Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (4)

3.

— „Върви си, бяс, яви се в нова форма!“ — извика младият мъж с бомбе на главата, разперил умоляващо ръце. Произнесе го с решителен, но треперещ глас. — „Като че ли магиите ми имат сила! О, Фауст, ти венчан със лаври маг, на който и самият Мефистофел служи! Quin regis Mephistophilis fratris imagine.^[1]“

Просъскване. Димна завеса. След това във въздуха избухнаха пламъци. Газените лампи наоколо вдигаха допълнителен шум. Малката тълпа, събрана в Люксембургската градина, затаи дъх.

Куинси Харкър бе обърнат с гръб към публиката, но изобретателността му го изпълваше с гордост. Отметна рязко глава, усмихна се, след това хвърли бомбето и го замени с островърха шапка, залепи си изкуствена брадичка, преметна наметало през раменете и с добре отработено движение скочи на ръба на Фонтана на Медичите. Това беше идеалното място за моноспектакъла „Фауст“, тъй като Медичите са били видна флорентинска фамилия, покровителствала авангардните артисти. За тях се говореше, че са сключили сделка с Дявола. Куинси се чувстваше съвсем на място на импровизираната сцена, наслаждаваше се не само на изпълнението си, но и на изобретателността си.

Това, което направи, беше известно като „шапография“ — смяна на шапките за преминаване от един образ в друг. Добре позната, но рядко използвана техника, защото изискваше големи умения и се практикуваше само от най-талантливите актьори… или най-самоуверените.

Куинси се скри в призрачната сянка на фонтана, за да подсили зловещия ефект, разпери наметалото си, наклони се заплашително и изрева с дрезгав глас, като от отвъдното:

— Какво от мене искаш, Фауст?

После млъкна в очакване на аплодисменти. Но такива нямаше. Странно. Вдигна очи и разбра какво разсейва зрителите му. Вниманието им бе привлечено от нещо в северния край на парка. Опита се да не позволи на това моментно събитие да го разконцентрира. Знаеше, че талантът му ще издържи на предизвикателството. Беше играл тази роля в Лондонския хиподрум^[2] и беше толкова добър, че успя да се уреди да е втори, след Чарли Чаплин — майстора на комедията. Говореше се, че Чаплин се кани да напусне Лондон и да си търси късмета в Америка. Куинси се надяваше да заеме неговото място в афиша. Но властният му баща Джонатан Харкър уби всичките му мечти, като подкупи мениджъра и прати сина си в Париж, в затвор без решетки — да учи право в Сорбоната.

Куинси бе обзет от паника, когато рехавата му публика започна да се отправя към бъркотията в северния край на парка. Провери дали изкуствената му брада е добре залепена и бързо изстреля един от монолозите на Мефистофел, докато слизаше по стъпалата на фонтана, в отчаян опит да си върне вниманието на зрителите.

— „На Луцифер смирен слуга съм аз, на теб не мога да отдавам почит, единствено във неговата власт е да реши какво със теб да сторим!“

За миг му се стори, че силата на изпълнението му ще успее да завладее публиката отново, но загуби всякаква надежда, когато се подхлъзна на мокър камък и се просна по задник. Избухна смях и последният зрител напусна представлението.

Куинси удари с юмрук по земята и свали със замах фалшивата брада. Беше благодарен, че на почтената възраст от двайсет и пет години още няма бакенбарди. Тогава чу познатия му присмехулен кикот. Най-голямата природна грешка, Брейтуейт Лоуъри, съквартирантът му от студентската квартира в Сорбоната. Какво прави тук? Този дръвник не разбира нищо от изкуство.

Брейтуейт надникна над очилата си към няколкото дребни монети, които публиката небрежно бе хвърлила на калдъръма.

— Ти не си с всичкия си. Знаеш ли колко печели днес един адвокат, Харкър?

— Не ми пука за парите.

— Защото си роден в богатство. Аз съм потомък на рибари от Йоркшир. Налага ми се да печеля пари.

Само ако Брейтуейт знаеше от какво се бе отказал Куинси, за да получи финансовата подкрепа на семейството си.

— Какво искаш? — попита Куинси, докато събираше приходите си.

— Имаш поща. Ново писмо от баща ти — отвърна Брейтуейт с отровна усмивка. Гадината обичаше да гледа как Куинси страда, докато чете поредното конско от родителя си.

— Знаеш ли какво харесвам в теб, Брейтуейт?

— Представа си нямам.

— Нито пък аз — отвърна Куинси, издърпа рязко плика от ръката му и му махна да се разкара.

Писмо от Джонатан Харкър, Ексетър

До господин Куинси Харкър

Сорбоната, Париж

29 февруари 1912 година

 

Скъпи сине,

Получих обезпокоителни вести за твоя напредък в учението — или по-скоро за липсата на такъв. Уведомиха ме, че отново си започнал да посвещаваш прекалено много време на извънкласни дейности. Въпреки че не си се прибирал у дома през последните три години, факт, който наранява дълбоко мен и скъпата ти майка, се налага да ти припомня, че аз плащам за образованието и квартирата ти. Ако те скъсат и този семестър, дори моите връзки няма да успеят да предотвратят изключването ти. Разбира се, това ще означава незабавно спиране на издръжката ти и…

Куинси спря да чете. Все повече хора се стичаха на север и той беше благодарен, че стълпотворението го отвлече от нравоучителните писания на баща му. Прелисти писмото. По дяволите! Тринайсет страници! Семейство Харкър бяха прочути с дългите си писма, но пък на масата им по време на вечеря беше съвсем тихо. Още една група хора притича покрай него.

— Какво става?

— Бесараб! — отвърна един мъж, без да спира. — Пристига! Тук е!

Бесараб? Куинси си спомни как преди няколко седмици прочете в „Льо Тон“, че великият Шекспиров актьор Бесараб, който се представяше само с едно име на афишите, ще играе в Париж. Беше забравил за това, макар винаги да бе мечтал да види световноизвестния актьор на сцената. Знаеше, че няма да успее да оправдае разходите за билета в отчетите, които всеки месец изпращаше на баща си. Беше го лъгал толкова много пъти, че той знаеше всичките му трикове.

Какъв късмет! Или може би съдбата бе решила Куинси да се озове на мястото, на което щеше да пристигне Бесараб? Изведнъж му стана леко, защото осъзна, че не актьорските му умения са прогонили зрителите от неговото представление. Просто бе победен от истинска звезда. Заряза реквизита и костюмите си при фонтана и хукна заедно с останалите, за да зърне великолепния Бесараб.

Куинси излезе от парка, пое по улица „Вожирар“ и се озова сред гъста тълпа. Всички вървяха към театър „Одеон“ — бяла сграда с римски колони на предното стълбище. Лунните лъчи огряваха металния надпис на фасадата и той сякаш светеше със собствена светлина.

Куинси се опита да се приближи към театъра, но се оказа заклещен в кръговото движение, притиснат към паметника на френския драматург Емил Ожие. Без да му мигне окото, се покачи на пиедестала, за да вижда по-добре.

Един автомобил „Бенц Туре“ обиколи кръговото движение и се отправи към фасадата на театъра. Чу се клаксон, шофьорът се опитваше да си проправи път през тълпата. Куинси се покатери още по-високо. Колата спря близо до стълбището и шофьорът слезе, за да отвори вратата на пътника си. Куинси се опитваше да стане актьор от две години и бе разбрал, че от времето на Шекспир насам всички смятат актьорите за развратници, пияници, проститутки и разбойници. А сега пред него стоеше актьор, към когото се отнасяха като към кралска особа. Сякаш цяла Франция се бе събрала да го посрещне.

Елегантният млад румънец излезе от колата и спря на стъпалото. Куинси веднага позна черната коса и изсечените черти на Бесараб от снимката в „Льо Тон“. Актьорът носеше наметало като на принц Едуард, но от боядисана в алено кожа. Беше много декадентско. Фоторепортерите чакаха с камери на триножници пред входа на театъра, за да запечатат първите мигове от пристигането му. Бесараб се обърна към тях, усмихна се и светкавиците им замигаха. След малко той слезе от стъпалото на колата и тръгна през тълпата с разперени ръце и вдигнати нагоре длани. Всички посягаха към него, за да го докоснат. Куинси се засмя, когато една жена докосна Бесараб по лакътя и припадна. Де да можеше и той предизвиква такава реакция у зрителите си…

Набитият Андре Антоан, театралният мениджър на „Одеон“, очакваше звездата на най-горното стъпало. До него стоеше мъж с камера, който започна да върти дръжката й като на латерна, когато Бесараб изкачи стълбите и се ръкува с мениджъра. До красивия Бесараб иначе приятното лице на Антоан изглеждаше съвсем безлично. Тълпата скандираше името на актьора. Куинси също бе завладян от силната еуфория и в един момент се усети, че подвиква заедно с всички: „Бесараб! Бесараб! Бесараб!“

„Нищо чудно, че хората го обожават“, помисли си Куинси. И той бе изпълнен със страхопочитание. Бесараб не бе казал още и дума, а владееше напълно множеството. А колко ли великолепен бе на сцената! Той можеше да влее много живот на Шекспировите слова.

Бесараб направи жест към Антоан и двамата влязоха в театъра. Хората се помотаха още малко отпред в очакване на повторната му поява. От сградата излезе един дребосък, който обяви, че касата ще е с удължено работно време и ще продава билети за представленията на „Ричард III“.

Тогава тълпата се втурна към вратата. Куинси се умърлуши. Сега вече нямаше да може да си го изкара от ума. Отчаяно искаше да види изпълнението на Бесараб, но не можеше да отдели и пукнат франк. Издръжката, която баща му отпускаше, едва покриваше насъщните му нужди. Нарочно беше изчислена така, че Куинси да не може да пилее пари за това, което Джонатан Харкър смяташе за прищевки. По дяволите! Какво е животът без театър?

Куинси преброи монетите, които му бяха хвърлили по време на представлението. Беше достатъчно млад, за да рискува да изхарчи и последния франк от издръжката си и да си навлече гнева на баща си. Щеше да отиде на първото представление на Бесараб в театър „Одеон“ на следващата вечер.