Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (36)

35.

Куинси изкачи трите стълбищни площадки до квартирата си на Арчър Стрийт в Сохо. Наемът беше приличен, кварталът беше населен с актьори, художници и други хора на изкуството.

Куинси вървя дълго по коридора до квартирата си, която се намираше до общата баня. Думите на Ван Хелсинг не му даваха мира. Чудеше се защо никой му няма доверие — нито родителите му, нито Артър Холмуд. Вероятно конфронтацията сама по себе си беше изпитание, което Куинси не бе успял да преодолее. Един немощен старец с бастун го беше победил.

Пъхна ключа в ключалката и тогава забеляза, че вратата е открехната. Ясно си спомняше, че я заключи на излизане. Вътре имаше някого. Беше безсмислено да бяга. Ако вътре го чакаше Дракула, сигурно вече бе чул тракането на ключа. А от него не можеше да избяга. Време беше да докаже на себе си и на героичната група, че е достоен за уважение мъж.

Вратата изскърца, когато младежът я побутна и надникна в тъмното помещение. На фона на прозореца видя издължен мъжки силует.

Куинси събра целия си кураж и извика:

— Кой сте вие? Какво търсите тук?

Чу се драсване на клечка и пламна огънче. Куинси видя горящия край на пура и извиващия се от нея дим. Поиска му се да побегне, но точно това очакваха от него майка му и Ван Хелсинг. Преглътна страховете си, пристъпи напред и посегна към ключа на лампата. Електрическата крушка светна и запращя, стаята се окъпа в светлина. Високият мъж в другия край на стаята стоеше с гръб към Куинси и се взираше през прозореца към улицата отдолу.

Без да се обръща, той каза:

— Добър вечер, господин Харкър.

Куинси позна гласа и гъстата руса коса.

— Лорд Годалминг?

Артър Холмуд се обърна към младежа и посочи огромния куфар в средата на стаята. Върху него лежеше визитката с адреса, която Куинси му бе дал. Лордът изглеждаше блед и уморен, пронизителните му сини очи бяха хлътнали. Куинси се зачуди какво го измъчва. Не беше от хората, които лесно се плашат.

Холмуд хвърли кибритената клечка в камината и прокара облечен в бяла ръкавица пръст по прашната полица. Беше мръсен, когато го вдигна. Неодобрението му към условията, в които живееше Куинси, беше очевидно.

— И вие ли сте дошли да ме заплашвате по поръчка на майка ми? — попита рязко Куинси.

Холмуд изглеждаше изненадан.

— Ван Хелсинг беше съвсем ясен — обясни Куинси. Развърза шала си и показа драскотината на шията си.

— Винаги съм смятал, че Ван Хелсинг е безупречен. Но вече не съм толкова сигурен. — Той въздъхна.

Този Артър Холмуд беше много по-различен от онзи, с когото Куинси се бе срещнал преди няколко дни. Затова младежът се осмели да предположи:

— Да не би да сте дошли да ми помогнете?

Изражението на Холмуд стана каменно. След това той се извърна.

— Луси ми се яви насън и ми отвори очите.

Макар да звучеше налудничаво, Куинси нито за миг не се усъмни, че лордът казва истината.

Холмуд се взря през прозореца в „Пикадили Съркъс“.

— Време е да завърша това, което започнах преди двайсет и пет години. — Изправи гръб и вдигна глава. Пое дълбоко дъх, мускулите на гърба му опънаха копринената материя на палтото. Когато отново се обърна с лице към Куинси, очите му излъчваха решителност. — Ако сте прав, господин Харкър, и Дракула по някакъв начин продължава да живее, то ние с вас трябва веднага да се закълнем пред Бог, че независимо какво ще ни коства, ще унищожим чудовището веднъж завинаги. — Думите му звучаха окончателно.

Куинси получи за първи път зелена светлина да поведе битка с Дракула. Време беше да действа. Каза, без да се поколебае:

— Кълна се пред Бог да отмъстя за баща си и лично да убия Дракула.

 

 

Артър Холмуд изрита рязко вратата и я отвори. В тъмнината зацвъртяха плъхове. Холмуд светна електрическо фенерче. Куинси заопипва стената за ключа на лампата, но придружителят му постави ръка върху рамото му, докато влизаха в мизерната стая.

— Това е Уайтчапъл. Тук няма електричество.

Лъча от фенерчето на Холмуд се спря върху ръждясала керосинова лампа на пода. Хвърли към Куинси кибрита си и мълчаливо му даде знак да запали лампата. Когато това стана, цяла армия плъхове се втурнаха към тъмните ъгли.

Куинси не успя да скрие ужаса си.

— Как е могъл доктор Сюард да живее в такова място?

— Както вече споменах, беше доста луд. — Холмуд посочи тавана, от който висяха символи на всички религии, познати на човечеството. Точно над главата на Куинси висеше кръста на розенкройцерите. Целият таван беше облепен с откъснати страници от Стария и Новия завет, Тората и Корана. Младежът предположи, че доктор Сюард е решил да се презастрахова — без съмнение искаше всички божества да бъдат на негова страна.

Куинси разгледа стените. Видя, че страниците са късани от издания на Библията на различни езици. Погледът му бе привлечен от думи, написани с… кръв?

VIVUS EST

— Жив е — преведе Куинси. — Казвате, че е бил луд. По-скоро е бил изпълнен с ужас.

Холмуд не издаваше никаква емоция. Отиде до сламения дюшек на Сюард и почука по дъските на пода с бастуна си. Една от тях кънтеше на кухо.

— Какво правите? — попита Куинси.

— Би ли ми подал ланцета от стената там?

Куинси погледна накъдето сочеше Холмуд. Хирургическият инструмент на Джак прикрепяше към стената пожълтяла от времето вестникарска изрезка. Измъкна го и прочете заглавието: „Нов удар на Джак Изкормвача“.

Сюард може би наистина е бил луд, но в хаоса по стените се повтаряха няколко теми: Дракула, Джак Изкормвача, вампири, религии и постановки на „Ричард III“…

Силно скърцане върна вниманието на Куинси отново към Холмуд. Той беше пъхнал върха на ланцета в пролуката между две дъски на пода и се опитваше да повдигне едната. Успя да го направи, след това бръкна в открилата се дупка. Куинси се приближи. Тайник?

Холмуд извади ръждясал метален сейф.

— Как разбрахте, че е там?

Холмуд удари кутията в стената, ключалката се счупи и вратичката се отвори със силен звук. Оттам по дюшека изпадаха шишенца с морфин и хлоралхидрат, кожен колан и спринцовки.

— Човек никога не трябва да изоставя хората, с които се е бил рамо до рамо, колкото и да се побъркат. Кой според теб плащаше за порока му и за тази стая? — попита Холмуд.

Разгледа вътрешността на кутията, като прокара пръсти по ръбовете й. На лицето му се изписа притеснение. Накрая запрати металния сейф през стаята и той падна на пода.

— По дяволите! Надявах се, ако Котфорд е пропуснал нещо, да го намеря тук.

Започна да претърсва стаята, преобръщаше мебелите, изсипваше чекмеджетата на бюрото. Куинси не се изненада от думите на Холмуд: той беше човек на дълга и честта — бракът му го доказваше. Младежът искаше да помогне, затова вдигна керосиновата лампа и разгледа тайника. Върху нещо бяло се бяха събрали стотици хлебарки.

— Чакайте! Там долу има още нещо.

Куинси тропна с крак по дъските на пода, за да разгони насекомите. Предпазливо посегна надолу и извади свитък. Искаше да впечатли Холмуд и му подаде книжата. Лордът отиде до бюрото и развърза канапа, който държеше свитъка. Куинси вдигна лампата, за да види какво точно е открил. Бяха писма и нещо дебело, четвъртито и завито в бяла хартия. Холмуд извади писмата от пликовете и скъса бялата обвивка, от която извади жълта книга с твърди корици. Още преди да я обърне, Куинси вече знаеше коя е.

Холмуд пребледня, когато прочете заглавието на книгата: „Дракула“ от Брам Стокър.

 

 

Домът на Холмуд беше в Ист Финчли, но там не бяха в безопасност. Куинси предложи да се прислонят в кантората „Хокинс и Харкър“. През последните години избягваше всячески кабинета на баща си, но какво по-добро скривалище от последното място, на което някой би очаквал да те намери?

Спомни си деня, в който баща му му даде ключ от кантората. С гордост в гласа Джонатан каза: „Някой ден ще е твоя.“

А Куинси му се отблагодари с омраза.

Силен звук отклони вниманието му от пликовете, които подреждаше. Холмуд бе хвърлил силно романа на Стокър върху масата, след това го бутна с отвращение. Повече не можеше да чете.

— Как е могъл Джак да постъпи така? След всичко, което направих за него. Заклехме се да пазим тайната. Плащах наема и морфина му не само заради старото ни приятелство, а и за да съм сигурен, че ще спази клетвата. — Холмуд стовари гневно юмрука си върху бюрото, когато си спомни как след битката с циганите те поставиха длани върху Библията и се заклеха да не казват на никого какво са научили по време на безумното кърваво преследване на Дракула.

— Откъде сте сигурен, че Джак Сюард ви е предал на Стокър?

Холмуд посочи книгата и писмата.

— Очевидно Джак е имал нужда да сподели с някого, а ние отказвахме да го слушаме.

Куинси искаше да каже нещо язвително, но реши, че е по-добре да се съсредоточи върху писмата. След миг откри един смачкан лист, който се различаваше от останалите. Почеркът върху него беше елегантен и женски. Беше писмо до Сюард от бившата му съпруга. Тя хладно му съобщаваше: „Не идвай в Америка. Стой далеч от дъщеря ни.“

Подписът беше размазан от сълзите на Сюард. Куинси се почуди дали момичето някога ще научи, че баща й е мъртъв.

Холмуд отиде до бюрото и започна да отваря едно по едно чекмеджетата, докато намери бутилка с уиски. Изсмя се високо.

— Едно нещо е сигурно. Винаги можеш да разчиташ на добрия стар Джонатан за пиене. — Издуха праха от стъклото и си наля двойно питие.

Времето сякаш спря, когато Куинси видя подписа на следващото писмо. Премигна, сякаш за да е сигурен, че вижда правилно.

Холмуд вдигна очи и видя, че по лицето на младежа не е останала и капчица кръв.

— Какво има?

— Това е от… — Куинси щеше да се задави с името. — Бесараб.

— Мъжът, за когото ми разказа? Румънският актьор? Дай да видя?

Холмуд взе писмото от треперещата ръка на Куинси и зачете. Младежът претърси останалата част от купчината.

— Това също — каза той и вдигна друго писмо.

Видя, че и Холмуд е смутен. Отиде при Куинси и започна да търси заедно с него из писмата, преглеждайки всички подписи.

— Ето още едно — каза той.

Куинси сравни писмото, което държеше, с това в ръцете на Холмуд.

— И това. Сюард и Бесараб Очевидно са водили кореспонденция.

Холмуд започна да ги подрежда по дати.

— Откъде Бесараб е познавал Сюард?

Куинси бе изгубил ума и дума. Спомни си гласа, който чу пред вратата вечерта, когато се запозна с Бесараб. „Г-н Бесараб! Спасявайте се!“ Сигурно човекът в коридора е бил Сюард. И прегазването му от каляската не е било нещастен случай. Какво знаеше Бесараб? Дали не е използвал Куинси от самото начало? Каквато и да бе истината, отговорите бяха в писмата на Сюард.

 

 

До залез-слънце Холмуд и Куинси бяха сглобили пъзела на кореспонденцията между Бесараб и Сюард, Куинси забоде едно от писмата на Сюард на корковата дъска.

— В това писмо Бесараб твърди, че е научил за подвизите ви в Трансилвания от циганите, оцелели след битката пред портите на Дракула. Но защо се е свързал само със Сюард?

Холмуд забоде второ писмо на дъската.

— Според датата това е следващото писмо. Бесараб моли Сюард за помощ, за да залови човека, който според него е Джак Изкормвача.

Куинси си спомни старата вестникарска статия, забодена на стената на Сюард. Потърси хронологически следващото писмо. В пликовете бяха открили и множество изрезки на различни езици и от различни държави, във всички тях се описваха жестоки убийства на жени. Статиите бяха от последните десет години. Холмуд ги разстла на масата и започна да ги подрежда, за да открие някаква връзка. На илюстрациите имаше кървави местопрестъпления с ужасно наранени жени. Приликите с убийствата на Изкормвача бяха очевидни.

Холмуд се изправи внезапно, сякаш озарен от прозрение.

— Всичко е ясно. — Завлече Куинси до масата, започна да сочи и обяснява. — Тези изрезки показват, че убийствата на Изкормвача не свършват през 1888 година. В тях се описват подобни престъпления из цяла Европа. Изкормвача просто е напуснал Лондон. През последните двайсет и пет години е действал в други държави. И тъй като се е местел от град на град и от страна на страна, различните юрисдикции и езиковата бариера са го предпазвали и никой не е сглобил парчетата. Доколкото мога да си преведа, във всеки град е извършвал серия от пет-шест убийства. Жертвите са винаги проститутки и престъпленията внезапно спират. Защото Изкормвача заминава другаде.

Куинси свали едно писмо от корковата дъска, спомни си заглавката на листа: „МХАТ“. Московски художествен академичен театър. Показа го на Холмуд.

— Това е първото писмо на Бесараб до Сюард, изпратено е от Москва, по време на турнето с „Ричард III“. — Младежът взе друго писмо от купчината, на листа пишеше Théâtre de l’Odéon. Откри и съответната вестникарска изрезка. — Това Бесараб е изпратил, докато е бил в Париж. Вижте. Още изрезки, още убийства. В Париж!

Куинси вдигна очи към Холмуд, отново се чувстваше като ученик, очакващ похвала.

— Не виждате ли? Изкормвача се движи на запад. Връща се в Англия.

— Бесараб е използвал трупата и турнето като прикритие, под което е гонил Изкормвача из цяла Европа.

Куинси се канеше да изрече това, което и двамата си мислеха, но Холмуд го спря.

— Недей! Все още нямаме доказателства.

— Защо иначе Бесараб ще се свързва със Сюард? Защо ще го моли за помощ да заловят Изкормвача? Изкормвача е вампир. Няма начин да не е.

Холмуд се върна към купчината писма и отново ги разгледа.

— Куинси, трябва да сме сигурни. Нямаме категорични доказателства в тези писма. Трябват ни още улики. Единственото, в което можем да сме сигурни, е, че Сюард се е опитвал да ни предупреди за Джак Изкормвача. Умрял е, докато се е опитвал да отвори слепите ни очи.

Куинси разбираше, че Холмуд се опитва да разсъждава логично и да не прибързва със заключенията. Но за него отговорът беше очевиден.

— Щом отказвате да го изречете, тогава аз ще го направя. Джак Изкормвача е Дракула. Няма начин да не е. VIVUS EST! Сюард го е написал с кръвта си. Кого друг може да има предвид?

— Прибързваш. Трябват ни още доказателства, за да сме сигурни в самоличността на Изкормвача — отвърна Холмуд. — Едва тогава можем да сме убедени, че хипотезата ни е вярна и всичко това е свързано с нас.

Куинси смяташе, че губят ценно време. Щом Бесараб е познавал Сюард и го е накарал да търси Джак Изкормвача, значи бе съвсем логично Изкормвача да е Дракула, а Бесараб също да знае това. Кръвта на Куинси кипна, като си спомни как Бесараб бе защитавал Дракула, дори стигна дотам, че го изигра със симпатия на сцената. А в същото време се бе свързал със Сюард, за да преследват заедно вампира. На чия страна беше Бесараб?

Куинси погледна колко е часът и отиде да си вземе палтото от закачалката. Подвикна на Холмуд през рамо:

— Казвате, че ви трябват още доказателства. Тогава елате с мен да ги намерим.

— Къде?

— Закъснявам за репетиция. Време е да се изправя лице в лице с моя ментор. Той непрекъснато ме обърква и сега ще го накарам да ми съобщи истината.

Холмуд последва Куинси навън.

 

 

Тръгнаха на запад. Продавач на „Дейли Телеграф“ се провикваше от ъгъла на Уелингтън Стрийт:

— Франция установява протекторат над Мароко! Изследователи не успяват да стигнат до Южния полюс! Брам Стокър, директор на театър „Лисеум“, на косъм от смъртта!

Куинси сграбчи един брой от последното издание. Прегледа статията за Брам Стокър, която само потвърждаваше, че е получил удар. Смачка вестника и го хвърли.

Продължиха към „Лисеум“, в сградата ги пусна отговорникът за продажбата на билети Джоузеф Хърст. Куинси се канеше да влезе в залата, но Холмуд го спря и му посочи надписа, поставен на статив във фоайето:

В момента се репетира:

История на ужасите — Великият румънски актьор — Нова пиеса от Брам Стокър — Една продукция на Хамилтън Дийн и Куинси Харкър.

Изглеждаше отвратен.

— Как си могъл да постъпиш така при всичко, което знаеш? Не мога да ти позволя да се подиграваш със смъртта на Луси и да петниш името ми.

— Вашето име не присъства в пиесата.

— Какво искаш да кажеш?

— Дийн реши, че вместо да плаща на трима актьори, ще е по-икономично да слее вас, господин Морис и доктор Сюард в един образ.

— Това е нечувано!

Куинси поклати глава. Аристократите бяха ексцентрични хора.

— Нали току-що казахте, че не искате името ви да бъде опетнено?

— Точно така — въздъхна Холмуд.

Като по поръчка във фоайето се появи Дийн. Учуди се, че вижда Куинси, но запази дистанция.

— Репетициите са отложени от уважение към господин Стокър.

— А защо аз не знам нищо?

— Не бях сигурен, че те искам тук.

Куинси сви рамене.

— Ваше право. — Помълча, след това попита: — Къде е Бесараб?

Споменаването на румънеца накара Дийн да направи крива физиономия.

— Казах му, че господин Стокър е изписан от болницата и си е у дома. Той реши да го посети и да види какво е състоянието му. Бесараб имаше наглостта да отхвърли молбата ми и промени сценария така, че сега се налага да строим нов декор по негови указания. Сценичните работници трябва да се трудят денонощно, за да завършат всичко навреме за утрешната вечерна репетиция. И за да отговоря на въпроса ти — нямам представа къде е наглото копеле.

Куинси направи крачка към него. Дийн уплашен отстъпи и младежът се почувства неудобно.

— Моля ви за прошка, господин Дийн… за всичко. Бях подведен и се срамувам за поведението си към вас. А сега, моля ви, трябва да говоря с Бесараб незабавно. Не търпи отлагане.

Въпреки че Дийн изглеждаше видимо облекчен след извинението и учтивата молба на Куинси, Холмуд усети напрежението под привидно спокойния им разговор. Погледна към младежа, на лицето му бе изписан въпрос.

— Бесараб каза, че иска репетицията да се проведе утре в шест и половина вечерта. Предполагам, че тогава ще се появи.

Куинси протегна ръка на Дийн и той предпазливо я пое. Стиснаха си ръцете и младежът си тръгна заедно с Холмуд.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Холмуд. — Той изглеждаше уплашен от теб.

Куинси усети уважение в гласа на Артър. Не му се искаше да го признае, но съветите на Бесараб отново бяха свършили работа. Трябваше да го попита къде е отседнал, но не му беше хрумнало. Сега трябваше да си плати заради небрежността към подробностите.

— Ако аз го плаша, Бесараб го ужасява. А сега ще трябва да чакаме до утре, за да видим дали този страх е оправдан.

Холмуд вече не го слушаше, друга мисъл занимаваше ума му.

— Да оставим засега Дийн и Бесараб. Имаме по-голям проблем. Трябва да разберем защо Ван Хелсинг те е нападнал. И каква игра играе той.

* * *

Ван Хелсинг се беше свил в леглото в хотелската си стая и си мислеше за Куинси. Синът на Мина Харкър беше едно хлапе, което си играеше с огъня, и той трябваше да се погрижи да не подпали пожар. Надяваше се, че е бил достатъчно категоричен и е успял да го уплаши и да го накара да се върне в Сорбоната. Кръвта на Дракула бе преминала през утробата на Мина във вените на сина й. Ако Куинси се поддадеше на силите на мрака, щеше да се превърне в мощен враг. Ван Хелсинг бе твърдо решен да не позволи това да се случи: ако се наложеше, щеше да изпълни заканата си и да убие младежа, преди да попадне в лапите на Дракула.

Не беше старческо безсъние това, което го мъчеше, а безкрайното чакане. Бе сигурен, че Дракула е разбрал за пристигането му в Лондон. Старостта му го правеше лесна жертва. Дракула беше убил Джак и Джонатан. Чудеше се кога ще дойде неговият ред.

Погледна към оръжията върху масата в другия край на стаята. Дракула не беше глупак. Сигурно предполагаше, че е подготвен за битката си с него. След страха от смъртта най-много се боеше вампирът да не реши, че е немощен и побъркан старец, който не си струва усилието.

Нещо докосна крака му под завивките. Под одеялото се появи издутина, която започна да се движи по дюшека. След това още една. И още една. Гледаше ги с невярващи очи. Дали настъпи и неговото време? При първото ухапване той извика, но не успя да задвижи достатъчно бързо болните си стави, за да скочи от леглото. Ухапванията заваляха едно след друго и той започна да се мята от болка. Онова под завивките късаше жива плът.

Ван Хелсинг отметна одеялото и видя множество цвъртящи мръсни плъхове, които ръфаха кожата му и късаха кървави парчета месо. Бяха плъзнали по цялото му тяло. Започна да рита и да вика, да ги гони с ръце. Бял плъх с блеснали червени очи и оголени зъби пробяга по гърдите му и се насочи към шията. Старецът го сграбчи и го захвърли през стаята, животното се разби в стената и от него избухна фонтан кръв.

Най-накрая възрастният мъж събра сили да стане от леглото, но страхът и приливът на адреналин го омаломощиха. Сърцето му спря. Ван Хелсинг притисна ръце към гърдите си и падна на пода. Болката беше толкова силна, че челюстите му се заключиха. Дори не можеше да извика. Посегна към кутийката с хапчета на нощното шкафче, но нов прилив на болка го повали назад. Хватката на смъртта този път беше силна.

Старецът не знаеше колко време е лежал така, но в един миг забеляза, че плъховете са изчезнали. По краката му нямаше следи от ухапвания. Но сенките в стаята още се движеха. Разбра, че плъховете са били само прелюдията.

За миг въпреки болката той изпита мрачна радост. Най-накрая настъпи последната битка. Събра всичките си сили и се протегна към нощното шкафче, събори очилата си, докато се опитваше да достигне кутийката с хапчета. Сенките станаха по-плътни и се вдигнаха нагоре, завъртяха се като торнадо и разбиха нощното шкафче на трески. Кутийката с хапчетата падна на пода. Чу се оглушителен вълчи вой, който сякаш идваше от всякъде и от никъде.

Ван Хелсинг се изправи пред избор, който можеше да се окаже последен в живота му: Кутийката с лекарства или оръжията, кое да вземе най-напред?

Тъмната сянка беше почти до тавана, когато започна да придобива обем и бавно се превърна в човешка фигура, обвита в мрак. Времето на Ван Хелсинг изтичаше. С последни сили той взе решение. Подпря се на леглото зад него, оттласна се напред и полетя към масата с оръжията. Ако ще мре, поне да вземе и демона със себе си.

Фигурата в мрака придоби човешки вид. Ръката на Ван Хелсинг беше на сантиметри от заредения арбалет на масата. Преди да сграбчи дръжката му, една тъмна ръка се протегна и преобърна масата. Оръжията паднаха далеч от обсега на стареца.

Всичко свърши. Ван Хелсинг се претърколи по гръб и зачака края. Нищо не му бе останало. Някога силното му сърце се бе предало преди волята му.

Воят стана по-силен и сянката падна над Ван Хелсинг.

— Простете ми, приятели — прошепна той. — Разочаровах ви.

Воят стана неистов, сякаш демоничните същества приветстваха победата на своя господар. Мрачният нападател се спусна напред и Ван Хелсинг изкрещя. Надяваше се сърцето му да спре навреме и да му спести болката, но убиецът му беше жесток садист. Ван Хелсинг беше още жив, когато усети зъбите му да се забиват в шията му.