Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (57)

56.

Когато преминаха покрай старата лятна резиденция на семейство Уестенра, Мина уби скоростта на автомобила и се върна в миналото. Стори й се, че Луси всеки миг ще се втурне към нея през портата.

Спомни си деня, в който се запозна с нея. Бяха още млади девойки. Родителите на Мина притежаваха единия от двата магазина в Уитби и я караха да работи там през лятото, за да помага на семейния бюджет. Не познаваше безгрижието на детството. Луси беше богаташка дъщеря, живееше на хълма, но също се чувстваше самотна, защото нямаше приятели. Притежаваше неутолимо любопитство и искаше да опита всичко, което животът предлагаше. Една топла лятна утрин се измъкна от имението и стигна сама до града, за да види как живеят тези, които майка й наричаше „обикновени хора“. Приключението й я отведе в магазина на родителите на Мина. Стискаше в шепата си монети, с които смяташе да си купи бонбони. Отначало Мина си помисли, че приятелството, което Луси й предлага, е от съжаление към тъжното, самотно, „обикновено“ момиче. Но Луси имаше голямо сърце, в което нямаше място за подобни чувства.

Мина продължи да кара и погледът й се плъзна по скалите, надвиснали над града. Над тях се мержелееше крайната й цел — абатство Карфакс. Видя каменната площадка на ръба на скалите, където бе намерила Луси да ходи насън с две дупчици в шията — дупчици, за които тогава Мина си помисли, че тя е направила, докато е прикрепяла с безопасна игла шала на приятелката си. Случи се в ужасната нощ, когато „Деметра“ корабокрушира и Дракула влезе в живота им.

Звук от далечна гръмотевица прекъсна мислите й. От юг идваха тъмни облаци. Морето бе започнало да се вълнува. Бурята се приближаваше бързо. Мина трябваше да се качи на върха на скалите, преди реката да е придошла от дъжда и да залее пътя.

Автомобилът мина покрай сто деветдесет и деветте стъпала, водещи към върха на скалите. Като деца с Луси се надбягваха по тях. Луси се спъваше във фустата си, но обикновено побеждаваше. На каменната площадка на върха й беше признала за тримата си ухажори. Мина си спомни за Куинси Морис и доктор Джак Сюард. Мир на праха им.

Колата профуча покрай хотел, който някога беше достолепната лятна резиденция на семейство Холмуд. Заваля. Мина зави по дървения мост над вече прииждащата река Еск. Спомни си пак за нощта, в която Дракула пристигна в Уитби и в ума й се появиха образи. Дракула срещна Луси след дълго гладуване на „Деметра“. Моряците бяха болни от чума и кръвта им не ставаше за пиене. Не можеше да се храни и с плъхове, защото бяха приносители на болестта. Лакомията го бе завладяла, можеше да изпие Луси до последна капчица кръв. Въпреки недохранването, той пи само колкото да се съвземе и я остави на каменната площадка, където я намери Мина. По свой собствен начин бе проявил милост.

Чу се скърцане. Изгнилият мост за конски впрягове се огъна под тежестта на автомобила. Мина се замисли дали да не даде на заден. Мостът изскърца още по-силно и започна да се клати. Буреносните облаци не бяха закрили напълно слънцето, което означаваше, че ако Мина слезеше от колата, щеше да остави Дракула напълно беззащитен. Мостът нямаше да издържи още дълго. Реши да действа бързо. Тъкмо се канеше да даде на заден, когато Дракула протегна ръка изпод одеялото и натисна крака й към педала на газта. Колата полетя напред с пълна скорост. Тъкмо когато изминаваше последния метър до отсрещния бряг, подпорите поддадоха. Миг след като задните колела докоснаха твърда земя, мостът се срути в реката. Дракула прибра ръката си под одеялото.

Автомобилът запърпори по стръмния склон на Грийн Лейн. По едно време гумите започнаха да буксуват в разкаляния от дъжда път. Стигнаха до разклон. Мина намали и зави по Аби Лейн. Пред очите й изникна познатата гледка на някогашния приют за душевноболни на доктор Сюард. Бедният Джак. Беше толкова мил човек.

Колкото повече приближаваха към манастира, толкова по-малко дървета се виждаха, сякаш земята бе прокълната и по нея не вирееше нищо живо. Буреносните облаци затулиха небето. След малко пред Мина се появи и крайната им цел. Порутеното абатство Карфакс се издигаше злокобно на скалите над заспалия Уитби. Готическите му кули опираха небето, пустите тържествени прозорци стояха на стража край мъгливото гробище. За последен път Мина бе идвала тук преди двайсет и пет години, в нощта, в която се сбогува със своя смугъл княз. Сега бе дошла да направи същото.

Преговори още веднъж плана си наум. Ще остави Дракула да се изправи срещу гнева на Батори и така ще спечели време, за да заведе Куинси на безопасно място в Новия свят. Знаеше, че Дракула няма да й откаже, но това означаваше да го изложи на сигурна смърт. Потръпна. Толкова хладна и пресметлива ли беше станала? Налагаше се да бъде, в името на Куинси.

Спря колата пред западната порта.

— Пристигнахме — каза Мина. Моторът изкашля още веднъж и замлъкна. — Слънцето го няма. — Дракула се повдигна на седалката и отвори вратата, след това бавно слезе, а старото одеяло падна от широките му плещи. Той отметна назад глава под дъжда и, без да отваря очи, пое дълбоко дъх. Нощният въздух изпълни дробовете му. В небето блесна светкавица и освети суровото му лице. По него вече нямаше никакви рани. Беше точно какъвто Мина го помнеше: царствен и внушителен. Сякаш завръщането в абатство Карфакс го беше подмладило.

От далечината вятърът донесе самотен вой на куче или вълк. Дракула се обърна по посока на звука. От каменното му изражение Мина не можеше да разбере дали сметна виенето за приветствие или за предупреждение.

Дъждът продължаваше да вали. Дракула подаде ръка на Мина. Бе настъпил решителният миг, от който тя се боеше. Хвана ръката му и побягнаха към подслона на абатството.

* * *

Черната каляска на Батори се носеше на север. Тя се наведе през прозореца и видя, че мракът вече е покрил земята. Дъждът барабанеше по покрива в ритъма на копитата на кобилите й. Беше спала четири часа. Полетът до Франция и обратно и костваше много усилия. Погледна в огледалото обезобразеното си лице. Кръвта на монаха възстанови силите й, но не успя да излекува раните. „Още по-добре“, помисли си тя. Окаяният й вид щеше да даде на Дракула фалшиво усещане за превъзходство. Щеше да използва това в своя полза в предстоящата битка. О, как обичаше тази игра!

Засмя се на глас. Дракула винаги се бе смятал за голяма работа. Предната нощ тя получи доказателство за това, което винаги бе подозирала — Дракула бе по-слаб от нея. Не изпи цялата кръв на Луси Уестенра и остави жив свидетел, който го издаде на „героичната“ група. Тази грешка някога можеше да се окаже фатална за него. Дано си бе научил урока.

Напоследък той рядко си позволяваше да се храни с благотворната човешка кръв. Това беше най-голямата му слабост — не се приемаше такъв, какъвто е. Беше вампир, а продължаваше да се смята за човек. Беше на повече от петстотин години, а още не се бе научил да живее със силата на немъртвите, без да изпитва вина.

Каляската се движеше бързо по брега и Батори си мечтаеше за времето, когато ще владее света и няма да има нито един противник. То наближаваше, усещаше го.