Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (28)

27.

Миналото е като затвор, от който никой не може да избяга. През последните няколко дни Мина усети как паднаха резетата на собствената й килия. Любимият й Джонатан беше мъртъв, Куинси избяга. Обземаше я параноя: улови се, че непрекъснато гледа през прозорците. Имаше зъл надзирател: страхът й, че Котфорд, високият полицай и подчинените му хрътки ще потропат всеки миг на вратата й. Ако искаше да ги държи далеч, трябваше да измисли нов план.

След като Куинси изскочи от дома им бесен, тя с часове се рови в листовете, които той бе разхвърлял по пода на кабинета. Седна сред хартиения Стоунхендж и разглежда дълго руините на миналото си. Трябваше да спре Куинси. Но първо трябваше да го намери. Той се нуждаеше от закрилата й и тя щеше да му я даде без значение дали я иска, или не. Над Англия се спускаше нощ. Това поставяше Мина в неизгодно положение, защото по това време врагът й държеше всички карти.

Мина отвори дебелата папка с досиетата, които бе събрала. Най-отгоре беше това на Артър Холмуд, виждаше ясно изписания му адрес. Разумно беше да отиде при Артър. Ако беше на мястото на Куинси, би посетила първо него. За нещастие Куинси не знаеше колко много се бе променил Артър Холмуд. Дори и да успееше да получи аудиенция при лорд Годалминг, тя нямаше да даде никакви резултати. За разлика от Мина и Джонатан, които след завръщането си от Трансилвания се опитаха отново да се впишат в светския живот, лорд Годалминг се беше затворил в себе си. С времето ставаше все по-асоциален, гневен и сърдит и накрая Артър Холмуд, когото тя познаваше, напълно изчезна. Фактите бяха преиначени в ума му и той започна да ненавижда всички от героичната група.

„Обвинява ни за смъртта на любимата му Луси. Нима не знае, че и аз я обичах?“ Тя стана мишена на гнева на Холмуд. Ако Куинси се отбиеше при него, щеше да е цяло щастие, ако Годалминг не го обяви за смъртен враг.

Къде би отишъл синът й след това? Дали щеше да проследи стъпките им до Трансилвания? Да издири Ван Хелсинг? Мина прехвърляше възможностите в ума си. Вече не можеше да мисли логично. След смъртта на Джонатан почти не бе спала. Изгуби представа за времето и то се обърна против нея.

Разглеждаше останките от миналото край себе си. Питаше се защо е запазила всички тези книжа. Ако ги бе унищожила, може би Куинси щеше да остане в безопасното домашно гнездо. Чудеше се дали ако бе заличила информацията, щеше да й е по-лесно да заличи и спомена. Без да се замисля, хвърли всичко в близката камина и се загледа в гърчещите се в пламъците листове.

Котфорд вече можеше да идва, дори и със заповед за обиск. Няма да намери нищо друго, освен пепел. Никой няма да успее да докаже, че романът на Стокър е нещо повече от измислиците на безумец.

По дяволите! Кой, за Бога, беше този Брам Стокър? Как бе узнал историята им? Членовете на героичната група бяха положили тържествена клетва да не разкриват ужасите, които ги бяха сполетели. Дали Джак Сюард не ги бе издал на Стокър? За съжаление той беше най-вероятният предател.

Мина се почувства уморена. Въпросите се трупаха в ума й като тухли, които обграждаха с високи зидове мислите й. Имаше нужда да поспи, макар и малко, колкото да проясни ума си. Спомни си, че когато преди няколко месеца започна отново да сънува кошмари, Джонатан донесе у дома шишенце лауданум. Каза й, че безсънието й го тревожи и успокоителното ще помогне. Тя отказа да го пие и заподозря, че Джонатан се опитва да я упои, за да прогони среднощните й копнежи по нейния смугъл княз.

Сега извади шишенцето лауданум от шкафа. Беше толкова уморена, че едва успя да фокусира погледа, за да прочете дозата на етикета. Докато наливаше течността в чаша, си спомни, че отказът й да пие успокоителното накара Джонатан да се изнесе от съпружеската спалня и това бе първата стъпка към окончателното разпадане на брака им. Изпи набързо лекарството с надеждата то да отмие болезнения спомен.

Подейства бързо. Тя се върна олюлявайки се в кабинета, изпълнена със съжаление, че любовта им с Джонатан се бе превърнала в такава тъжна тегоба накрая. Но точно в този момент не й пукаше. Искаше просто да се отпусне в прегръдките му, независимо дали ставаше въпрос за Джонатан от младостта й, или за развалината, в която той се превърна в края на дните си.

Намери на масата до креслото негова рамкирана снимка — направена в първия му ден като адвокат. Толкова се гордееше с него тогава. Най-накрая поемаше живота си в ръце, беше изпълнен с надежди и пред него се разкриваше светло бъдеще. Върху стъклото, покриващо усмихнатото лице на Джонатан, капна сълза, тя я избърса нежно, милвайки образа му. Усети, че се смъква назад в креслото.

— Джонатан, имам нужда от теб. Няма да се справя сама.

Клепачите й все повече натежаваха. В последните мигове преди да потъне в сън й се стори, че видя под френския прозорец да прониква червена мъгла.

 

 

Мина не беше сигурна колко време е спала, но в един миг усети топъл дъх на глезена си. Насили се да отвори очи, но не видя никого. Беше в делириум, някъде между съня и упойващото действие на лекарството. Притисна силно снимката към гърдите си, усети твърдите ъгълчета на рамката и Джонатан отново изникна в мислите й.

Усети докосването.

Беше ласка, сякаш нежна ръка се плъзна от глезена по прасеца и нагоре по чорапа. Ръката продължи и след като чорапът свърши, докосна нежната плът от вътрешната страна на бедрото й. Мина прехапа устни и почувства как пламва. „Моля те, Боже, нека това да е Джонатан!“

Ръката раздели бедрата й. Кръвта на Мина кипна. Копнееше някой да я пожелае, да я люби, отново да бъде жена. От устните й се откъсна стон. Гърдите й се повдигаха в ритъма на препускащото й сърце.

Безплътните ръце смъкнаха бельото й. Мина изви гръб, когато те проникнаха в най-интимното й място. Вече почти се бе отдала на страстта си, когато през помътения й мозък премина ужасяваща мисъл. „Може да не е Джонатан, Той никога не си е позволявал да изследва така тялото ми.“ Затаи дъх. Никой не умееше да я докосва така. „Никой… освен той. — Мина извика. И заплака. — Не, моля те, не го прави. Обичам Джонатан, не теб.“

В ума й прозвуча глас:

— Погрижих се Джонатан да умре. Сега си моя.

Мина се опита да извика. Облаците в ума й се разсеяха. Нейният смугъл княз бе убил Джонатан и така бе предал някогашната им любов. За миг ръцете станаха много и започнаха да я докосват едновременно на хиляди места. Мина потрепери, повече не можеше да се съпротивлява. „За Бога, не ми причинявай това! Не ме карай да избирам, любов моя!“ Но беше прекалено късно. Страстта я победи. Разтвори устни и отметна глава. Ръцете я докосваха и проникваха в нея. Мина изпадна в екстаз.

 

 

Изведнъж усети как силен леден вятър погали кожата й. Знаеше, че лежи, но й се стори, че е права. Вятърът се втурна към ушите й, беше толкова силен, че я оглуши. Опита да покрие ушите си, но не можеше да помръдне. Сякаш тялото й бе парализирано, а сетивата й — изострени докрай. Усещаше мирис на вечнозелена растителност, вода и кал. Стана й студено.

Очите й рязко се отвориха, въпреки че не направи усилие за това. От гледката й се прииска да изкрещи, но не владееше тялото си. Стоеше върху порутена кула на замък и гледаше към покрито със сняг поле. Вятърът караше снежинките да танцуват. Позна суровите върхове на Карпатите.

Беше в Трансилвания, на най-високата кула от замъка на Дракула.

Чу тропот на копита в кишавия сняг. Две дузини конници препускаха към замъка. Бяха цигани. Сред тях, като змийска опашка, лъкатушеше карета, която занасяше на всеки завой. На нея бе натоварен ковчег. Когато приближиха портата на замъка, циганите обградиха колата и извадиха оръжия.

Картината беше твърде позната на Мина. Преживяваше отново най-мрачния епизод от миналото си, който през последните двайсет и пет години непрекъснато се мъчеше да забрави.

Макар че не го помнеше точно така. Отново без да контролира тялото си, обърна поглед на изток и видя руса жена на бял кон. Мъж на сив жребец яздеше до нея и държеше поводите на коня й.

Жената долу беше… самата тя.

Мъжът върху сивия жребец, който държеше поводите на коня й, беше професор Ван Хелсинг. Беше странно да се гледа отстрани. Започна да осъзнава, че става свидетел на този минал епизод от друг ъгъл. Никога не беше влизала в двореца на Дракула. Нима беше мъртва? Ужаси се от мисълта, че Бог й е отсъдил да преживява отново и отново най-ужасния миг от живота си в чистилището.

Рев на бойна тръба прониза слуха й. Обърна се инстинктивно, същото направиха и циганите. Разпозна мъжете, които идваха от запад. Това бяха очарователният разбойник — тексасецът Куинси П. Морис — и доктор Джак Сюард. Като видя Куинси Морис и Джак, Мина се успокои. Май наистина, когато умреш, се събираш с любимите си хора. Усещаше гнева, който се надигаше у циганите. Никога не бяха виждали човек като тексасеца. Веднага щом Куинси Морис и Сюард се появиха на хоризонта, от юг се чуха изстрели. Яхнали коне, Джонатан и Артър стреляха срещу циганската банда.

Мина си спомни за техния план да се разделят и да се придвижват по различни пътища през Трансилвания, след това едновременно да нападнат циганите, като ги обградят от всички страни. Идеята беше на Куинси Морис, който бе научил тази тактика, докато бе служил като кавалерист във войните с индианците.

Групата смелчаци отново се събра, всички бяха живи и изпълнени с решителност. Конете им бяха окъпани в пот, с разширени ноздри. Препускаха през снежната пелена, надбягвайки се със залязващото слънце.

Куинси Морис и доктор Сюард последваха примера на Джонатан и Артър и също откриха огън по циганите. Конете се изправиха на задните си крака, когато чуха отекващите изстрели. Циганите отвърнаха на огъня.

За тяхна най-голяма изненада портата на замъка беше разрушена и блокирана от паднали отломки. Мина видя, че те са от порутената кула, на която стоеше. Отново против волята си, тя погледна надолу, към разразилата се битка. Още не можеше да осъзнае какво става, докато се гледаше как се приближава заедно с останалите. Дъхът й секна за миг, когато младият Джонатан се приближи към нея. Беше забравила колко зашеметяващо изглеждаше той тогава на кон. За разлика от Артър и Куинси Морис, Джонатан никога не бе преследвал приключения. По-късно й призна какъв ужас е изпитвал в онзи ден, страхът замалко да го парализира. Беше рискувал живота си само по една причина: да се бие и, ако трябва, да загине за жената, която обичаше.

Групата смелчаци се спусна към каретата с ковчега, а срещу тях се втурнаха неколцина от циганите. Движеха се хаотично, отрядът им беше неорганизиран. Останалите цигани изостанаха и обградиха колата.

Куинси П. Морис показа завидни бойни умения, като стисна със зъби юздите на коня си и започна да стреля с пушката си в приближаващите цигани. Гръдният кош на един от тях избухна сред фонтан от кръв. Куршум рикошира в пушката на доктор Сюард и изби искри. Той извика и оръжието излетя от ръцете му. Артър стреля отново и отнесе половината лице на един от циганите. Останалите се понесоха към Куинси Морис и Сюард и се опитаха да ги обградят. Морис размаха приклада на пушката си и свали още един циганин на земята. След това извика на беззащитния Сюард:

— Извади проклетата си сабя, човече!

Мина се изуми от смелостта на Джак Сюард, когото познаваше като мекушав човек. Той размахваше бясно сабята и крещеше като полудял, докато съсичаше и намушкваше циганите. Тя дори можеше да се закълне, че чува силните удари на сърцето му.

Един циганин стовари приклада на пушката си в лицето на Сюард и счупи носа му. Шурна кръв, Мина можеше да я помирише.

Извърна глава и видя, че професор Ван Хелсинг и нейната по-млада версия са слезли от конете. Ван Хелсинг вдигна пушката си и се прицели като опитен ловец. Беше търпелив и спокоен. Стреля и уби циганина, който разби физиономията на Джак. Но изстрелът предупреди останалите. Втора група цигани се откъсна от колата и се втурна към него. Мина схвана стратегията на Ван Хелсинг: опитваше се да разпръсне защитниците на ковчега. Видя се как застава зад професора, да пази гърба му, а той извади два револвера с по шест патрона.

Ван Хелсинг стреля срещу циганите, като крещеше:

— Слънцето залязва. Нямаме време. Джонатан, Артър, нападайте!

От върха на порутения замък Мина гледаше как по-младата й версия взима захвърлената пушка на Ван Хелсинг и застава до него в битката срещу циганите.

До ушите й долетяха още изстрели. Джонатан и Артър се спуснаха върху защитниците на ковчега. Джонатан не улучи нито веднъж, но Артър бе точен, въпреки че конят му подскачаше. Повали още двама цигани, а останалите бранители се прицелиха в него. Изведнъж главата на Артър увисна назад и от устата му шурна кръв.

Джак Сюард извади пистолета си и стреля без посока. Куинси Морис заби шпорите си в хълбоците на своя кон и го подкара право срещу един от враговете. От удара конят на циганина се изправи на задните си крака и хвърли ездача си на земята. Ван Хелсинг изпразни револверите си и ги хвърли към циганите, извади с дясната си ръка ятаган от колана си, а в лявата стискаше извита сабя. Размаха оръжията и започна да се бие с трима цигани едновременно.

Мина видя как по-младата й версия замръзна на място. В ума й прозвучаха заповедите на смуглия княз. Помнеше как усети любовта му, която я умоляваше да насочи оръжието към гърба на Ван Хелсинг и да го убие. Не бе забравила вътрешната си борба. Хвърли пушката на земята и хвана главата си с ръце, за да потуши изгарящата болка, която винаги се появяваше, когато Дракула нахлуваше в мислите й.

Ван Хелсинг заби ятагана в гърдите на един циганин и преряза гърлото на друг с късата сабя. Мина падна зад професора и стисна златното кръстче на шията си. Беше трескава, главата й бучеше.

От върха на кулата видя Джак Сюард да скача от коня си върху мъртвите цигани до него. Взе пушката на един от убитите и стреля към защитниците на колата. Артър се изправи на крака, олюлявайки се. Бузата му бе одраскана от куршум и от раната течеше кръв, а крайчецът на дясното му ухо бе отнесен. Той вдигна своя уинчестър и се присъедини към Сюард. Огънят, който откриха, разчисти пътя на Джонатан и Куинси Морис.

Куинси Морис изрева, извади ножа си и скочи от своя жребец върху колата. Джонатан замръзна за миг, личеше си, че го е страх. Мина го видя как поглежда назад, към по-младото й аз, което се гърчеше от болка зад Ван Хелсинг. От сегашното си място тя забеляза нещо, което преди нямаше как да види. Като видя страдащата си съпруга, страхът на Джонатан се превърна в гняв. Той изгледа злобно ковчега, извади сабята си, заколи един циганин и скочи върху колата до Куинси Морис.

Двамата отместиха дървения капак и разкриха зловещото съдържание: демонично същество с остри уши и зъби като бръсначи, облечено в изящно скроени дрехи.

— По дяволите, Харкър! — каза тихо Куинси. — Какво е това?

— Самото зло.

Един циганин се вкопчи в шията на професора. Ван Хелсинг посегна към ботуша си, извади скрития там нож и го заби безмилостно в слабините на нападателя си. Циганинът падна като покосен и изви от болка. Ван Хелсинг се обърна и стовари дръжката на ножа върху черепа му. Нападателят изблещи очи и припадна, Ван Хелсинг видя, че Куинси Морис и Джонатан се взират в отворения ковчег.

— Не го гледайте! Удряйте!

Беше прекалено късно. Съществото отвори очи. Две черни блестящи орбити, в които нямаше друго, освен чисто зло, се взряха в Куинси и Джонатан. Те замръзнаха. От кулата Мина видя себе си — как си възвръща контрола. Разбра какво се бе случило: вниманието на смуглия княз се беше отклонило от нея и се бе насочило към двамата мъже.

Ван Хелсинг вдигна пушката си и затича към колата, като направи знак на Джак и Артър да го последват. Артър продължи да стреля, опитвайки се да държи циганите далеч от своите парализирани приятели. Само един циганин се промъкна през откоса му и от гърдите на Куинри внезапно щръкна острие.

Писъкът на приятеля му извади Джонатан от транса.

— Куинси! — Джонатан се обърна и видя как циганинът безстрастно издърпва сабята си от гърба на Морис. Куинси Морис се хвана за ковчега, за да не падне, когато кръвта му потече. Циганинът вдигна високо сабята си и замахна към главата на Джонатан. Дори от кулата Мина чу свистенето на прорязващата въздуха стомана. Джонатан вдигна сабята си, за да блокира смъртоносния удар. Силата от сблъсъка на оръжията го повали на земята, а Мина чу как нейната по-млада версия извика:

— Джонатан!

Артър, Джак и Ван Хелсинг стреляха едновременно. И трите куршума улучиха. Циганинът бе повален от колата и това спаси живота на Джонатан.

Очите на двамата съпрузи се срещнаха.

Ван Хелсинг извика над изстрелите:

— Хайде, Джонатан! Слънцето Залязва!

Слънцето докосваше хоризонта и ги заслепяваше с яркото си оранжево сияние. От ковчега се надигна пара, съществото вътре се бе подпалило от лъчите на залязващия диск.

Лицето на Джонатан се сви от болка, когато обърканата и паникьосана Мина се извърна от него към димящия ковчег.

Куинси Морис, целият в кръв, се стовари напред, за да забие ножа си в сърцето на съществото. Мина изпищя, когато то нададе нечовешки вик.

Силите напускаха Куинси Морис и той се строполи. Покритата с мехури ръка на чудовището го изхвърли обратно. Тексасецът полетя във въздуха и се стовари тежко в снега. Ревейки от болка, съществото с мъка се изправи на крака. От раната му течеше тъмна кръв. Смъртоносните слънчеви го изгаряха. Тялото му избухна в пламъци, когато протегна ръка към Мина.

— Мина! Помогни ми, любов моя!

Джонатан погледна съпругата си. Тя местеше поглед от своя смугъл княз към любимия си съпруг. Трябваше да направи избор. Колебаеше се, а гневът на Джонатан нарастваше. Той грабна сабята си и се качи на колата. Помътнелият му поглед срещна изгарящите безжизнени черни очи на чудовището.

— Върви в ада, княз Дракула!

Замахна със сабята, за да отсече главата на съществото, но нямаше достатъчно сила и острието заседна във врата на вампира. Дракула се дръпна назад, стовари поразяващия си юмрук в лицето му и го запрати във въздуха.

Вампирът извади сабята от врата си, а от раната потече водопад от кръв. Тялото му бе обвито от пламъци, той падна на колене и започна да вие и да се мята в агония.

Джонатан се изправи, извади ножа си и се затича напред, решен да приключи битката. В същия миг Мина видя един от ранените цигани да се втурва напред, насочил револвер срещу съпруга й.

Тя видя как нейната по-млада версия направи тежък избор. Само две секунди още и слънцето щеше да се скрие зад Карпатите и нейният княз щеше да е спасен. Но ако беше изчакала, любимият й съпруг, човекът, който рискува живота си заради нея, щеше да бъде прострелян смъртоносно. И тя направи единствения възможен избор, който щеше да я преследва до края на живота й. Взе един пистолет от земята и стреля. Улучи ранения циганин точно между очите.

Джонатан пак вдигна ножа. Този път за да отреже главата на горящото чудовище. Но така й не успя. Съществото видя, че Мина избра да спаси врага му и това беше повече, отколкото можеше да понесе. Джонатан отстъпи назад уплашен, когато вампирът изрева от мъка. Обгорената плът капеше от костите му. Дракула не скърбеше за смъртта си, а за предателството на любимата си.

Вампирът падна и пламъците го погълнаха. Тялото му се сгърчи. Ножът все още бе забит в гърдите му. Скоро Дракула се превърна във въглени и пепел.

Всичко свърши.

Мина наблюдаваше цялата сцена от кулата, без да може да помръдне. Улови се, че се взира в ковчега. Изпълни се с горчивина и силен гняв, но не беше сигурна дали тези емоции не са й внушени. От пепелта се вдигна тънка струйка бял дим, който запълзя над отломките и мина през портата на замъка. Мина се чу да казва с глас, който не беше неин:

— Не и този път.

В този миг някой я запрати безцеремонно през каменните стени на замъка, покрай облицованите с дърво стени, украсени с картини. Зрението й се замъгли от скоростта, с която се движеше. Пое надолу по виеща се стълба. Тялото й сякаш знаеше къде отива. Чу вятъра и усети силата му. Студът се върна. Беше вън на снега.

От внезапното спиране й се зави свят. Стоеше сред руините на поруган параклис. Таванът отдавна се бе срутил, дървените пейки бяха изгнили от векове забрава и ерозия. Статуята на Христос, която някога бе висяла над олтара, бе изтръгната от мястото си и лежеше счупена на каменния под.

Погледът на Мина се съсредоточи върху основата на олтара. Белият дим се събираше там, ставаше все повече и придобиваше форма. Мина гледаше удивена как пред нея се появява силует. Дракула. Беше обгорен до черно от слънчевите лъчи, гърлото му бе прерязано, а от гърдите му още стърчеше нож. Кръвта му продължаваше да тече. Но въпреки това беше жив, макар да крещеше и да се мяташе от невъобразими болки.

Дракула беше жив. Тя се възхити на тактическия гений на смуглия княз. Беше превърнал групата смелчаци в шайка глупаци.

Кокалестите ръце на чудовището сграбчиха дръжката на ножа и се опитаха да го издърпат от гърдите. На Мина й се прииска да се втурне да му помогне, но непознатата сила, която я владееше, й позволи само да тръгне бавно към него. Чу как токчетата на ботушите й тракат по каменния под. Луната вече бе изгряла зад нея и хвърляше сянката й върху нейния княз. Дракула усети присъствието й. Хлътналите очи на обгореното и приличащо на оголен череп лице се обърнаха към нея, когато той протегна умолително ръка.

— Sânge!

Въпреки че не говореше румънски, веднага разбра, че я моли за кръв. Чу се как се изсмя подигравателно и победоносно и се видя как стъпи с черния си кожен ботуш върху дръжката на ножа.

В очите на чудовището блесна гняв. Мина заговори с глас и на език, които не бяха нейни:

— Претендираш за морал, а ме захвърли като невярна кучка.

В ума й настъпи хаос. Какви ги говореше?

Чу се как каза дрезгаво и гърлено:

— Светотатство!

Ботушът й натисна дръжката още по-силно. Този път някой друг направи избора вместо нея. Искаше й се да извика, но от устата й излезе радостен възглас.

Съществото изрева в агония. Главата му се отметна назад, погледът му беше празен. През устните, които някога бе целувала, излезе сетният му дъх и само миг след това любимият й беше мъртъв. Бе отхвърлила ужасното бреме на избора завинаги.

От години Мина копнееше да узнае истината. Беше го видяла да се превръща в прах, но тъй като не бе зърнала труп, не успя да се отърве от много въпроси. В известен смисъл беше по-добре да не знае. Така поне й оставаше жива надеждата, че може и да е оцелял.

Видя как ръка в черна ръкавица, украсена с пръстен с червен рубин, сграбчва рязко дръжката от слонова кост на ножа и издърпва острието от тялото на мъртвото чудовище.

Облечените в черно пръсти стиснаха дръжката и обърсаха острието в ръкава на дясната ръка. Мина за миг видя отражението си в стоманата. Но не беше нейното лице, а напълно непознато. След това осъзна, че жената има гъсти гарвановочерни къдрици. Очите й бяха леденосини и гледаха безсърдечно, без никаква емоция. Тялото й потръпваше от доволство пред прясната жертва и миризмата на топла кръв.

Мина бе отвратена, но всеки мускул по тялото й се стегна от екстаза, който премина като вълна през нея.

Отвори отново очи и с изненада установи, че пак е във всекидневната на дома си в Ексетър. Тялото й още потръпваше, но не победоносно, а от току-що изпитания екстаз. Множество ръце я галеха под роклята, по всеки сантиметър от кожата й. Плътта й се гърчеше в конвулсии, след което достигна до такава всепомитаща кулминация, че Мина извика от непоносимото удоволствие. Оргазмът беше толкова силен, че снимката на Джонатан, която тя притискаше към гърдите си, изхвърча през стаята и стъклото се разби в библиотеката. Най-накрая се отпусна, потънала в задоволство, дишайки тежко. Устните й се извиха в усмивка. Сърцето й бе изпълнено с вина, но тялото й беше задоволено както никога. Беше права от самото начало; само един човек можеше да я накара да се чувства така. Да не би сега да е призрак? Точно се канеше да произнесе името му, когато я лъхна смрад на гроб.

Изпод корсажа й се измъкна алена мъгла. Издигна се над нея и придоби призрачен образ на жена. Когато чертите на лицето й изплуваха по-ясно от аморфната маса, Мина разпозна красавицата, чието отражение бе видяла в острието на ножа. Това беше убийцата на нейния княз. Догади й се.

Опита се да избяга от призрачната си насилница, но тя я принуди да седне в креслото и я яхна. След това се наведе и впи устните си в нейните. Завря език в устата й и разтвори с него зъбите й. В устата на Мина покапа кръв.

Мина пищеше и плюеше, опитваше се да извърне глава, но жената разтвори насила устните й и издърпа езика й в своята уста. Мина не спираше да се съпротивлява, защото усети ужилването на зъбите й и в ума й нахлуха ужасяващи необясними видения. Млади жени, увесени с главите надолу, чисто голи и с прерязани гърла, кръвта им се лееше като дъжд.

Жената се отдръпна и се усмихна. Познатият й глас разцепи тишината:

— Твоят тъмен княз е вече само сянка на предишната си същност. Сама си. Дойде и твоето време, сладурче.

С тези думи тя се разтвори отново в алена мъгла и напусна къщата.

Мина падна от креслото, стискайки малкото златно кръстче на шията си. Разтреперана и с омекнали колене, тя се довлече до библиотеката и намери на пода до нея бутилка уиски — по чудо останала здрава. Издърпа корковата тапа и отчаяно се опита да изплакне устата си с парещата течност. Простена от болка, когато алкохолът докосна разранения й език. Закашля се и от устата й покапа уиски. Опита се да се овладее. В ума й нахлу бъркотия от спомени, които не бяха нейни. Тя и нападателката й бяха смесили кръвта си и сега мислите, желанията, омразата и покварата на това женско чудовище вече бяха и нейни. Тази жена бе скрита част от цялата история. Тя бе убийцата на Дракула. Точно тя преследваше групата им и ги убиваше един по един. Нейната нападателка беше графиня Елизабет Батори.