Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (33)

32.

Артър Холмуд влезе в антрето на дома си и с изненада откри, че никой не го очаква. Прислугата си беше тръгнала след вечерята. Къщата беше безупречно подредена. Бе тихо като в гробище.

След като перфектно планираното парти на Бет беше съсипано, Артър очакваше да я намери намръщена във вестибюла. Но отсъствието й казваше много повече. Той предположи, че за момента не иска да го вижда. Трябваше и икономът Уентуърт да изчака господаря му да го освободи, да го посрещне на вратата и да му вземе палтото, шапката и бастуна. Но и той не се виждаше никакъв. Артър реши, че Бет е пуснала Уентуърт да си ходи и е оставила съпруга си да се оправя сам — още един опит да му върне за унижението, което бе изпитала заради него.

Отново си спомни ужасните снимки с трупа на Луси. Не му излизаха от ума цяла вечер. Образът изплуваше непрекъснато в мислите му като развалена храна в стомаха. Трябваше да отмие спомените. Хвърли палтото и шапката на пейката в коридора и се запъти към кабинета да си налее питие. Но само след минути зяпна и изпусна кристалната чаша.

Портретът на Луси бе отново над камината.

Холмуд щеше да избухне всеки миг. Сигурно беше работа на Бет. Колкото и несправедливо накърнена да се чувстваше, отмъщението й беше ужасно.

Дочу стъпки в коридора.

— Бет? — Никакъв отговор. — Уентуърт?

Отново никой не му отвърна. По мраморния под премина сянка. Не беше сам.

— Ехо? — извика той.

Отвърнаха му само нови стъпки.

Холмуд изскочи зад масивната врата на кабинета.

— Кой е?

В коридора беше тихо. Той беше сам. Температурата спадна с десет градуса. Чу тихо дишане. Огледа се още веднъж, но не видя никого. И тогава забеляза, че прозорецът е отворен. Загадката бе разрешена. Засмя се на параноята си и отиде да го затвори. Представи си как приятелите му от Легиона му се присмиват. Завъртя дръжката, обърна се и тръгна към кабинета, за да си довърши питието, когато долови познато ухание. Люляк? Не му беше сезонът. Косъмчетата по ръцете му настръхнаха, когато си спомни, че на това ухаеше парфюмът на Луси. Той й го беше поръчал директно от Париж.

Нежен женски глас наруши тишината:

— Артър.

Холмуд рязко се извърна. Нямаше никого.

— Бет? — Гласът му прозвуча неестествено силно и отекна във високия сводест таван. Отвърна му звънлив смях, който сякаш идваше едновременно от всички посоки. Позна го. Но това беше невъзможно. Сетивата му го подвеждаха.

— Артър — повика го отново гласът.

Сега прозвуча точно над него. Вдигна поглед към главното стълбище. И гледката смрази кръвта му. Към него бавно слизаше светещ силует на жена. Тялото й се поклащаше с котешка грациозност. По раменете й се спускаше буйна червена коса, порцелановобялата й кожа отразяваше лунните лъчи, проникващи през прозореца. Гърдите й се надигаха и спускаха при всяка крачка. Очите й бяха черни и безжизнени, сочните й кървавочервени устни бяха нацупени. Бялата й роба беше разкъсана, раздърпана и напълно прозрачна.

— Луси? — каза задъхано Холмуд. Още не можеше да повярва на очите си.

Тя му отвърна със звънлив смях, разкривайки блестящите си бели зъби, и продължи да слиза по стълбите.

Стана му трудно да диша. Всяка клетка от тялото му копнееше да я сграбчи в прегръдките си. Но Луси беше мъртва. Любовта на живота му беше мъртва.

Тя сякаш прочете най-съкровените му желания, погледна го с тъжно съчувствие и каза:

— Знам, че копнееш да си с мен, любими.

Гласът й го заля като пречистваща вълна. Времето сякаш спря и всичката болка, измъчвала го през последните двайсет и пет години, беше отмита. Луси разтвори ръце. От дланите й заструи бяла мъгла, която се спусна към пода. Събра се в краката й и я повдигна във въздуха.

— Смъртта е само едно начало, любов моя. Живот има не само в ограниченията на плътта. — И тя се понесе към него.

— Не! Това е невъзможно! — Току-що бе видял снимки на тленните останки на Луси в гробницата. Без съмнение шокът бе объркал сетивата му.

— Тук е тъмно, Артър. Толкова съм самотна. Болезнено копнея да те прегърна.

Не! Луси трябваше да е на светлата страна. Ван Хелсинг обеща, че след като прободат сърцето й с кол, ще освободят душата й и тя ще отиде в рая…

Луси се приближи към него с разтворени обятия. Той се почувства разкъсан на две. Отчаяно искаше да я прегърне поне още веднъж. Същото изпитваше и пред гробницата в онази съдбовна нощ. Но сега Ван Хелсинг го нямаше, за да се намеси.

Тя се озова над него. Той затвори очи и усети как нежните й устни го целуват. Докосването й беше наелектризиращо, стори му се, че сърцето му започва да бие за първи път след четвърт век. Но устните изведнъж се отдръпнаха. Не! Той искаше, целувката им да трае цяла вечност.

— Луси, не бива да си сама. Нека бъда с теб в тъмнината.

Отвори очи и сърцето му отново спря. От красивото лице на Луси избухна ужасяваща гнилоч. То се напука и се разпадна. Бледата й кожа стана морава. Ароматът на люляк се превърна във воня на гроб. Очите й хлътнаха в черепа, устните й изтъняха и изпод тях се показаха удължени зъби. От ръцете й изскочиха червеи и запълзяха към шията й по изгнилата плът. Тя отвори уста да каже нещо, но вместо това повърна обилна маса, пълна с гърчещи се ларви.

Холмуд се запрепъва заднешком към стената. Беше замръзнал от ужас. Любовта на живота му се превръщаше в кошмар.

— Имай милост! — извика той.

Мускулите и жилите на Луси се превърнаха в черна мъгла и се отделиха от костите й. Красивият й звънлив глас също изчезна. Сега в устата й биеше куха камбана.

— Милост? Като тази, която ти изпита към мен, когато заби кола в сърцето ми… любов моя!

Челюстта й се откачи и тя разтвори уста неестествено широко. Зъбите й се насочиха към шията му. Писъците му бяха заглушени, когато тя изтръгна ларинкса от гърлото му. В последните секунди на агония Артър Холмуд видя как неговата обична Луси килва назад глава, за да се окъпе в кръвта му.

— Луси! — извика той и се изправи в тъмнината, замаян й объркан. Мъртъв ли беше? Когато зрението му се адаптира, осъзна, че е в леглото си. Докосна шията си. Нямаше рана, нито кръв. Просто кошмар. Дишаше тежко, сърцето му биеше силно, стори му се, че ще получи инфаркт.

Чу приглушен стон до себе си. Огледа се, изпълнен с лошо предчувствие.

Беше Бет. Плачеше. В очите й се четеше силна болка, каквато досега не бе виждал. Разбра какво се е случило. Бе извикал името на Луси в съня си. Представяше си как това е наранило Бет. Без да каже дума, съпругата му се изниза от спалнята. Зад тежката дървена врата на дрешника се разнесоха приглушените й стонове.

Той знаеше, че няма утешителни думи, които да облекчат страданието й. Ненавиждаше се. Бет го обичаше дълбоко и истински. Но колкото повече любов изпитваше тя към него, толкова повече той я отблъскваше. Не можеше да изневери на Луси дори и след смъртта й.

Влюби се в Луси в мига, в който я видя. Всички я обичаха. Джонатан и Мина Харкър, Джак Сюард, Куинси П. Морис и той самият. След като Джонатан си взе адвокатския изпит и замина за Трансилвания на съдбовната среща с княз Дракула, Мина се опита да запълни празнината в живота си. Най-добрата й приятелка Луси намери идеалния начин да разсее самотата й. Организира благотворителна вечеринка в дома си в Уитби за набиране на средства за бедните и бездомните в Уайтчапъл. И точно тогава Джак, Куинси Морис и Артър се озоваха в списъка за танци на Луси. И тримата веднага се влюбиха в нея. Артър Холмуд и двамата му най-добри приятели сключиха джентълменско споразумение; ще ухажват Луси с всички сили, докато най-добрият от тях победи. Холмуд беше в екстаз, когато Луси избра него. Приятелите му вдигнаха наздравица за щастливия им съюз и за бъдещия им дълъг и изпълнен с любов съвместен живот, а той с гордост покани Джак и Куинси Морис за кумове на предстоящата сватба. Която така и не се състоя.

Той се завлече до тоалетката на Бет и заразглежда окаяното си отражение в огледалото. От много отдавна мечтаеше да умре и да не изпитва нищо, да бъде с Луси на небето. Вероятно вината го подтикваше към това. Едновременно копнееше и се страхуваше от смъртта. На война бе убивал, но смяташе това за оправдано, Бог щеше да му прости, че се е бил срещу зли хора. Но тъй като не можеше да се самоубие поради страх от вечните огньове на ада, се бе опитал да предизвика други да го направят вместо него. Провокираше и обиждаше толкова жестоко, че не оставяше на хората избор. Те го предизвикваха на дуел и загиваха заради малодушието му.

Докосна белега на дясната си буза, после и ухото с отрязаното крайче. Думите на Куинси Харкър отекнаха в ума му: „Дракула идва да си отмъсти и вие го знаете. Помогнете ми да го убия веднъж завинаги.“

Холмуд се върна мислено към утринта след като заби кола в сърцето на Луси. Тогава застана пред статуята на Христос в семейния параклис и се закле, че няма да намери покой, докато не унищожи демона, който отне живота на любимата му.

Бог изпрати Луси в съня му, за да му напомни за тази клетва. След двайсет и пет пропилени години Той си поиска дълга и Артър Холмуд бе длъжен да му го даде. Само така можеше да постигне спасение и вечен живот с Луси. На сутринта щеше да тръгне към Лондон и в името на Бога да издири демона.