Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (2)

1.

Океани от любов, Луси.

Доктор Джак Сюард се взираше в надписа, докато мракът го поглъщаше. В този мрак го чакаше покой, нямаше режеща светлина, която да осветява жалките остатъци от живота му. Беше посветил години на битката с мрака. А сега той просто го обгръщаше.

Само през нощта Сюард намираше покой от спомените за Луси. Още сънуваше топлите й прегръдки. Връщаше се за миг в Лондон, в едно по-щастливо време, когато намери смисъл на съществуванието си в своите научни изследвания и в мястото си в обществото. Искаше да сподели този живот с Луси.

Ранният утринен шум от каруците на млекарите и продавачите на риба, както и потракването на превозните средства на другите търговци по калдъръмените парижки улици се втурнаха в съня на Сюард и грубо го върнаха в суровото настояще. Сюард се насили да отвори очи. Те бяха възпалени и го боляха. Докато фокусираше погледа си върху напукания таван на стаята в евтиния парижки хотел, в който живееше, той се замисли колко много се е променил животът му. Беше загубил мускулния си тонус и това го натъжаваше. Бицепсите му висяха, приличаха на муселинови торбички за чай, които току-що са извадили от чайника. Вените на ръцете му се преплитаха като реки върху стара географска карта. Беше бледа сянка на предишното си аз.

Молеше се за скорошна смърт. Беше завещал тялото си на науката, щяха да го използват за дисекция в неговия университет. Мисълта, че дори в смъртта си ще помага на бъдещите лекари и учени, му носеше утеха.

Спомни си за часовника, който стискаше в лявата си ръка. Обърна го. Шест и половина! За миг го обзе паника. По дяволите! Беше се успал. Изправи се с мъка на крака. Една стъклена спринцовка се изтърколи от нощното шкафче и се разби на мръсния дървен под. Малко кафяво шишенце с морфин се канеше да последва спринцовката, но Джак бързо сграбчи безценната течност и развърза умело кожения колан от бицепса си. Ръката му възстанови кръвообращението си, той пусна ръкава и събра краищата на оръфания си маншет със сребърно копче с монограм. Закопча догоре жилетката и облече сакото. „Уолингъм и синове“ бяха най-добрите шивачи в Лондон. „Суетата умира последна“, помисли си Сюард и се засмя горчиво.

Трябваше да побърза, ако искаше да хване влака. Къде беше адресът? Скри го на сигурно място. А сега, когато му трябваше, не можеше да се сети къде е. Преобърна сламения дюшек, погледна под клатещото се нощно шкафче, надникна под сандъците, който му служеха за столове. Преобърна цяла купчина стари вестникарски изрезки. Заглавията им показваха какво бе обсебило Сюард напоследък: мрачни статии за Джак Изкормвача. Снимки от аутопсиите на петте известни жертви. Обезобразени жени с разтворени крака, сякаш подканящи маниакалния убиец. Наричаха Изкормвача касапин на жени, но касапинът бе много по-милостив към животните. Сюард бе чел безброй пъти докладите от аутопсиите. Навсякъде около него като есенни листа бяха разхвърляни страници, амбалажна хартия и разкъсани кутии от кибрит, покрити със записки на теориите и идеите му.

Потта, която се стичаше от челото на Сюард, започна да пари кървясалите му очи. По дяволите, къде го остави? Благодетелят се беше изложил на огромен риск, за да му достави тази информация. Сюард не би понесъл мисълта да разочарова единствения човек, който все още му вярваше. Всички останали — семейство Харкър, семейство Холмуд — смятаха, че се е сбогувал със здравия разум. Сюард знаеше, че ако видят тази стая, ще се убедят напълно в това. Огледа излющената гипсова мазилка, която носеше следите от морфиновите му делириуми и налудничавите му прозрения, изписани с мастило, въглен, вино, дори със собствената му кръв. Лудостта едва ли някога е била толкова очевидна. Но той вярваше, че именно писанията по стените един ден ще докажат, че е бил с всичкия си.

Сред цялата тази бъркотия имаше откъсната страница от книга, забита на стената с ловджийска кама с костена дръжка и острие, изцапано със собствената му кръв. На хартията се виждаше портрет на елегантна красавица с гарвановочерна коса. Под картината имаше надпис: „Графиня Елизабет Батори, ок. 1582 г.“.

Разбира се, че го скри там! Смееше се на себе си, докато издърпваше ножа от стената. Взе страницата и я обърна. Там намери адреса на вила в Марсилия, записан със собствения му нечетлив почерк. Свали кръста, дървения кол и венеца от чесън, които висяха до портрета на Батори, и вдигна един сребърен нож от пода. Сложи всичко във фалшивото дъно на докторската си чанта и го покри със стандартните медицински принадлежности.

Влакът тръгна точно навреме от Лионската гара. Сюард го видя как потегля, докато плащаше билета си, и се втурна през изцапаната от наводненията сграда, за да настигне пухтящото метално чудовище, преди то да напусне седми коловоз. Успя да се качи на последния вагон, преди влакът да набере скорост. Сърцето му се изпълни с гордост, когато скочи безстрашно в движещия се вагон. Беше правил подобни неща в младостта си заедно с тексасеца Куинси П. Морис и стария си приятел Артър Холмуд. Младите не ценят младостта си. Усмихна се, като си спомни безразсъдните години на своята невинност… и невежество.

Седна в луксозния вагон-ресторант на движещия се на юг влак. Не беше достатъчно бърз. Погледна джобния си часовник — бяха минали само пет минути. Сюард се натъжи, че не може да убие времето, като пише в дневника си, нямаше как да си позволи този лукс. По разписание щеше да е в Марсилия след десет часа. Там най-накрая щеше да намери потвърждение на теориите си и ще докаже на всички, които го обругаваха, че не е побъркан и е прав.

Това щяха да са най-дългите десет часа в живота му.

— Billet, s’il vous plaît!^[1]

Сюард се ококори срещу кондуктора, който се бе надвесил над него със сериозно и нетърпеливо изражение.

— Простете — каза Сюард. Подаде билета си на кондуктора и придърпа шала си над скъсания джоб на гърдите си.

— Британец ли сте? — попита кондукторът със силен френски акцент.

— Ами да.

— Лекар? — И кондукторът кимна към медицинската чанта в краката му.

— Да.

Сивите очи на кондуктора внимателно го изучаваха. Дрипав мъж с вехт костюм и износени обувки. Изобщо не отговаряше на представата му за уважаван лекар.

— Може ли да видя какво има в чантата ви?

Стюард му подаде чантата, нямаше избор в тази ситуация. Кондукторът започна педантично да вади флаконите с лекарства и да чете етикетите им. Стъклениците подрънкваха, когато ги връщаше на мястото им. Сюард знаеше какво търси и се надяваше да не го намери.

— Морфин — обяви кондукторът толкова високо, че останалите пътници извърнаха очи, и вдигна кафявото шишенце.

— Понякога го предписвам като успокоително.

— Може ли да видя разрешителното ви?

Сюард затърси в джобовете си. Преди месец бе подписана Международната конвенция по опиатите, която забраняваше на лица без лекарски разрешителни да извършват внос, износ и търговия на едро и дребно с морфин. Търси дълго и когато най-накрая извади документа и го подаде на кондуктора, той вече се канеше да дръпне аварийната спирачка. Служителят разгледа намръщен разрешителното, след това се втренчи в билета. Обединеното кралство беше първата държава, която бе поставила снимки на паспортите. Но Сюард бе драстично отслабнал, след като се снима за своя. Косата му беше посивяла, а брадата — разчорлена и неподдържана. Човекът във влака нямаше нищо общо с този от снимката.

— Защо отивате в Марсилия, докторе?

— Имам пациент там.

— И от какво е болен?

— Нарцистично разстройство на личността.

— Qu’est-ce que c’est?^[2]

— Психологическа нестабилност, караща пациента да упражнява агресивен, автоеротичен, антисоциален и паразитен контрол над заобикалящите го. Освен това…

— Merci. — Кондукторът прекъсна Сюард с рязък жест и му подаде билета и документа. Обърна се към мъжете на съседната маса: — Billet, s’il vous plaît.

Джак Сюард въздъхна. Прибра документа в сакото си и пак погледна джобния си часовник — това се беше превърнало в нервен тик. Стори му се, че разпитът продължи часове, а бяха изминали само пет минути. Пусна щорите, за да предпази очите си от слънчевата светлина, и се облегна в тъмночервеното плюшено кресло.

Океани от любов, Луси.

Притисна любимия си часовник към сърцето, притвори очи и се замечта.

Случи се преди четвърт век. Сюард беше вдигнал същия часовник към светлината, за да прочете надписа. „Океани от любов, Луси“.

Тя беше с него. Жива.

— Не ти харесва — каза тя и изсумтя.

Не можеше да откъсне поглед от зелените й очи, искрящи като поляна през лятото. Луси имаше странния навик да гледа устните на говорещия и да се опитва да предугажда следващата дума още преди да е произнесена. Беше толкова жадна за живот. Усмивката й можеше да стопли и най-студеното сърце. В онзи пролетен ден тя седеше на градинската пейка, а Сюард гледаше възхитен как слънчевата светлина блести в червените й кичури, които танцуваха на лекия бриз и обвиваха лицето й като воал. Ароматът на свежи люляци се смесваше със соления морски дъх от пристанището на Уитби. Оттогава винаги когато помиришеше люляци, си спомняше за онзи красив и тъжен ден.

— Предполагам — каза Сюард, след като се покашля, за да събере сила да довърши, — че след като на картичката към подаръка си ме нарекла „скъп приятел“, а не „годеник“, си решила да не приемеш предложението ми за брак.

Луси извърна поглед и очите й се навлажниха. Хиляди неизречени думи увиснаха в настъпилата тишина.

— Исках да ти го кажа лично — проговори най-накрая тя и въздъхна. — Съгласих се да се омъжа за Артър.

Артър и Джак бяха приятели от деца, Сюард го обичаше като свой брат, но винаги му бе завиждал за лекотата, с която постигаше всичко. Беше красив и богат и никога в живота си не се бе тревожил или борил за нещо. Никой не му беше разбивал сърцето.

— Разбирам. — Гласът му прозвуча като скърцане.

— Наистина те обичам — прошепна Луси. — Но…

— Но не толкова, колкото обичаш Артър. — Разбира се, че не можеше да се състезава със заможния Артър Холмуд. Не беше и зашеметяващ като другия ухажор на Луси, тексасеца Куинси П. Морис.

— Прости ми — продължи той по-меко, притеснен да не я нарани. — Забравих къде ми е мястото.

Луси се протегна и го потупа по ръката, все едно погали домашния си любимец.

— Винаги ще съм до теб.

Сюард се стресна и се върна в настоящето. Да можеше поне още веднъж да надзърне в красивите очи на Луси… Когато за последно се взира в тях, в онази ужасна нощ в мавзолея, видя само болка и страдание. Споменът за писъците на умиращата Луси още го преследваше.

Сюард слезе от влака и тръгна в проливния дъжд из лабиринта от улички, между белите сгради на Марсилия, проклинайки късмета си. Походът му към истината го доведе на Френската ривиера през март, единствения дъждовен месец по тези места.

Докато се отдалечаваше от брега, хвърли поглед назад, към крепостта Сен Жан, която се издигаше като каменен страж на фона на индиговото небе над пристанището. След това се обърна и разгледа провансалския град, израснал около село на 2600 години. Навсякъде по улиците му имаше останки от гръцките и римските основатели. Сюард съжали, че се намира в този живописен рай по толкова зловеща причина. Макар че злото не за първи път се явяваше тук: през последния век морският град бе почернен от чума и пиратски набези.

Сюард спря. Пред него се издигаше типична двуетажна средиземноморска вила с големи дървени капаци и решетки от ковано желязо на прозорците. Зимната луна надничаше през дъждовните облаци и хвърляше драматични отблясъци по белите стени. Покривът бе покрит с червени теракотени керемиди. Те му напомняха за старите испански хасиенди, които преди много години бе видял в Тексас с Куинси П. Морис. Излъчването на къщата беше страховито и негостоприемно, това я отличаваше от другите богато декорирани вили по Френската ривиера. Изглеждаше мъртва. Сърцето му спря при мисълта, че може да е прекалено късно. Отново провери адреса. Точно тук беше.

Внезапно чу грохота на приближаващ по калдъръмените улици конски впряг. Скри се в лозето срещу къщата. По буйните сплетени лози нямаше грозде. Каляска, теглена от две прекрасни лъскави черни кобили, се понесе нагоре по хълма. Животните спряха без команда. Сюард вдигна очи и с изненада установи, че няма кочияш. Как беше възможно?

От каляската слезе едра фигура. Кобилите станаха нервни и изцвилиха извили назад вратове. След това поеха в идеален синхрон пред вцепенения поглед на Сюард.

Мистериозната фигура държеше бастун във високо вдигнатата си ръка в бяла ръкавица. Бръкна в джоба си с другата, извади ключ и внезапно замръзна, сякаш усети нещо нередно.

— По дяволите! — промърмори Сюард.

Силуетът пред вратата вдигна глава, сякаш чу гласа на Сюард през шума на дъжда. Извърна се бавно към лозето. Сюард усети прилив на паника, но успя да се удържи. Облечената в ръкавица ръка посегна да вдигне кадифената шапка. Под нея се разпиляха разкошни черни кичури.

Сюард се вцепени. Това бе тя! Благодетелят беше прав. Графиня Елизабет Батори стоеше пред входа на вилата и изглеждаше точно като на портрета, рисуван преди триста години.