Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (40)

39.

Артър Холмуд си проправяше път през тълпата, като блъскаше настрани нещастните пешеходци. Беше висок близо два метъра и спокойно гледаше над множеството, макар димът да лютеше на очите му. Колкото повече напредваше, толкова по-силно тълпата го изблъскваше назад. Беше като газене през подвижни пясъци.

След това множеството се раздели, за да направи път на трите конски впряга на пожарникарите. Артър знаеше, че кавалерията пробива път на пехотата, затова се настани зад впряговете. Така успя да премине през хората, които подаваха кофи с вода към горящия театър „Лисеум“, и само след секунди вече се намираше в основата на стълбите. Беше като замаян, направо хипнотизиран от танца на оранжевите пламъци.

— Махнете се! Дайте път! — извика той.

На помощ му се притекоха двама пожарникари с маркучи, които се опитваха да си пробият път през хората към главния вход. Пламъците и горещината бяха толкова силни, че беше малко вероятно вътре да има живи хора. През счупените прозорци се чуваше как се срутват стени. Никой от пожарникарите нямаше намерение да влиза, защото беше прекалено опасно.

Артър видя как двама от тях заливат от двете страни театъра с вода. Това вече не беше спасителна операция, а опит за предпазване на съседните сгради. С „Лисеум“ беше свършено. Целта беше да не се допусне огънят да превземе цялата улица.

Артър се приближи към основата на стълбището, изкачи няколко стъпала за по-добра видимост и огледа тълпата за Куинси. Надяваше се момчето изобщо да не е успяло да влезе или ако е успяло, да е постъпило разумно и да е излязло навреме.

Видя дребен очилат мъж, покрит със сажди и пепел, да се втурва към пожарникарите.

— Куинси Харкър е все още вътре! — извика Хамилтън Дийн. — Моля ви, трябва да му помогнете!

Сърцето на Холмуд се сви, когато един пожарникар изблъска Хамилтън Дийн и каза:

— Ако е вътре, значи вече е мъртъв.

Холмуд се почувства безсилен. Нямаше нищо по-тежко от това за човек на действието, като него. Изпита същото, когато гледаше как умират Луси и Куинси П. Морис. Нямаше да го позволи отново. Не и този път. Не и пред очите му. Изтича нагоре по стълбите към горящия театър, пламъците го обгърнаха от всички страни.

— Махай се оттам! Да не си се побъркал? — извика му един от пожарникарите.

Пламъците утихнаха за миг и Холмуд се втурна напред. Беше толкова горещо, че му се стори, че започва да се топи. Опита се да прекрачи прага, но огнената стихия го избута навън. Сякаш бе застанал на прага на самия ад.

— Куинси! — извика той напълно отчаян.

* * *

Дробовете на Куинси горяха. Димът пареше очите му. Прикри лицето си от пламъците и тръгна зад кулисите.

— Бесараб, къде си? Бесараб? Отговори ми!

Ритна една врата. Прилив на горещ въздух го свали на земята. От помещението изскочи огън, стрелна се към тавана и го подпали. Пожарът сякаш се прозя и вдиша кислорода наоколо. Куинси беше в търбуха на звяр и само след секунди той щеше да го погълне напълно. Пропълзя под стелещия се дим и така стигна до следващата врата, подпря се на стената и натисна дръжката. Тя опари пръстите му, той дръпна ръка назад и извика от болка. Вратата простена, дървото се изду, започна да пука и да се огъва. Куинси покри лицето си. Вратата се пръсна и се откачи от пантите, разцепи се на трески и от празното пространство изскочиха огнени кълба. Нямаше смисъл. Цялата сграда се разпадаше и всеки миг щеше да се срути. Трябваше да излезе, иначе го чакаше сигурна смърт.

Изправи се с мъка на крака и точно когато се канеше да избяга, спря като покосен. През димната мъгла забеляза затиснато от руините горящо тяло, облечено в пламнал сценичен костюм. В ръката си още стискаше меч.

— Бесараб! — Куинси забрави за адската горещина и хукна към него. Лицето му бе обгорено до неузнаваемост. Ако бе избягал, преди да види това, щеше да има надежда. Но сега знаеше, че никога няма да научи отговорите на въпросите, които го вълнуваха. Бесараб беше мъртъв.

Коя беше тази графиня, за която говореше Дийн? Куинси не успя да се разплаче след смъртта на баща си, но сега сълзите му потекоха с лекота, въпреки лъжите на Бесараб. Усещаше как губи битката с Дракула. Сълзите се смесиха с дима и той вече не виждаше нищо.

Само след секунди чу ужасно скърцане и таванът се срути по-бързо, отколкото можеше да реагира. Дори не успя да вдигне ръце, за да защити лицето си. Тежките греди паднаха върху него. Усети остра болка. Една греда се стовари точно върху гръдния му кош.

Беше в капан.

* * *

Чернокосата жена в бяло излетя от каляската в черно и златно. Изражението й беше диво, очите — напълно черни, зъбите й блестяха. Блъсна се право в Мина и двете паднаха на паважа.

Никой на Уелингтън Стрийт не забеляза какво се случи. Вниманието на хората беше съсредоточено върху пожара в Театър „Лисеум“. Мина беше сама. Жената в бяло изрева победоносно, ръцете й с дълги нокти отметнаха главата на Мина назад и откриха беззащитната й шия пред зъбите на чудовището. Вампирът яхна Мина и я притисна към земята. Тя се бореше, но жената в бяло беше силна.

— Моята графиня ти изпраща своята неугасваща любов — изръмжа тя, преди да забие зъбите си в гърлото на Мина.

Мина вече бе преживяла веднъж вампирска ласка, но това беше съвсем различно. Тази жена имаше намерение да разкъса гърлото й.

— Не! — изпищя тя. След всичко, което бе понесла, нямаше намерение да умре точно сега, когато Куинси най-много се нуждаеше от нея.

Усети как в нея се надига мощен, непознат досега бяс. Новопоявилата се сила се втурна по вените й. Звярът, спящ от толкова време в кръвта й, кръвта на Дракула, изведнъж бе освободен. Сърцето й заби по-бързо, както никога досега. Кръвта й кипна, сякаш имаше своя собствена воля, и даде на мускулите й неестествена мощ и бързина. Преди жената в бяло да разкъса гърлото й, преди дори да осъзнае напълно какво се случва, Мина я изхвърли от себе си. Тъмнокосият вампир излетя във въздуха и се удари в една улична лампа. Стовари се върху паважа с нечовешки трясък, стълбът на лампата се пречупи на две и от него изригнаха искри. Горната половина на стълба падна върху чудовището и го притисна към земята.

Мина гледаше невярващо ръцете си.

Вдигна навреме очи, за да види как жената в бяло вдига стълба с лекота, сякаш бе отчупена клонка. След това го запрати към нея. Без да се замисля, Мина скочи на крака и със същата лекота пое стълба. Втурна се към меча, който лежеше на земята до преобърнатата каляска на Холмуд. Сграбчи дръжката му, извади го от ножницата и се завъртя внимателно. Жената в бяло се хвърли към нея. Мина размаха меча, когато вампирът се приближи. Жената в бяло изръмжа и от раната в гърдите й потече кръв.

По дяволите! Целеше се в главата й! Мина отново вдигна меча. Този път нямаше да пропусне. Оръжието разцепи въздуха със съскане и се насочи към шията на тъмнокосия вампир.

Жената в бяло изрева като диво животно, вдигна ръка и хвана острието. Дланта й бе срязана до кокал и от нея шурна кръв. Чудовището огъна острието и го счупи на две. Дръжката на меча бе избита от ръката на Мина и тя усети как стъпалата й се отделят от земята. Невероятната сила на кръвопийцата я запрати към колелото на обърнатата каляска и от удара то стана на трески. Металната ос се заби в таза й. Мина падна на земята, не можеше да диша.

— Биеш се като мъж — засмя се жената в бяло. — Смятах, че любимата на княза е по-нежна жена.

Мина се бореше за въздух.

— Не всички жени са роби на своите господари.

Жената в бяло изрева от обида. Втурна се към Мина с ужасна скорост. Беше време за убиване.

В ума на Мина се появи образът на нейния смугъл княз. На лицето му беше изписана паника.

— Бягай! — извика той.

Докато жената в бяло се приближаваше към нея, Мина загуби контрол над тялото си. Сякаш кръвта на Дракула във вените й изпълняваше заповедите на своя командир. Мина наблюдаваше като насън как ръката й сграбчва счупения бастун на Холмуд и го вдига като копие срещу приближаваща кавалерия. Жената в бяло се движеше прекалено бързо, за да убие инерцията. Наниза се на бастуна, острият му край се заби право в сърцето й. По лицето и ръцете на Мина плисна леденостудена кръв и по цялото й тяло премина тръпка. Победоносният възглас на вампира се превърна с предсмъртен стон.

Гледаше с невярващи очи Мина и успя само да изграчи:

— Как…?

— Твоята господарка не те ли предупреди? Аз съм лъжливата мръсница на Дракула! — отвърна Мина.

Завъртя жената в бяло във въздуха и я удари в стената на близката сграда. От тухлите се отчупиха парченца и вампирът се стовари на земята. Когато очите й се затвориха завинаги, лицето й си върна човешкия облик.

Мина не знаеше какво да мисли. Дракула я бе спасил, но бе убил съпруга й. Отиде до кочияша на Холмуд и видя, че е мъртъв. Зачуди се дали и тя не се бе превърнала в убийца като княза вампир.

Виковете и биенето на камбани от Уелингтън Стрийт я откъсна от мислите й. Куинси! Мина разпрегна единия жребец. По дяволите етикета, нямаше време да язди настрани. Вдигна полата си и яхна неоседлания гръб на коня. Сграбчи гривата му и го срита в хълбоците с пети. Той препусна към театър „Лисеум“ през обладаната от паника тълпа. Първичните инстинкти на Мина бяха взели връх. Нямаше да се спре пред нищо.

Конят се изправи уплашен на задните си крака, когато се приближи към горящия театър. При други обстоятелства Мина щеше да падне, но силата й отново я спаси. Проправи си път към стъпалата на сградата, но видя, че е безсмислено. Огънят бе пробил покрива и посипваше околността с горещи въглени. Сякаш ято светулки се бе появило в тъмната нощ.

Няколко пожарникари се опитваха да удържат крещящ мъж.

— Артър!

Холмуд ги отблъсна и тръгна надолу по стълбите към нея. Очите му бяха насълзени, той поклати глава. На пребледнялото му лице бе изписано пълно поражение. Беше виждала това изражение и преди. Сърцето й се сви.

— Какво стана? Къде е синът ми? Къде е Куинси?

Артър Холмуд никога не се бе огъвал пред трудностите. Но сега дори не можеше да я погледне в очите. Гласът му трепереше, когато каза:

— Мина, съжалявам, Куинси го няма.