Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (22)

21.

Разтърсена до основи, Мина се втурна към дома си. Дъждът валеше в синхрон с ударите на сърцето й. С всеки километър от Лондон до Ексетър гневът й растеше. Четиричасовото пътуване й се стори цяла вечност. Беше най-мъчителното возене с влак в живота й. Искаше да се прибере вкъщи възможно най-бързо и нямаше на света железница, която да може да й угоди.

Беше дълбоко наранена, че синът й я избягва. Като във всички семейства, и те имаха пререкания с Куинси, но бяха все за дреболии. Мина беше сигурна, че когато той научи за смъртта на баща си, ще си простят всичко и караницата им ще бъде забравена на мига. Но не можеше да се отърве от разяждащия я страх. Ами ако Куинси беше в беда? Ако вече е станал жертва на злодеяние? Той не знаеше как да се пази, нямаше представа какво зло го дебне.

Щеше да изгуби ценно време, докато се върне у дома, за да си вземе паспорта.

Обратно на това, което каза на досадния инспектор Котфорд, тя бе решила да пропусне погребалната служба за Джонатан. Най-важното сега бе да намери Куинси. Джонатан би я разбрал. Всъщност знаеше, че даже би настоял. И ако тя беше на негово място, щеше да иска той да постъпи по същия начин. Тъжната истина бе, че нямаше много смисъл от погребална служба. Никой нямаше да дойде. Куинси беше в неизвестност, Джак бе мъртъв, а Артър се държеше като глупак. Джонатан вече нямаше клиенти, които биха искали да му отдадат последната си почит. Бе останал само Ейбрахам ван Хелсинг. Не, Мина не можеше да поеме такъв риск. Знаеше, че лукавият Котфорд най-вероятно разчита на пристигането му.

Много поздрави на Ейбрахам ван Хелсинг. Думите на инспектора звучаха в главата й непрекъснато, все едно слушаше развалена грамофонна плоча. Нямаше да достави на това дебело ирландско прасе удоволствието да го заведе до Ван Хелсинг. Обстоятелствата около смъртта на Джонатан бяха достатъчно сложни и без тази хрътка да се опитва да се домогне до слава, като копае в миналото. Някои неща трябваше да бъдат погребани и оставени да почиват в мир, също като скъпата и сладка Луси.

Мина даде нареждане на погребалния агент да кремира останките на Джонатан. Щеше да вземе праха му по-късно. Поне изгарянето на трупа щеше да му осигури вечен покой. Каза наум молитва за любимия си, искаше й се да не бе изрекла и направила нищо от това, което внесе дисхармония в отношенията им.

Измокрена до кости от дъжда, тя пое по каменните стъпала към входната врата на дома си. Бяха наследили просторната къща от Питър Хокинс. Как ще живее сега в нея? Беше прекалено голяма. И прекалено празна. Въпреки честите отсъствия на Джонатан напоследък, след смъртта му домът вече не беше същият. От него лъхаше хлад и окончателност. Но Мина нямаше време да мисли за това. Имаше само час да се изсуши, преоблече, да си събере багажа и да поеме към Портсмут, откъдето щеше да вземе ферибота през канала до Шербург, а оттам — влака за Париж. Събираха й се два дни път. Още два дни, в които Куинси щеше да е изложен на смъртна опасност. Онзи дебел тъпак инспекторът със сигурност щеше да дебне по двайсет и четири часа в денонощие, но поне в Париж щеше да е извън обхвата му. Може би за последен път влизаше свободно в къщата си. Ако Котфорд продължеше да рови, скоро щеше да й се наложи да бяга като заподозрян съучастник в убийство. Зачуди се дали да не предупреди Артър за опасността, която ги дебнеше в лицето на Котфорд, но после размисли. Със сигурност щеше да й затръшне вратата в лицето.

Постави железния ключ в ключалката на пътната врата и усети, че нещо не е както трябва. Беше отключено. Спря. Дали в бързината да хване влака за Лондон не бе забравила да заключи? Не, ясно си спомняше как го направи, преди да тръгне. Даде на прислугата няколко свободни дни. Вътре не трябваше да има никого, но Мина усещаше нечие присъствие.

Отвори бавно вратата, като се молеше да не изскърца. Нервите й бяха опънати до краен предел, очакваше всеки миг някое чудовище да скочи върху нея. Нищо не се случи. Внимателно изви шия и надникна през процепа. Сърцето й радостно заби, като видя мокрото палто на Куинси на мраморния под във фоайето. Куинси си беше у дома! И точно когато се усмихна облекчено, чу силен тропот във всекидневната. Беше си у дома, но това не означаваше, че е в безопасност. Втурна се с всички сили вътре.

* * *

Куинси чу звука от вратата, обърна се и на прага на всекидневната видя майка си, която приличаше на мокра кокошка. Тя постоя известно време, без да помръдва, шокирана от безпорядъка в стаята.

— Куинси, в безопасност ли си? Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. — Младежът се опитваше да се държи прилично, но гневът му беше осезаем.

— Търсех те навсякъде. — Погледът й се плъзна към хаоса, сътворен от сина й. — Какво, за Бога…?

Куинси бе направил проучване като истински адвокат, навлизащ дълбоко в съдебно дело. Разби с чук семейния сейф, отвори всички заключени шкафове и пребърка всяко чекмедже. Така се добра до купчини писма, записки, лични дневници на Мина и изрезки от вестници, педантично подредени в хронологичен ред: цялата скрита история на родителите му, преди той да се роди.

Вдигна в едната си ръка безупречно бял плик, а в другата — купчина писани на ръка писма. Показа на Мина надписа на плика.

Писмо от Мина Харкър до сина й, господин Куинси Харкър

(Да се отвори в случай на внезапна или насилствена смърт на Вилхелмина Харкър)

На лицето й се изписа нещо средно между облекчение и отчаяние. Куинси хвърли писмото към майка си и страниците се завъртяха като буря от хартия.

— Дори пред лицето на смъртта се срамуваш да ми кажеш каква си всъщност. Мислеше ме за глупак. И си въобразяваше, че можеш да криеш неестествената си младост от непознатите хора, като се преструваш, че сме брат и сестра и превръщаш това в шегичка между майка и син.

— Всичко, което трябва да знаеш, е в това писмо — заговори умолително Мина. — Всичко, което с Джонатан трябваше да ти кажем още преди години, но се бояхме.

— Всяка твоя дума е лъжа! — Куинси беше прекалено бесен и не можеше повече да запази добрия тон. — Откъде познаваш Брам Стокър?

— Кого?

Тя изглеждаше искрено объркана. До предния ден той вярваше напълно на любимата си майка. Много неща се промениха само за двайсет и четири часа.

— Когато я прочетох за първи път, си помислих, че е съвпадение, но сега…

Куинси хвърли към майка си книгата с ярка жълта корица и впи поглед в лицето й, докато тя четеше на глас заглавието.

— „Дракула“… от Брам Стокър. — Мина затаи дъх. Запрелиства страниците с треперещи пръсти. Вдигна към него уплашен поглед. — Откъде я имаш?

Беше по-добра актриса от всички, които бе гледал на сцената. Цял живот я беше обичал. Доверяваше й се. Беше на нейна страна в караниците й с баща му. Но сега осъзнаваше, че не е познавал майка си.

— Не се прави на невинна. На тези страници е единствената истина, която я няма в писмото ти, отговорът на великата загадка, заради която това семейство се разпадаше.

— Кълна ти се, не знам нищо за тази книга.

— Не съм изненадан, че го казваш. Стокър е написал истината, която ти удобно си пропуснала в писмото си. Пише, че си имала връзка с онова чудовище Дракула. Боя се, че го е описал доста учтиво.

— Прекаляваш!

Майка му изглеждаше толкова млада, изражението й беше на наранена девойка. Куинси си спомни тримата съученици, които наби, задето обидиха честта й. Изведнъж се почувства засрамен. Издърпа романа от ръката й.

— Това кръвожадно същество Дракула е пропастта, която винаги е стояла между теб и баща ми. Хайде, излъжи ме пак.

— Не знаеш нищо за това!

— Ти си заговорничила с Дракула срещу татко. Пила си неговата кръв — извика Куинси. И по памет изрецитира: — „Глава двайсет и първа… На леглото до прозореца лежеше Джонатан Харкър…“

— Достатъчно! — По лицето й се стичаха сълзи.

Обикновено изпитваше ужас, когато караше майка си да плаче. Но още повече го отвращаваше представата как тя пие кръвта на чудовището, докато баща му, нейният съпруг, спи само на сантиметри от тях.

Винаги бе смятал, че пиянството на баща му е причината за разпада на семейството. Сега вече знаеше истината. Изневярата на майка му го бе накарала да се пропие. Тя бе злосторницата, донесла разруха в този дом и съсипала баща му.

— Книгата на Стокър не е художествена измислица. Този демон Дракула е причината за вечната ти младост.

— Знаех, че няма да разбереш. И аз не можех на твоята възраст — изплака Мина. — Злото не може да се опише с черно-бели краски, то има нюанси.

Куинси размаха пак книгата.

— О, напротив, разбирам. Всичко ми е ясно. Затова баща ми беше толкова измъчен и искаше да ме държи под контрол. За да скрие от мен истината за майка ми.

— Баща ти искаше да бъдеш част от неговия свят, за да може да те защити.

Сега разбираше, че когато баща му говореше за безопасност, е имал предвид не финансовата му сигурност, а личната му защита. Затова го спря на прага на сценичната слава. Опитвал се е да защити сина си. Куинси стовари книгата върху бюрото и грабна броя на „Льо Тон“, който бе оставил да се изсуши. Вдигна първата страница пред лицето на майка си, на нея беше скицата на набит на кол мъж на „Пикадили Съркъс“.

— Цепеш… Набивачът на кол. Оказа се, че не аз, а баща ми е имал нужда от защита… от бившия ти любовник!

Мина пое дълбоко дъх.

— Обичах баща ти колкото обичам и теб.

Любов. Куинси се изсмя наум. В действията на Мина нямаше никаква любов към баща му.

— Остави ме цял живот да укорявам несправедливо баща си. Да му наговоря тежки думи и да злословя зад гърба му. Накара ме да повярвам в ужасни лъжи. Никога няма да мога да изкупя вината си. Няма да мога да му се извиня. Вече не вярвам и на една твоя дума. Но бъди сигурна, че не съм нерешителният Хамлет. Ще отмъстя за баща си. Бог да ти е на помощ!

Втурна се към вестибюла и грабна палтото си от пода.

— Не! Куинси, моля те! — извика Мина след него. — Мрази ме, щом искаш, но семейството ни вече даде достатъчно жертви! Обичам те, не се рови повече в ужасното минало. Остави истината да почива в мир дълбоко погребана, или ще те последва съдба, много по-жестока от тази на баща ти.

Куинси затръшна вратата след себе си. И повече не погледна назад.

* * *

Сърцето на Мина не можеше да понесе повече болка. Отвращението и гнева в очите на сина й я съсипаха. Сега разбираше как се е чувствал Джонатан, когато Куинси насочваше презрението си към него. Единственото му престъпление беше, че се опитваше да закриля сина си, а когато тя се опита да направи същото, прогони детето си, вероятно към същата опасност, от която с Джонатан така усърдно се опитваха да го предпазят.

Тя стисна малкото златно кръстче, което висеше на шията й. „Дали моят смугъл княз знае тайната, която крих от него през годините? Дали гневът му към мен е толкова силен, че да стовари отмъщението си… върху мен и всички, които обичам?“