Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (10)

9.

Мина Харкър стоеше на малкия балкон и се взираше в нощта. Копнееше за нещо, но не знаеше за какво. Потръпна, когато чу биенето на камбаните от близката катедрала. От облаците над катедралата се спускаше някаква неестествена алена мъгла, сякаш небето кървеше. Мъглата бързо се придвижваше към нея срещу вятъра. С разширени от страх очи, Мина се втурна към кабинета на съпруга си и затвори капаците. Обзета от паника, започна да тича от прозорец до прозорец и да затваря и тях. Само след миг свирепият вятър така заблъска по стъклата, че Мина отскочи назад ужасена.

Воят на вятъра ставаше все по-силен. После изведнъж всичко утихна и настана тишина. Мина се напрегна да чуе някакъв звук, да долови някакво движение. Най-накрая се осмели да надникне през капаците и видя, че цялата къща е обгърната от мъглата. Не се виждаше и на сантиметър от прозореца.

Силно кухо почукване по входната врата отекна чак до носещите греди на тавана на фоайето и Мина подскочи. Почука се още веднъж, после отново. Блъскането ставаше все по-силно.

Тя не смееше да помръдне. А и не можеше. Искаше й се да побегне, но усети, че е скована от черен ужас, че той може да се е върнал. Знаеше, че това е невъзможно. Той беше мъртъв. Всички го видяха как умира. Изкънтя счупено стъкло. Мина чу как вратата се отваря рязко и някой започна да влачи нещо по мраморния под. Джонатан, както обикновено, беше излязъл. Икономът Манинг беше освободен за вечерта. А сега в къщата бе нахлул някой — или нещо. Мина се сви в ъгъла, разтреперана от страх. Гневеше се на слабостта си. Не искаше да става затворник в собствения си дом на някой или нещо, най-малко на себе си. Опитът й със свръхестественото я беше научил, че ако се свие като изплашена ученичка, няма да накара злото да отстъпи. Единственият начин да победиш тъмнината, е да се изправиш лице в лице с нея.

Сграбчи един церемониален японски меч, подарък от клиенти на Джонатан. По ирония на съдбата винаги се беше дразнила, че Джонатан го бе сложил на толкова видно място в стаята. Като наближи голямото стълбище, коленичи, за да надникне през балюстрадата от ковано желязо. Предната врата беше широко отворена. От прага по пода се виеше кървава следа, която минаваше през фоайето и изчезваше във всекидневната. Ужасната мисъл, че Джонатан може да се е върнал у дома ранен, разсея всичките й страхове и тя се втурна по стълбите към всекидневната. Проследи кървавата следа до един ъгъл. Там, под портрета, криещ семейния сейф, се беше свил мъж. Светкавица проряза небето и освети стаята. Мина беше толкова шокирана, когато видя кой е мъжът, че спря да диша.

— Джак?

Наистина беше Джак Сюард, целият в кръв. Изгледаше слаб и болен, нямаше нищо общо със силния мъж, когото тя познаваше. Той вдигна очи към нея и се опита да каже нещо, но вместо думи от устата му излезе само кръв. Мина пусна меча на земята и коленичи до него.

— Джак, не се опитвай да говориш. Ще повикам лекар.

Понечи да се изправи, но Сюард я сграбчи за ръката и категорично поклати глава. Посочи пода, където бе написал със собствената си кръв: „ПАЗИ…“

— Да се пазя? — попита Мина. — От какво да се пазя… от кого?

Сюард извика и внезапно замълча. Падна назад, лицето му бе замръзнало в ужасена гримаса.

Джак Сюард беше мъртъв.

Мина се събуди от кошмара с писъци.

Беше в спалнята си, в собственото си легло. В първите секунди между съня и реалността тя беше сигурна, че видя алената мъгла да се изнизва през прозореца на спалнята и да потъва в нощта. Без съмнение усети нечие присъствие в стаята, но после реши, че то е част от видението. Въздъхна, отпусна се на възглавницата и се загледа в развятото от вятъра перде.

Преди да си легне, беше затворила прозореца. Ясно си спомняше как завъртя дръжката.

Камбаните на катедралата започнаха да бият и Мина погледна часовника на полицата над камината. Беше дванайсет и четвърт.

Изтича до прозореца, посегна към дръжката и замръзна. Алената мъгла беше в двора и се плъзгаше над храстите и дърветата, отдалечавайки се от къщата.

Мина дръпна пердето и се втурна по коридора към спалнята на Джонатан, за да потърси утеха в обятията му. Но сърцето й се сви, когато откри, че спалнята е празна. Завивките бяха непокътнати. Още не се беше прибрал.

— Да върви по дяволите! — изруга Мина. Той трябваше да се качи на влака, който тръгваше от „Падингтън“ в 6,31 и пристигаше на гара „Сейнт Дейвид“ в 10,05. Тя отново се загледа в тъмното и се зачуди дали да не звънне на Марк в „Полумесец“, за да попита дали Джонатан се е отбил при него на път от гарата. След това си спомни за срама, който бра последния път. Джонатан се бе сбил с друг пияница за услугите на дърта охтичава пачавра. Мина изтърпя унижението да плати гаранцията на съпруга си, за да го освободи от полицейския арест.

Въпреки това й се искаше Джонатан сега да е до нея. Напоследък рядко се прибираше. След като синът им Куинси замина да учи в Сорбоната, Мина често оставаше сама в огромната празна къща. Тази вечер усещаше самотата особено остро и домът й се струваше като гробница.

Погледна редицата от снимки в рамки на полицата над камината. Какво се бе случило с всички тези хора? Някой бяха мъртви, но повечето просто изчезнаха. Как стана така, че животът й корабокрушира? Погледът й попадна върху една от любимите й фотографии. Взе я, на нея бяха с Луси точно преди щастието им да бъде помрачено. Преди тя да направи съдбовния си избор. Наивността на усмивките им й вдъхна спокойствие. Ясно си спомняше прекрасния августовски ден на 1885 година, когато за първи път срещна любовта на живота си, Джонатан Харкър, на Летния панаир в Ексетър.

Луси сияеше в новата си парижка рокля за градински партита. Беше чакала месеци, за да се похвали с нея. Мина имаше късмета да се побере в роклята на Луси отпреди две лета, макар да й бе трудно да диша. Нямаше 45-сантиметровата талия на Луси и корсетът така пристягаше гърдите й, че й се струваше, че опират в брадичката й. Дълбоките деколтета бяха по-скоро в стила на Луси. Макар да й беше неудобно в тази дреха, Мина се зарадва на мъжките погледи, които привличаше.

Луси се опитваше да я запознае с някакви гости от Лондон, най-вече с Артър Фрейзър Уолтър, чието семейство през последните сто години притежаваше и управляваше вестник „Таймс“. Докато търсеха семейство Уолтър, Луси изведнъж се оказа обградена от орляк прекрасни млади ухажори, които я молеха да ги включи в списъка си за танци на вечерния бал. Звънливият смях и престорената наивност на Луси определено й помагаха да изиграе правилно картите си. Ако я познаваха като Мина… Мина смяташе, че Бог е белязал Луси с искряща червена коса, за да предупреждава мъжете за ненаситната й природа.

— Обществото ни ще загине, ако не направим бързо необходимите социални подобрения — каза мъжки глас наблизо.

Тя се обърна и видя младеж с рошава черна коса, облечен в измачкан вълнен костюм, да размахва куп листи пред лорд Хенри Стафорд Норткоут. Сериозният лорд, депутат от Ексетър в Камарата на общините, стоеше нащрек пред енергичния младеж, като пред ръмжащо куче.

— Изправителните домове не са решение — продължи младежът. — Много бездомни деца преживяват от кражби и дори от по-големи престъпления. Трябва да се направи нещо за образователната система, за да се съхрани моралът, да се опазят редът и законността.

— Господин Харкър — каза презрително лорд Норткоут, — Законът за образованието задължава децата между пет и тринайсет години да посещават училище.

— Но това струва по девет пенита на седмица на ученик. Много семейства не могат да си позволят тази сума.

— Има начини децата да изкарват пари.

— Да, като работят във фабрики, а това си е узаконено робство с осемнайсет часов работен ден, което не им оставя никакво време да ходят на училище и да си подготвят уроците. Какво чудно има тогава, че бедните младежи се обръщат към кражбите и проституцията?

Лорд Норткоут вдигна вежди, беше шокиран от Харкър, който не спираше да го притиска:

— Не всички имат вашия късмет да се родят в богати семейства, а вие карате бедните да се продават, за да си позволят това, което им се полага по право.

— Как се осмелявате!

— Господин Харкър очевидно е страстен човек — прекъсна ги Мина и стисна ръката на младежа, за да го възпре да се изкаже отново по неподходящ начин. — Сигурна съм, че господин Харкър искаше да каже следното: Представете си какво би било, ако не можехте да четете и пишете. Нямаше да можете да учите в Оксфорд, нито да получите пост във външното министерство и никога нямаше да ви изберат в Парламента. Безплатното образование за нашите деца би било страхотна инвестиция в бъдещето, защото ще им даде възможност да се развиват и да направят света по-добър. Всеки родител иска най-доброто за децата си; чрез тях ние постигаме безсмъртие. Не сте ли съгласен, ваше благородие?

— Как бих могъл да не се съглася с такава мъдрост? — каза през смях лорд Норткоут. — Но защо, госпожице Мърей, красива жена като вас си губи времето да разсъждава върху такива потискащи теми? По-добре последвайте светлия пример на приятелката си, госпожица Уестенра, и започнете да си търсите добър съпруг.

И без да даде възможност на Харкър да каже и една дума повече, лорд Норткоут хвана под ръка мрачната си съпруга и двамата изчезнаха в тълпата. Харкър се обърна към Мина, изпълнен с уважение и възхищение.

— Благодаря ви за усилието. Не бих могъл да го кажа по-добре от вас, но тези глупаци отказват да видят правотата ни. Опитвах се да убедя лорд Норткоут колко важно е да последваме примера на Съединените щати от 1839 година и да внесем в Камарата на лордовете закон за всеобщо безплатно образование. Ако не сме на висотата на това предизвикателство, обществото ни ще изостане. Няма да сме конкурентоспособни в новата ера на научните открития. Запомнете думите ми.

Мина се усмихна.

— Юридическите ви познания ме карат да предположа, че сте или начинаещ политик, или адвокат.

— Всъщност съм най-обикновен чиновник в кантората на господин Питър Хокинс. Опитвам се да впечатля един от съдружниците, господин Ренфийлд, и поех делото на две тринайсетгодишни момичета, арестувани за проституция. Безплатно, разбира се. Ще постигна успех само ако успея да го направя медийна сензация, която да привлече повече внимание и доведе до промяна в законодателството. Ако се проваля, още две млади души ще бъдат погубени.

Мина беше впечатлена от пламенността на младия мъж. Спомни си една стара еврейска поговорка, която винаги беше обичала, а дори не си спомняше откъде я знае: „Който спаси една изгубена душа, спасява целия свят.“ А този човек тук искаше да спаси две.

— Четохте ли статията на Уилям Мърей в „Дейли Телеграф“? Той май е на вашето мнение. Може да бъде добър съюзник на вашата кауза.

— Госпожица Мърей! Възможно ли е да сте роднина на Уилям Мърей? От няколко седмици се опитвам да се свържа с него, но изглежда никой не го познава. Всеки път, когато отида до редакцията, него го няма на бюрото му. Пълна загадка. Ако мога да се срещна с него, с удоволствие ще му стисна ръката, за да му благодаря, че повдига тези социални проблеми в пресата.

Мина протегна ръка. Учуденото изражение на Харкър бързо се превърна в изненадана усмивка.

— Вие сте Уилям Мърей?

— Вилхелмина Мърей. Но приятелите ме наричат Мина.

— Джонатан Харкър. — Стисна облечената в ръкавица длан на Мина и я раздруса, все едно се здрависваше с мъж, от вълнение забрави доброто си възпитание. — Удоволствие е да се запозная с вас, госпожице Мърей.

— Моля ви, наричайте ме Мина.

Тя го погледна в очите и уважението, което прочете в тях, я накара да повярва, че лесно би могла да обикне този мъж. Години по-късно Джонатан каза на Мина, че точно в този миг се е влюбил в нея.

— Танцувате ли, господин Харкър?

— Не — бързо отвърна Джонатан. — Боя се, че не съм никак добър танцьор.

Срамежлив е, помисли си Мина.

— Добре. Предпочитам да си поговорим как да спасим двете момичета от ужасите на улицата. Бихте ли ми направили компания на чаша чай?

— С удоволствие.

Много мъже биха отказали на дръзкото предложение на Мина. Но нетърпението, с което Джонатан я последва, я накара да го обикне дори повече.

 

 

Мина не можеше да заспи след мрачното видение с Джак Сюард. Облече достолепна дълга до земята вълнена рокля и отиде във всекидневната за ранна закуска.

Прислугата се появи на разсъмване и й донесе кана чай. Мина се взираше в отражението си в сребърния поднос. Под неспокойните й очи не бяха се образували дори торбички от недоспиването. Спомни си мисълта на един философ, чието име й убягваше: „Сенките, които хората хвърлят сутрин, се връщат да ги преследват през нощта.“ Миналото сякаш обвиваше целия й живот с пелена от мрак. На вечеринки през последните години Мина често чуваше по свой адрес, че сигурно притежава портрет, който старее вместо нея на тавана, също като Дориан Грей в дръзката история на господин Уайлд, публикувана в списание „Липинкот“. За бедния Джонатан това никак не беше смешно, а постоянно му напомняше за нейната измяна. Тя виждаше с каква омраза я гледа, макар че се стараеше да му се хареса, като нарочно се състаряваше с по-строго облекло. Но младоликият й външен вид правеше впечатление въпреки безличните дрехи. Джонатан беше на петдесет, но изглеждаше с десет години по-стар. Тя разбираше как той страда и защо пие. Никога не би могла да проумее докрай ужаса, който е изпитал като затворник в замъка през онези години. Понякога го чуваше да крещи насън, но той не споделяше кошмарите си с нея. Дали все още й нямаше доверие?

Винаги когато беше възможно, Джонатан избягваше да остава вкъщи с нея, но този път отсъствието му беше по-дълго от обичайното. Никога не беше изчезвал за толкова много дни, без да й остави вест къде е.

Манинг сложи пред нея сутрешните издания на „Дейли Телеграф“ и „Таймс“ и тя се приготви да ги прочете. Беше благодарна, че ще я отвлекат от премислянето на ужасната нощ. Вниманието й бе привлечено от заглавие, в което се съобщаваше, че някакъв френски авиатор поставил рекорд, като прелетял без прекъсване разстоянието от Лондон до Париж за по-малко от три часа. Мина се удиви на безграничната човешка изобретателност и се зачуди кога постиженията и на жените ще започнат да се появяват на първите страници на вестниците.

В десет и петнайсет Джонатан влетя олюлявайки се в стаята. Беше брадясал, с махмурлук и облечен в сив костюм от туид, смачкан като набръчканото му чело. Простена силно и се стовари на един стол.

— Добро утро, Джонатан.

Той се опита да фокусира кървясалите си очи върху съпругата си.

— Добро утро, Вилхелмина. — Беше учтив, както винаги, което по един особен начин късаше сърцето й повече от гнева му.

Манинг се върна в стаята и незабелязано остави нова кана с чай и панерче с пресен хляб на помощната масичка, след това тихо затвори вратата зад себе си. През годините, в които работеше за семейство Харкър, бе свикнал с разклатения им брак и усещаше напрежението още в зародиш.

Звукът от затварящата се врата накара Джонатан да премигне. Той се опита да се задържи стабилно на стола.

— Още ли си пиян?

Джонатан вдигна очи към Мина, сякаш изненадан, че тя е там. Посегна към чая.

— Боже, надявам се.

— Къде беше през последните нощи? На улицата? Или с някоя от твоите… компаньонки?

— Мога да те уверя, че не бях на улицата — каза той и си наля чай с трепереща ръка.

— Защо си станал толкова жесток?

Джонатан вдигна наздравица с чашата чай.

— Светът е жесток, скъпа моя. Аз съм просто негово отражение.

Подиграваше се на нея и на младото й отражение в огледалото.

— Тогава се опитай да отразиш и това — каза Мина, събирайки цялата си решителност. — Бракът ни може би не е такъв, какъвто сме се надявали. Може дори да спим в отделни спални. Но понякога наистина се нуждая да си тук, при мен!

— Забравяте, госпожо Харкър, че и аз някога се нуждаех от вас.

Мина прехапа долната си устна.

— Отново имах видения.

— Сънува ли го? — Той посегна към броя на „Таймс“.

— Това не са сънища. Различно е.

— Може би сама си пожелаваш тези сънища, Мина, дълбоко в себе си още го желаеш. Изпитваш към него страст, която аз никога не бих могъл да задоволя.

Страст! Мина кипеше от гняв. Изправи гръб като кобра, готова да хапе.

— Чакай малко…

— Защо? — прекъсна я той. — Защо той винаги трябва да застава между нас, Мина, и да разяжда брака ни като рак?

— Не аз, а ти го поставяш между нас. Аз предпочетох теб.

Джонатан бавно се извърна и я погледна с такъв копнеж, че тя за миг си помисли, че може би за пръв път се е вслушал в думите й.

— О, моя скъпа, скъпа Мина, все така млада и красива като в първия ден, в който те видях. Затова ли още викаш името му насън, защото толкова много ме обичаш?

Сърцето на Мина се сви.

— Докога ще ме наказваш за грешките ми? Бях глупаво младо момиче. Не виждах чудовището зад маската.

— Какво направи той с теб? Защо аз остарявам, а ти… — Той посочи младежката й фигура, поклати отчаяно глава и отпи от кафето си.

Страстта, пламенността, загрижеността за другите — всичко това беше удавено в литри уиски. Мъжът пред нея беше убил съпруга й, любовта на живота и. Мразеше тази развалина. Тя не приличаше по нищо на човека, в когото се беше влюбила.

Но щом беше решил да играе тази игра — така да бъде. Мина заключи емоциите си зад безизразната маска на учтивост, седна и се насили да се съсредоточи върху вестника. Малко заглавие на светската страница на „Дейли Телеграф“ привлече погледа й: „Бивш шеф на приюта за душевноболни в Уитби умира в Париж“.

Ужасена, тя прочете набързо първия абзац.

— Джак Сюард е мъртъв!

— Какво пък има сега?

— Видението ми от снощи. Смъртта на Джак! — извика Мина. И стовари вестника на масата пред съпруга си. — Това не е съвпадение.

Докато Джонатан се опитваше да разсее алкохолната мъгла в мозъка си, в очите му нещо просветна. Изглеждаше почти трезв, когато каза:

— Бог да прости тревожната му душа. — И се наведе да прочете цялата статия. Когато се изправи, в очите му се четеше неизказан въпрос.

Дали той не се е върнал, за да отмъсти?

Джонатан поседя известно време, без да казва нищо, сякаш се опитваше да вземе решение. След това раменете му се отпуснаха и мислите му се зареяха в нищото. Подаде вестника на Мина.

— Сгазен е от каляска. Тук пише, че е било нещастен случай. — Почука с пръст по редовете за повече тежест. Мина побесня:

— Превърнал си се в сляп спиртосан стар глупак, Джонатан!

Веднага съжали за думите си. Опитваше се да го подтикне към действие, но грубостта й само го нарани.

— Завиждам на Джак — прошепна Джонатан и по-мътнелите му очи се напълниха със сълзи. — Неговите мъки най-накрая свършиха. — Стана и тръгна към вратата.

Мина потръпна. Виденията й бяха истински. Чакаше ги нещо ужасно. И този път предчувстваше, че трябва да се изправи сама срещу злото.

Тя изпадна в паника, затича се след Джонатан и го настигна навън.

— Извинявай, Джонатан. Обичам те. Винаги съм те обичала. Колко още трябва да ти го повтарям?

Джонатан дори не се обърна, качи се на колата си и си сложи очилата.

— Трябва да се свържа с бившата съпруга на Джак и дъщеря му в Ню Йорк. Доколкото ми е известно, още съм изпълнител на завещанието му и имам задължения.

Натисна газта, освободи спирачката и потегли с петнайсет километра в час.

Мина гледа след него, докато колата изчезна в посока към гарата. Окончателността в тръгването му напълни очите й със сълзи. Премигна, за да ги потисне, но изведнъж почувства, че някой я гледа. Някой се криеше в близките храсти.