважа. Торсът беше изкормен, а органите и червата извадени.

Стоманеносивите очи на Лий проследиха инспектор Хънтли, който бе назначен да разследва този случай. Хънтли бе хванал ръце зад гърба си и наглеждаше двамата униформени, които събираха и описваха уликите.

В тухлената стена покрай алеята отекна гръмогласна кашлица. Лий, Хънтли и униформените се обърнаха към алеята откъм бариерата на Темпъл. От мъглата се появи едър пиян мъж. Хънтли насочи фенерчето си към клатушкащата се фигура. Сержант Лий веднага разпозна Котфорд. Надяваше се да прояви малко повече дискретност и да не се появява на местопрестъплението с гръм и трясък. Прати Прайс до „Червения лъв“ да го повика, без да има позволение за това. Ако Котфорд се държеше като глупак пред инспектор Хънтли, щеше изложи и него. Хънтли не пропускаше да покаже мускули на по-нисшестоящите и със сигурност щеше да издейства порицание за Лий. Затова когато кумирът му се появи на местопрестъплението, сержантът вече се молеше да не е допуснал ужасна грешка.

Хънтли бе насочил фенерчето към потния зачервен нос на Котфорд, а той пък гледаше право в лъча, сякаш предизвикваше Хънтли.

— Инспектор Котфорд? — попита Хънтли. — Мисля, че сте сбъркали пътя. Кръчмите са по-нагоре по Флийт Стрийт.

Униформените се изхилиха. Тъй като познаваше своя ментор, Лий се зачуди дали няма да налети на бой. За щастие Котфорд мина спокойно покрай инспектор Хънтли и тръгна към жертвата. Хънтли и колегите му се спогледаха. Нима Котфорд наистина се канеше да разследва престъплението? Хихиканията им се превърнаха в гръмогласен смях. На Котфорд изглежда не му пукаше, но Лий се срамуваше и заради него.

— Точно навреме, инспектор Котфорд — каза Хънтли. — Тъкмо се канех да обобщя първите си впечатления. Добре дошъл сте, можете да останете, ако искате. Току-виж научите нещо.

На Лий му се искаше да фрасне наглата физиономия на Хънтли. Но Котфорд не се впечатли от думите му, цялото му внимание беше съсредоточено върху кървавите останки.

— От ръчно пришитите мъниста по роклята на жертвата става ясно, че не е евтина курва от Уайтчапъл — каза Хънтли. — Или е завлечена в алеята от нападателя, или е трябвало да се срещне тук с някого по свое желание. Тъй като покрай бариерата на Темпъл е имало хора, ако е била доведена насилствено, минувачите със сигурност са щели да чуят виковете й. Затова можем да заключим, че е дошла тук на среща с любовник. Но нещо се е объркало. Вероятно е отклонила мераците му. Скарали са се. Любовникът й се е опитал да си вземе своето. Сборичкали са се и са паднали в сандъците в дъното на алеята. Тя сигурно се е опитала да избяга. Мъжът е извадил нож.

Лий нямаше как да не се впечатли от такова проницателно подреждане на уликите от местопрестъплението.

Хънтли беше изненадан, че Котфорд продължава да не му обръща внимание. Старият инспектор вдигна отрязаната глава на жената в бяло. Лицето на мъртвата беше замръзнало в ужасена гримаса, но той като че ли не се впечатли от това. Въртеше главата, бъркаше с пръсти в кървавите рани и повдигаше краищата на разкъсаната кожа. Подхвърли главата във въздуха, хвана я и се взря в отворените очи на мъртвата.

Лий вече не се боеше, че ще получи порицание. Страхуваше се, че ще изгуби работата си.

Под изумения поглед на Хънтли Котфорд остави отрязаната глава върху паважа и се заклатушка към разбитите сандъци.

Поклати невярващо глава и обяви на висок глас своите изводи:

— Нападателят в пристъп на страст е нападнал нещастната ни жертва. Убил я е по особено жесток начин и е обезобразил трупа. Високото качество на роклята на дамата ме кара да вярвам, че заподозреният е джентълмен. Извършил е безразборната касапница, за да ни заблуди. Надявал се е, че някой тъп инспектор ще припише кървавото престъпление на човек от улицата. Около бариерата на Темпъл се навъртат само високопоставени мъже, адвокати и банкери. Сред тях трябва да търсим убиеца.

В дъното на алеята се чу трясък. Отново всички очи се обърнаха към Котфорд. Оказа се, че е паднал върху дървените сандъци. Лий с ужас установи, че ситуацията е дори по-лоша, отколкото се бе опасявал. Котфорд се изправи, подпирайки се на здравите сандъци, направи няколко стъпки назад и побягна напред, изпъчил гърди. Хвърли се върху един здрав контейнер, а докато се мъчеше да се изправи, забеляза, че всички погледи са вперени в него.

— Извинете, инспекторе. Не ми обръщайте внимание.

— Инспектор Хънтли — намеси се един от униформените, — забравяте за кървавия отпечатък от обувка, който намерихме върху една от счупените касети.

— Изобщо не съм го забравил! След като е извършил отвратителното си злодеяние, нашият нападател е бил целият в кръв. Тръгнал е да бяга, когато мозъкът му се е прояснил. Осъзнал е какво е направил и се е втурнал към бариерата на Темпъл. Знаем го, защото в устрема си е стъпил върху парче дърво и отпечатъкът сочи към изхода откъм бариерата на Темпъл.

— Браво, старче — каза Котфорд.

Хънтли се обърна и прие с достойнство признанието, но загуби дар слово, когато видя Котфорд застанал на колене да върти на паважа парче дърво, сякаш беше дете, което си играеше с пумпал.

На Лий му се прииска да се притече на помощ на своя кумир.

— Инспектор Хънтли! Пристигна полицейския лекар.

Хънтли грейна.

— А, касапинът е тук, момчета. Ние си свършихме работата. Първите питиета в „Чернения лъв“ са от мен.

Хънтли поведе малката си армия по алеята, всички се смееха високо. Полицейският лекар пристъпи напред. Едва удържа вечерята в стомаха си, когато видя останките от жертвата.

Трето поколение офицер, Лий беше възпитан от баща си да следва строго протокола и да уважава йерархията. Пренебрегна тези свои инстинкти, като повика Котфорд, и сега трябваше да се справи с последствията, след като пиянството на инспектора го изложи пред всички. Пое дълбоко дъх и се обърна. Котфорд го нямаше никакъв. Къде се бе дянал, по дяволите?

Лий тръгна надолу по алеята, към изхода на Флийт Стрийт. Намери Котфорд да лази на четири крака в тъмното и да души някаква купчина на паважа. Взе парченце от нея и го приближи към носа си. Лий осъзна, че Котфорд държи парче фъшкия.

Преизпълнен със състрадание, Лий коленичи до приятеля си и сложи ръка на гърба му.

— Инспекторе, защо не ме оставите да ви отведа у дома ви?

Котфорд хвърли фъшкията, избърса ръка в крачола си и вдигна очи към Лий. Беше напълно трезвен. Очите му гледаха будно като на истински детектив.

Докато се изправяше, заговори:

— Хънтли може да е надут пуяк, но е дяволски добър детектив. Има нужда само от малко шлифовка. Тези сандъци са от подсилен дъб. Предназначени са за тежки товари. Както сигурно си забелязал, имам осанката на кит. Хвърлих се с цялата си тежест върху тях, но те не се счупиха.

— Какво намеквате, инспекторе?

— Мъжът и жената наистина са се срещнали тук, водени от страст, както предположи Хънтли. Но според мен са били нападнати от трети човек.

— И какво ви навежда на тази мисъл?

— Внимавай къде стъпваш. Виждаш ли кървавите отпечатъци от длани по земята? От мъжки ръце са.

Лий наведе поглед към следите по паважа. Хънтли ги бе пропуснал.

— Обърни внимание на палците — каза Котфорд. — Този човек е паднал инстинктивно назад и се опитал да се задържи, затова палците сочат навън. Бягал е.

— От какво?

— Виж фъшкията. Тук е имало коне. Вероятно впрегнати в каляска. Те са му блокирали пътя. Бягал е от някого към безопасната Флийт Стрийт и вече е бил оплискан с кръв.

Лий съжали, че се бе усъмнил в Котфорд.

— Бягал е от третия човек.

— Точно така! Вероятно е бил доста як мъж, защото е запратил нашата неизвестна втора жертва с огромна сила към сандъците. Главата на жената не е отделена от тялото с нож. Нащърбената плът по шията говори само за едно — главата й е била откъсната от две много силни ръце.

Лий беше в шок.

— Стига, инспекторе. Преди малко твърдяхте, че контейнерите не могат да се счупят от удар на човешко тяло в тях. Кой би могъл да откъсне глава с голи ръце?

— Уликите не лъжат. Не бива да изключваме това, което засега не можем да обясним. От опит знам, сержант Лий, че разгневен превъртял човек може да добие силата на десетима мъже. Веднъж гоних един такъв луд.

Котфорд се обърна и тръгна по друга алея към крайбрежната улица. Лий го последва. Котфорд се спря и вдигна от земята малък блестящ предмет. Хвърли го към Лий. Беше месингово копче с монограм: „У&С“.

— „Уолингъм и синове“ — каза Лий.

— Да, едни от най-добрите шивачи в Лондон.

По копчето имаше незасъхнала кръв.

— Втората ни жертва е заможен мъж — отбеляза Котфорд.

Лий се загледа в копчето.

— Откъде ви хрумна да търсите по тази част от алеята?

— Видя ме как въртях дървеното парче на земята по-рано. Ако бягащ мъж стъпи върху такова парче, то ще се завърти като пумпал по неравния паваж. Кървавият отпечатък от обувка накара Хънтли да заключи, че заподозреният е побягнал към бариерата на Темпъл. Но следата сочи в грешна посока и принадлежи на втората ни жертва. Той не е бягал от своето престъпление, бягал е от третия човек на алеята и гонитбата е приключила тук.

Котфорд коленичи отново и потопи пръст в една от многото капки кръв по паважа. След това вдигна ръка към Лий.

— Нуждая се от услуга, сержант. Трябва да ми кажете точно какво пише в доклада на полицейския лекар.

Лий се поколеба — очертаваше се пак да наруши протокола. Но знаеше, че старата хрътка е надушила истинска следа.

— Както пожелаете, сър.

Котфорд кимна и тръгна към мъглата.

— Тук няма много кръв, инспекторе — каза Лий. — Може би имаме жив свидетел.

— Твърде невероятно — отвърна Котфорд. — Няма други кървави отпечатъци от обувки след това място. Втората ни жертва не е напуснала пеша тази алея. — Наведе глава. — Боя се, сержант, че до изгрев-слънце ще трябва да водите инспектор Хънтли на друго местопрестъпление. Бог да ни е на помощ.