Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (24)

23.

Скрита в гъстата пелена на мъглата, графиня Батори изчака двамата полицаи и младежът с бомбето да излязат от гробницата с надпис „Уестенра“.

Наблюдаваше ги от няколко нощи. Предизвикаха интереса й преди седмица. Тогава седеше върху покрив в алея близо до бариерата на Темпъл и гледаше как дебелият инспектор се опитва да възстанови обстоятелствата около кончината на любимата й жена в бяло. Слушаше развеселена абсурдните заключения на другия инспектор Хънтли, Те бяха обидни за нейната дама. Мисълта, че този слабак Харкър може да убие златокосата й любима, беше противна. Тя можеше да го накъса на парченца, ако не й бяха попречели.

Но за разлика от Хънтли дебелият детектив не беше глупав. Не само че възстанови събитията, но се досети и за присъствието на Батори на местопрестъплението. Оттогава тя го наблюдаваше с огромен интерес.

По-високият наричаше дебелия „инспектор Котфорд“. Името му не беше познато на Батори, но лицето му — да. Беше виждала снимката му във вестниците преди години, редом до портретите на онзи кретен Абърлайн. Да, Котфорд. Спомни си и името. Изглеждаше по-различно, напълнял и доста остарял. Батори се зачуди колко много остаряват смъртните само за четвърт век.

Котфорд беше най-проницателният от всички, които бе срещала, освен това беше и най-просветен. Успя да сглоби всички парчета от пъзела, макар тесногръдият му ум да не можеше да види цялата картина. Батори едва се въздържаше да не го нападне и да не разбие черепа му в някой зид. Представяше си шокираното му изражение, когато разбере от първа ръка как жена може да е по-силна от мъж. От векове се чудеше защо всички вярват, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Ако това бе вярно, значи Бог е слабак. Хората са толкова крехки и предвидими. Ако не беше напредъкът в технологиите, да са се оказали на дъното на хранителната верига. Графинята беше открила истината, която дори най-нисшите животни знаеха от хилядолетия: човекът е лесна плячка и кръвта му е като отлежало вино. Чудеше се дали зверовете, опитвали човешка плът, бяха доволни колкото нея. Единственото човешко същество, към което Батори изпитваше някакво уважение, бе Чарлз Дарвин. Оцеляват най-пригодните. Батори беше по-пригоден човешки вид. Зрението, слухът и обонянието й бяха десет пъти по-силни от тези на останалите хора, както и мощта на мускулите й. Беше благословена с дори още по-съвършено шесто сетиво — ума си. Човечеството от векове се възхищаваше на магьосниците, които можеха да местят предмети, да четат и контролират мисли. За Батори това не беше трик или илюзия: тя можеше да прониква в съзнанието на хората и да ги кара да я видят като вълк, гаргойл, плъх или мъгла. Способностите й бяха нараснали толкова, че можеше да влезе в ума на друг човек от стотици километри и да го накара да види това, което тя иска. Можеше да се движи с невероятна скорост. Отдаваше й се дори левитацията, придвижването по небето, полета на крилете на вятъра. На останалите им трябваха машини, за да се издигнат във въздуха. Батори наистина беше най-пригодната, следващото стъпало в човешката еволюция.

Замисли се дали да убие Котфорд заради това, което бе успял да научи, или да го направи свой съюзник, без той да подозира. Първоначалният й импулс й подсказа да убие тримата мъже в гробницата веднага, преди да са разпространили отровата. Бе убила Джак Сюард заради по-дребно нещо, а и това усамотено място бе идеално за кървава баня. Гробището бе голямо, тя се намираше на доста метри разстояние, но свръхестественото й зрение проникваше през мъглата и мрака. Гробницата на Уестенра. Значи ровят в миналото. Събират парченцата на пъзела.

Замисли се за съдбата на дебелия инспектор. Той бе обсебен, тесногръд човек. Може би почтените граждани го смятаха за откачен, също като престъпниците, които преследваше. Тя обичаше хазарта, но не с пари и карти. Животът и смъртта бяха по-добри залози. И без това съдбата си играеше с всичко, а в тази игра Батори винаги печелеше. Беше готова да се обзаложи, че Котфорд е заклел двамата полицаи с него да пазят тайна. Очевидно беше умен, но не можеше да разпознае гроба на Сюард, който се намираше точно до този на Луси. Разсъждаваше жалко и праволинейно. Дали да не го използва за своите цели? Да. Можеше да го накара да й поднесе останалите на тепсия. Сам ще ги заведе при нея. Батори се усмихна. Май Англия не бе вече толкова скучна и мрачна, колкото я помнеше.

Графинята реши да остави Котфорд и подчинените му да поживеят още малко. Не защото изпитваше жал или състрадание, тези чувства й бяха непознати. Беше идеалната хищница. Но тази нощ щеше да пренебрегне кръвожадния си импулс в полза на играта. Нека даде на новите си пионки още едно парченце от пъзела.

Батори се качи в каляската и почука със златния връх на бастуна по тавана. Каретата без кочияш потегли от гробището на Хампстед и пое на юг към Уайтчапъл.

* * *

Кристън беше изтощена. Излязоха й пришки на краката от нощната разходка по Търговската улица. Вестниците в обувките й бяха подгизнали и се разпадаха, а от тях се носеше миризма на развалена риба. Докато куцукаше към мизерната си квартира на площад „Девъншър“, чу приближаващи коне. Щеше й се да ги подмине, но финансовото й състояние не й позволяваше този лукс. Насили се да се усмихне и се обърна да види каляската, излизаща от гъстата нощна мъгла. Нещо не беше наред. Каляските не вървят от само себе си. Тази беше богато украсена със златни орнаменти. В главата на Кристън се появи нова мисъл. Живееше във века на изобретенията. Богаташите винаги притежаваха най-новите и най-хубавите играчки. Вероятно каляската без кочияш беше кръстоска между автомобил и файтон. Приближаващият разкош развълнува Кристън. Вече бе обслужила петима тази нощ, но скромното им заплащане едва ли щеше да й стигне да яде на другия ден. В тази каляска вероятно се возеше богат клиент. Ако го обслужи както трябва, може вземе достатъчно, за да си плати наема за месец напред. Това можеше да е щастливата й нощ.

Каляската забави ход и спря само на сантиметри от раздърпаните й обувки. Кристън очакваше вратата да се отвори и от нея да се покаже красив джентълмен. Тапицираните седалки щяха да се отразят много по-добре на задните й части от студените павета на алеите. Щеше да падне доста работа. Облиза устните си с надеждата да скрие колко са напукани от мартенския вятър. Нагласи блузата си така, че да покаже по-голямата част от огромните си гърди — те я продаваха. Тръгна към каляската съблазнително, колкото позволяваха разпадащите се обувки на краката й, и почука леко по украсената врата.

— Компания ли търсите, господине?

Никакъв отговор. Този се правеше на недостъпен.

— Ало? Има ли някой?

Кристън отстъпи, когато през кървавочервеното перденце се показа ръка в черна ръкавица с пръстен с рубин и й подаде испански златен дублон. Тя се усмихна алчно и сграбчи монетата.

— Вече говорим на един и същи език, скъпи.

Вратата на каляската бавно се отвори. Показалец, облечен в черен плат, даде знак на Кристън да се качи. За тази цена господинът можеше да прави с нея каквото си поиска. Кристън разбираше от бизнес и знаеше, че ако някой плаща толкова много в тази част на града, значи иска нещо специално. Дори и да боли, тя бе съгласна. Ако има късмет, може да й стане редовен клиент.

Кристън скри бързо монетата в деколтето си по възможно най-съблазнителния начин и хвана ръката в черна ръкавица.

Вратата се затвори и пред нея изникна лицето на клиента. Кристън с изненада откри, че не беше мъж, а красива синеока жена с гарвановочерна коса и елегантни мъжки дрехи. Проститутката беше доволна, че ще изкара пари, без да се налага отново да проникват в нея по болезнен начин. Възбуди се от мисълта, че тази прекрасна жена ще докосва най-интимните й части.

* * *

Каляската на Батори препускаше надолу покрай Темза, близо до Лондонската кула. Ноздрите на шестте черни кобили потрепваха, когато през тях излизаше топлият им дъх. Каляската подскачаше и дрънчеше по калдъръма.

Кобилите рязко спряха, вдигнаха глави и заковаха копита, сякаш невидима юзда ги опъна назад. Беше посред нощ, намираха се в центъра на града, оставаше само час до зазоряване. По улиците нямаше жив човек. Никакви свидетели. Вратата на каляската бавно се отвори. Батори изхвърли окървавеното тяло на Кристън в Темза, все едно беше малка торба мръсни парцали.

Гърлото й беше прерязано, а лицето й бе застинало в ужас. През разкъсания й корсаж се виждаха гърдите й, гащите й бяха смъкнати до глезените. Батори не спести унижението на тази сластна птичка божия дори в смъртта й. След като изхвърли жената, графинята метна на улицата и чантата й, от която се посипаха монети, носна кърпичка и броеница. Разсмя се, като ги видя. Още една лицемерка. Тялото на проститутката се понесе по течението на реката. Безжизнените й очи се взираха в небето. Батори никога нямаше да разбере как окаяни същества като тази мръсница успяваха да намерят в сърцата си любов към Бог. Какво бе направил Бог за тях? Облечената в черна ръкавица ръка изхвърли златната монета във водата до тялото. Притежателката й се усмихна, когато Кристън и парчето благороден метал потънаха сред черните вълни на Темза.

Кой казва, че не можеш да го вземеш със себе си? „Заповядайте, инспектор Котфорд“, помисли си Батори.