Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dracula The Un-dead, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Дейкър Стокър, Йън Холт. Дракула — Немъртвият
Американска, първо издание
Превод: Елена Кодинова
Редактор: Боряна Даракчиева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Надежда Петрова
ИК „Бард“ ООД, 2010 г.
ISBN: 978-954-655-088-0
История
- — Добавяне
38.
Складът зад кулисите беше идеалното място, на което да сложат край на играта. Слабо осветен лабиринт, пълен с костюми, части от декори и реквизит. В тази част на театъра нямаше електрическо осветление — сценичните работници не се нуждаеха от такъв лукс. В четирите ъгъла горяха газени лампи и хвърляха дълги трепкащи сенки.
Батори се усмихваше, докато чакаше в тъмното Бесараб. Беше толкова предвидим. Все още мислеше, че Бог е на негова страна. Гледаше го как се движи право напред, вдигнал меча си. Не се страхуваше и в това беше бедата му. Бесараб не разбираше, че Бог никога не възнаграждава лоялността. „Да, ела при мен, за да умреш.“
Харесваше играта на котка и мишка. Виждаше как Бесараб я търси с поглед през висящите на закачалки костюми. Не й беше равен. Никой човек не беше. Дори самият Бог не можеше да я унищожи, как би могъл Бесараб?
Бесараб замахна и бутна един от костюмите. Вдигна меча, но Батори притежаваше свръхестествена бързина и вече се беше преместила.
— Щом си толкова силна, ела и се бий с мен, вещице! — изрева Бесараб.
Батори искаше да се наслади на мига. Още не му бе дошло времето. Много дългове трябваше да се платят, преди да се сложи край на тази игра.
— Ти ме преследваше — подразни го тя, скрита в сенките. — Всичко, което вършиш, е толкова предсказуемо. Води те суетата и самодоволството. Искрено вярваш, че след всичко, което си направил, Бог още е на твоя страна.
Бесараб вървеше бавно през лабиринта след Батори, чакаше най-удобния момент, за да я притисне и намушка.
— Мислех, че мога да те спася. Да те изтръгна от мрака, който сама създаде.
Батори се спря. Вдигна глава и се показа иззад една от полиците.
— Ти се закле да бъдеш мой партньор. Да си винаги до мен.
Видя как Бесараб трепна. Болката от миналото ги преследваше и в настоящето. Бесараб заговори с толкова тъга и така искрено, че Батори почти му повярва:
— Да, някога бях достатъчно глупав да мисля, че можем да обединим силите си и да бъдем партньори. Дори се влюбих в теб.
— Знаеше, че не можем да бъдем заедно.
— Ти избра да престъпиш Божиите и човешките закони — каза Бесараб.
— И затова ли се опита да ме убиеш? — Батори изпълзя от сенките. Играта влизаше във финалната си фаза.
Бесараб вдигна меча и разби с него дървената полица, над която се показваше главата й само преди секунди. Втурна се напред, започна да събаря шкафовете и да разпилява реквизита.
— Когато видях какво зло разяжда душата ти, нямах друг избор!
Батори изскочи иззад една от закачалките с костюми и застана с лице към Бесараб в другия край на помещението. Бесараб се завъртя и вдигна меча в готовност. Очакваше тя да атакува, но графинята не беше готова още за това. Играта беше прекалено приятна, за да я приключи без време.
— Твоят Бог ми отне всичко, което ми беше скъпо. Неговите последователи ме преследват заради чувства, които не мога да контролирам. Нямах избор, трябваше да отмъстя на този Бог и неговите деца. Отстъпи.
Бесараб пусна сабята до себе си и предложи мир.
— Напусни това място. Остави на мира Куинси и близките му. — Приближи се към нея.
Батори отстъпи и прошепна от сенките:
— Когато подмами Сюард и приятелите му да ме преследват, трябваше да си разбрал, че пътят им към мен ще бъде напоен с кръвта им. — Обичаше игрите. Отстъпи към един ъгъл, осветен с фенер. Спря да диша, притисна с диафрагмата вътрешностите си и направи така, че кръвта да потече през порите й. Видя, че Бесараб е объркан. Защо се сви тя в ъгъла? Защо показва страх? Бесараб реши да рискува. Скочи напред и извика:
— Спри с ужасните убийства, или ще те унищожа!
— Някога имитира собствената си смърт, за да избягаш от гнева ми! — Батори се усмихна. Време беше за пълна разплата. Играта свърши. — Сега лъжата ти ще стане истина.
Съчувствието на Бесараб към нея го вкара в капан. Тя се наслади на паниката, която се изписа по лицето му, когато разбра, че е подлъган. Може и да се бе свила в ъгъла, но той щеше да умре.
Мина само миг, но на Бесараб му се стори цяла вечност. Очите на Батори почерняха. Изръмжа като див звяр, разтвори устни и показа острите си зъби. Бесараб замахна с меча, но прекалено бавно. Батори вече беше във въздуха и ръката й посягаше към горящия фенер. Издигна се над главата на Бесараб и счупи фенера в пода. Приземи се невредима зад актьора, чиито крака бяха пламнали. Наметалото му се превърна във факла. Запали се и робата му. Той се мяташе, пищеше и разхвърляше искри във всички посоки. Пламнаха и костюмите. Пожарът се разпространи за секунди из цялото помещение. Бесараб легна на пода, крещеше и отчаяно се опитваше да угаси огъня. Плътта му гореше, а Батори се смееше. След това отвори вратата и остави миналото си да изгори.
* * *
Артър Холмуд въздъхна. Приятелите му от лондонската община го бяха помолили преди години да направи дарение за ремонт на моста Ватерло. Корнуолският гранит бе в лошо състояние, а имаше и няколко пропуквания в конструкцията. Но той не видя никаква полза за себе си в подобно начинание. Отхвърли молбата на общината и препоръча ремонта на моста да се финансира от публични фондове. Но тъй като населението изнемогваше вече от данъците, а финансирането за инфраструктурата не достигаше, нямаха друг избор, освен да затварят от време на време моста, за да го позакърпват оттук-оттам. И днешният ден беше точно такъв. Артър и Мина напредваха бавно с каляската. Той се вбесяваше, че театър „Лисеум“ е само на един хвърлей от другата страна на моста Ватерло, но ще трябва заедно със стотици други хора да обикалят през Уестминстърския мост.
След като минаха по Уестминстърския мост, кочияшът зави по крайбрежната улица „Виктория“ и пое към театър „Лисеум“. Савой Стрийт, улицата, която щеше да ги отведе най-бързо до целта им, наскоро бе станала еднопосочна, а и посоката й не беше тази, която им трябваше. Така че трябваше да продължат на изток от моста Ватерло, покрай Кингс Колидж, а след това да намерят улица, която да ги отведе на север до „Странд“. Предвиждаха да стигнат за десет минути от гара „Ватерло“ до театъра, а вече половин час се лутаха из града. Дори и спокойствието на Мина се пропука под напрежението. Куинси щеше да влезе на репетиция, щяха да закъснеят.
Когато каляската препусна към „Лисеум“, се разнесе далечен приглушен шум, който постепенно прерасна в гръм. Нещо не беше наред. Улицата изглеждаше пуста, но Мина и Артър чуваха, че някъде наблизо има бъркотия. Вероятно пак проблеми с трафика, но нямаха друг избор, трябваше да продължат напред. Холмуд отново заблъска с бастуна по тавана на каляската. В отговор кочияшът шибна силно гърбовете на конете. Увеличиха скоростта, но по лицето на Мина все още имаше напрежение.
При Уелингтън Стрийт каляска без кочияш пресече пътя им.
Техният кочияш дръпна с всички сили поводите и жребците изцвилиха. Двете коли се сблъскаха. Кочияшът на Холмуд полетя във въздуха, след като каляската се преобърна. Последното нещо, което Артър Холмуд, чу, бе някакво изпукване. После потъна в тъмнина.
* * *
Пешеходците по Уелингтън Стрийт разнасяха вода. В далечината биеха камбани. Каляски се опитваха да се промъкнат през улиците и да избягат, но тълпата ги спираше. Писъци и черни сажди изпълваха небесата.
Куинси си проправи път през зяпачите, изскочи пред тях и видя как от театър „Лисеум“ се издига черен дим. От прозорците пълзяха пламъци. Част от покрива се срути с ужасяващ шум. Огромният пожар осветяваше нощното лондонско небе с дяволски оранжево-червени отблясъци. Актьорите и сценичните работници излизаха от димящия театър, кашляха и едва си поемаха дъх, лицата им бяха покрити със сажди, а дрехите — опърлени. Някои бяха лошо обгорени, зачервените им кожи се белеха като напукана боя. Косата на една жена бе пламнала и черепът й беше напълно плешив и покрит с мехури. Във въздуха се носеше отвратителна миризма на пепел и изгоряла плът. Куинси стоеше като поразен от гръм. След това видя съсипания Хамилтън Дийн да излиза от димната завеса. Втурна се към него и го сграбчи.
— Дийн! Какво се случи?
Дийн кашляше, докато отговаряше:
— Пристигна някаква жена, графиня… Бесараб напусна сцената и тръгна след нея… след това… пламъци… навсякъде…
— Бесараб!? — Разтърси Дийн за раменете. — Слушай, човече! Избяга ли той?
— Не съм сигурен. Не мисля.
Куинси го блъсна настрани и побягна към обградения с колони вход на театъра.
Дийн изкрещя след него:
— Куинси, недей, това е самоубийство!
Адската горещина на пожара го държеше настрани. Една част от него отчаяно искаше да спаси човека, на когото имаше доверие, неговия приятел и ментор. А другата му половина отчаяно искаше да намери човека, който го беше лъгал и бе предал доверието му. И в двата случая ставаше въпрос за Бесараб, единствения, който можеше да отговори на въпросите му. Вдигна яката си пред лицето, за да се защити от пламъците, пое дълбоко дъх и затича нагоре по стълбите към театъра.
* * *
Последното, което Мина чу, преди да припадне, беше силно пукане. След това Артър Холмуд падна върху нея. Не знаеше колко дълго е лежала в безсъзнание, но когато изплува от мрака, видя лорда надвесен над нея.
— Добре ли си?
— Ще оцелея, предполагам — каза тя, учудена, че наистина е оцеляла.
Холмуд й подаде ръка. Този път тя я пое и му позволи да й помогне да се изправи. Той я подкрепи, докато излизаше през прозореца на преобърнатата каляска. Дългата й пола затрудни маневрата.
— Чух някакво пукане. Да не си счупи нещо?
Холмуд посочи бастуна си. Лежеше на паважа, прекършен на две. Мина извади от каляската увития меч.
В този миг чуха стоновете на кочияша, който лежеше по средата на пътя. Мина и Холмуд бяха все още замаяни, но хукнаха да му помогнат. Счупената кост на крака му бе пробила кожата. От зейналата рана шуртеше кръв.
— Тече прекалено много кръв — каза Мина. — Може да е скъсал артерия.
Разви шала от меча и го пристегна силно крака на кочияша, точно над раната. Надяваше се да спре кръвоизлива и да спаси живота на бедния човек. Забеляза, че Холмуд не й помага, и реши, че не иска да си цапа ръцете с един слуга. Вдигна глава, за да му се скара, и забеляза, че е отишъл да види какво става на Уелингтън Стрийт.
— Пожар! — извика Холмуд. — Май в „Лисеум“!
И двамата си помислиха едно и също: „Този пожар не е случаен.“
— Върви! — каза Мина. — Аз ще остана тук с кочияша. Намери Куинси!
Той кимна и зави зад ъгъла на Уелингтън Стрийт.
Мина затегна турникета на кочияша. Отчаяно й се искаше да последва Холмуд, но не можеше да остави ранения човек сам в такова състояние. Видя, че от близката сграда ги гледат хора.
— Може ли някой да дойде да ми помогне? — извика тя. — Този човек е лошо ранен! Има нужда от лекар!
Хората се прибраха и затвориха прозорците. Гледаха сеир, не искаха да се намесват. Тя извърна очи от кочияша. Нямаше друг избор, животът на сина й беше по-важен от всичко. Остави умиращия и закуцука след Артър Холмуд.
Когато мина покрай другата каляска в черно и златно, вратата внезапно се отвори. Мина видя черна коса, бледа кожа, черни очи и дълги, бели, остри като бръсначи зъби. Трябваше й време, за да проумее, че това е жена, която се спуска срещу нея… и че тази жена е вампир.