Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (3)

2.

През небето се втурна светкавица и освети дъждовните капки, които заприличаха на скъпоценни камъни върху черното кадифе на нощта. Сюард знаеше, че трябва да си потърси подслон, но не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенен и се взираше в екзотичната и опасна красавица пред него. Светлата й кожа контрастираше на гарвановочерната й коса. Графиня Батори се движеше с тихата грация на хищник. Студените й сини очи обходиха улицата, когато следващата светкавица отново освети земята. Тя се извърна към лозето и Сюард бързо се хвърли в калта, за да не го види.

Затаи дъх и се опита да не мърда, въпреки че краката му бяха изтръпнали. Отчаяно копнееше да погледне нагоре, но светкавицата щеше да освети лицето му и да го издаде, затова остана притиснат към земята. Носът му беше само на сантиметър от калта. Сякаш мина цяла вечност. Накрая си позволи да вдигне поглед. Очакваше да види Батори над себе си, като кобра готова за нападение. Но не я видя.

Потискайки надигащия се страх, Сюард се освободи от прегръдката на калта, но тогава се чу грозно пляскане. Очите му се стрелнаха наоколо. Трябваше да изчезва оттук, но преди това се налагаше да изчака кръвта да се върне в краката му. Чувстваше се като мокър чувал, прекалено големите дрехи му тежаха.

Вятърът изсвистя и го стресна. Сюард се обърна, но пак не видя никого. Събра цялата си решителност, пристъпи смело към каменната сграда и усети как босото му стъпало затъна в калта. Едната му обувка бе заседнала в локвата. Изруга тихо и се олюля, докато се опитваше да я обуе. Запрепъва се напред по подгизналата алея и се блъсна в една палма. Вдигаше ужасно много шум и се надяваше дъждът да го заглуши. Най-накрая стигна до дървото край вилата. Като ученик беше много добър в катеренето по дървета, но пет десетилетия по-късно едва ли можеше да се похвали с това. Нямаше избор. Пое дълбоко дъх и се набра на най-ниския клон.

От дървото успя да се прехвърли върху навеса над входа. Глинените керемиди бяха мокри и хлъзгави. Сюард запази равновесие, като се хвана за декоративното перило от ковано желязо. Огледа се, ужасѐн, че графиня Батори може да го наблюдава от някоя сянка как се прави на глупак. Над един от прозорците на втория етаж видя платнен навес и потърси защита в мрака под него. Остана там известно време, за да си поеме дъх. Ослуша се, но не чу нищо, освен ударите на дъждовните капки, които следваха ритъма на сърцето му. Надникна през прозореца и видя огромно помещение, което сигурно някога е било бална зала. Сега беше мъртво, мрачно и плашещо. Все едно надникна в музей нощем. Или още по-лошо… в гробница.

Мислите му бяха прекъснати от два искрящо бели силуета, които се движеха през балната зала. Плъзгаха се с лекота и май носеха нещо като сандък. Сюард реши, че е останал прекалено дълго на едно място и рискува да го забележат, затова се хвана за железния парапет, прехвърли се на следващия балкон и пое към друг прозорец.

Множество свещи и въглени в огнището пръскаха светлина на този етаж. Тя му стигна, за да разбере, че това, което беше взел за духове, са всъщност две красиви млади жени, облечени в прости бели рокли. Къде беше Батори? Сюард все още не можеше да преодолее ужаса, че тя е зад него.

Отвори се врата и сърцето му заби до пръсване. Графиня Батори влезе в балната зала. Сюард въздъхна с облекчение и се сви обратно в сянката.

Батори развърза наметалото си и го хвърли небрежно през рамо, разкривайки изваяната си фигура. Носеше сако, под което се виждаше риза с колосана яка и черна вратовръзка. Кройката на дрехите й подчертаваше сластните й женствени форми, които в същото време излъчваха и някаква мъжка сила.

Тя тръгна към другите жени.

— Сладки мои — поздрави ги тя. Във веселия й тон Сюард долови нещо много зловещо. Потръпна, когато Батори целуна страстно по устните жените в бяло. — Какво ми носите?

Русата жена счупи тежкия катинар на сандъка с голи ръце, нещо непосилно за толкова крехко същество. Вдигна капака със замах, като сервитьор, гордо представящ основното блюдо. Вътре имаше младо момиче — завързано, със запушена уста и очевидно изплашено до смърт.

Батори се пресегна към ботуша си и извади нож с извито острие. Сюард веднага го позна: медицински ланцет за ампутация.

Очите на младата жена се разшириха при вида на острието. С мълниеносно движение, което Сюард не можа да види добре, Батори разряза въжетата и превръзката на устата на пленницата и те паднаха на дъното на сандъка. После опря върха на ланцета под брадичката на момичето. Сюард стисна дръжката на сребърния си нож.

Вместо да я нарани, графинята използва насоченото острие, за да изведе внимателно девойката от сандъка. Сюард отпусна хватката си. Момичето докосна лицето и китките си, за да види дали ножът не я е наранил. Нямаше дори драскотина.

Графинята започна да обикаля младата жена и да оглежда облеклото й. Момичето носеше френска синьо-зелена вълнена рокля, която благоприлично я прикриваше от шията до петите. Обзе го гняв, когато си помисли какво вижда Батори в нея — красив пакет, който няма търпение да разопакова.

Момичето не помръдваше. Ланцетът мина през плата. Роклята и бельото паднаха на пода като парчета на пъзел, но нежната кожа остана непокътната. Девойката трескаво се опита да се прикрие, но не успя и накрая остана съвсем гола.

Батори я гледаше без да мига. Момичето трепереше от ужас и опита да се скрие в сенките, а жените в бяло се засмяха.

Сюард се премести на съседния прозорец, откъдето имаше по-добра видимост. Съзря Батори, която бе присвила очи. Трепкащата светлина на свещите се отразяваше в малкото златно кръстче на шията на девойката. Батори размаха ланцета толкова бързо, че Сюард дори се зачуди дали изобщо е помръднала. Кръстчето изтрака на мраморния под, върху него се свлече и скъсаната верижка. Момичето затаи дъх от изненада, а в основата на шията му проблесна капка кръв, като малък рубин. Жените в бяло се нахвърлиха върху нея като побеснели кучки.

— Пресвета Дево, Божия майко, закриляй я — прошепна Сюард. Видя ужасѐн как жените в бяло повдигнаха девойката и я увесиха за глезените на система от скрипци, закачена за тавана. Тъмнокосият демон подаде на Батори кожен камшик с девет върви. В края на всяка от вървите имаше метална кука. Алените устни на графинята се изкривиха в хладна усмивка, а мъртвешките й очи не можеха да се откъснат от единствената капка кръв, която се бе спуснала по гърдите на жертвата. С бързо движение на китката Батори удари камшика в плътта й и жадно се взря в потеклата кръв.

Сюард се извърна, но нямаше как да заглуши писъците. Стисна кръста на шията си, но и той не го утеши. Инстинктът му подсказваше да се втурне и да спаси бедното момиче, но това със сигурност щеше да е прибързано решение. Един старец не можеше да мери сили с тези трите. Щяха да го разкъсат на парчета.

Каквото и да видиш или почувстваш, нищо не бива да те отклонява от дълга. Това беше последното послание на Благодетеля. Сюард най-накрая събра смелост да погледне отново през прозореца, към извратената лудост в тази вила.

Батори не спираше да замахва в ритъм, вървите с метални накрайници свистяха във въздуха. Силата на всеки удар караше жертвата да се люлее като махало. От тялото й вече се лееха потоци кръв. Жените в бяло бяха легнали на пода под нея и с отворени усти ловяха безценните алени капки, които валяха като някакъв дъжд от ада.

Сюард знаеше, че става свидетел на истинска лудост. Когато слънцето изгрее, тези три същества ще лежат в ковчезите си заспали и уязвими и това щеше да е единствената му възможност да отърве света от злото, което представляваха. Щеше да прободе сърцата им със сребърно острие, да отреже главите им и да натъпче устите им с чесън, а после да изгори останките им.

Но въпреки това се измъчваше от вина, че стои безучастен, докато те изтезават нещастното момиче. Стисна ножа така силно, че между пръстите му потече кръв. Щом не можеше да спести болката на девойката, нека поне я сподели. Младата жена най-накрая притихна, но писъците й продължаваха да отекват зловещо в ума му и да му припомнят за втората смърт на Луси, за която самият той беше помогнал. Спомените се втурнаха отново в главата му: гневът от поругаването на гроба на любимата му; шокът, когато откри още топлото й нежно тяло, очевидно пълно с живот; гледката как Артър забива кола в сърцето й, докато съществото, в което се бе превърнала Луси, надаваше смразяващи писъци; и сълзите, които безмълвно изплака, докато тъпчеше устата й с чесън и запечатваше гробницата й за вечни времена. Но нито едно от тези чувства не беше така срамно, като това, което от години криеше дори от самия себе си — тайното задоволство, с което гледаше как Артър губи Луси. Щом той не можеше да я има, никой друг нямаше да я има. Ужасно чувство, заради което заслужаваше целия мрак, който по-късно се спусна над живота му. Тази последна мисия беше неговият акт на разкаяние.

Внезапно настъпилата тишина го върна в настоящето. Младата жена в балната зала беше припаднала от болката. Виждаше как гърдите й още се повдигат и отпускат, не беше мъртва. Батори захвърли камшика, раздразнена като котка, с която мишката с пречупен врат отказва да играе. Сюард усети влага по лицето си, докосна страните си и осъзна, че плаче.

— Пригответе ми ваната! — нареди Батори.

Жените в бяло плъзнаха тялото на девойката по системата от скрипци към друга стая. Батори тръгна след тях, като нарочно стъпи върху златното кръстче и го смачка с пета. Продължи доволна към съседното помещение, като по пътя сваляше дрехите си.

Сюард се наведе през балкона, за да види дали има прозорец, който гледа към съседната стая. Дъждът спираше, шумът му вече нямаше да заглушава стъпките му по глинените керемиди. Сюард бавно и внимателно тръгна към следващия прозорец и надникна през него. Системата от скрипци свършваше над вана в римски стил. На светлината на десетки свещи той видя как Батори сваля панталоните си. Виждаше я ясно за първи път, без нито една дреха по нея. Изобщо не приличаше на проститутките, които бе срещал в бардаците на Камдън. Пищните извивки на тялото й, бялата и гладка като порцелан кожа биха отвлекли вниманието на всеки от пресметливата жестокост на очите й — но не и на Сюард. Той и преди бе виждал подобен поглед.

Но нищо в досегашния живот на доктора не го бе подготвило за страховитата сцена, на която стана свидетел. От гърлото на младата жена се чуваше жално хъркане. Увесиха я над празната, покрита с мозайка вана, в която Батори застана с разперени ръце и извита назад шия. Графинята обърна дланите си нагоре. Това беше знак. Тъмнокосата жена в бяло разкъса с нокти шията на момичето и го бутна към мястото, където чакаше Батори. Сюард я видя как разтвори уста. Тялото й сякаш беше разтресено от оргазъм, когато върху нея се изля кървавият душ.

Да изгниете всички в ада дано! Целият гореше. Пресегна се към фалшивото дъно на медицинската си чанта, взе малък арбалет и го зареди със стрела със сребърно острие. Ако това спонтанно решение го убие — така да бъде. По-добре мъртъв, отколкото да позволи на перверзното зло да живее и миг още.

Сюард се прицели между решетките от ковано желязо и се приготви да стреля по Батори. Но тогава забеляза нещо. Очите му се разшириха от изненада. На масата до прозореца лежеше голям плакат, в чиято гланцирана повърхност зловещо се отразяваше лунната светлина. С огромни черни букви беше изписано:

Уилям Шекспир

„Животът и смъртта на крал Ричард III“

7 март 1912 година

Театър „Одеон“

ул. „Вожирар“ 18

тел. 811–42

8 часа

Париж, Франция

С участието на румънския актьор

БЕСАРАБ

в главната роля

Той отстъпи неволно назад, напълно забравил, за наклона на покрива. Керемидата под крака му изпука, плъзна се надолу и се разби на калдъръмената пътека. Сюард замръзна.

Русата жена в бяло чу звука и се обърна. Втурна се към вратата, безстрастните й очи огледаха хоризонта за някакъв признак на живот. Не видя нищо и без да излиза от сянката, тръгна по посока на звука. Пак не видя нищо, но точно когато се канеше да се върне във вилата, забеляза счупената глинена керемида на земята, изцапана с капка прясна кръв. Човешка кръв. Острото й обоняние не можеше да сбърка. Опита я, но веднага изплю. Кръвта беше отровена с химикали.

С ловкостта на влечуго жената се покатери по стената на вилата. От покрива забеляза изцапан с кръв сребърен нож под един от прозорците. Само неопитен ловец на вампири би бил толкова наивен да носи със себе си сребърен нож.

Но жената в бяло разбра, че господарката й вече не е в безопасност. Тази нощ трябваше да бягат от Марсилия. Бързо се върна в къщата.

* * *

Сюард знаеше, че Батори и нейните призрачни жени няма да пренощуват в Марсилия. Със сигурност щяха да побегнат към Париж, а живите мъртви пътуват бързо по въздуха. Но той извади късмет, като видя случайно плаката. Вече знаеше плановете им. Графиня Батори и придружителките й утре вечер щяха да са на театър.

Позволи си да се усмихне мрачно. Там щеше да се състои битката.