Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (61)

60.

Небето плачеше, сякаш Бог знаеше, че тази вечер ще бъде детрониран. Вълните в Северно море ставаха все по-високи. Светкавици раздираха тъмата. Ечаха гръмотевици.

Каляската на Батори подскачаше под дъжда по разбитите павета на Чърч Стрийт. Пътищата, водещи до абатство Карфакс, бяха кални и бързо ставаха непроходими. Каляската спря пред сто деветдесет и деветте стъпала към върха. Не можеше да продължи с каретата. Трябваше да изкачи пеша изсечените в скалите стъпала.

Слезе под пороя. Дъждовните капки докоснаха голия й череп и й напомниха как изгоряха гарвановочерните й коси. Студената вода веднага се превръщаше в пара при допира до все още горещата й плът.

Единственото й око съзря призрачен силует, застанал върху голям камък с гръб към нея и с лице към Северно море. Изглежда, не забелязваше присъствието й, нито дори силния дъжд. Батори оголи зъби. Примъкна се към него възможно най-тихо. Смяташе, че дъждът ще заглуши стъпките й.

Но веднага щом тази мисъл прекоси ума й, дъждът внезапно спря. Облаците се разбягаха и пълната луна огря силуета върху камъка.

— Време е да отговаряш за всичките си грехове. — Вятърът донесе баритона на Дракула. Той се обърна към нея. — Ержебет.

Мразеше как звучи името й на родния й език, особено произнесено от Дракула. Не я поздравяваше, проклинаше я. Всяка нейна клетка копнееше да се хвърли върху него и да го разкъса парченце по парченце. Но бе чакала векове този миг. Можеше да си позволи да поиграе още малко на глупавите му игрички. Какво бяха няколко секунди пред вечността, която се простираше пред нея? Потисна надигащата се жажда за кръв, като си представи как отскубва езика на Дракула и го носи като медальон на верижка.

Пристъпи под лунната светлина и видя в очите на Дракула тревога. Ужасният й вид очевидно го свари неподготвен. Ако имаше устни, щеше да му се усмихне. Но и те, като носа и клепачите й, бяха погълнати от пламъците в метрото.

— Преряза ми гърлото, докато ми шептеше любовни думи и ме остави да умра — просъска Батори. — Но съм пред теб и всички демони са на моя страна. Кълна се, че повече няма да измамиш смъртта.

Дракула се изправи на камъка и погледна Батори отвисоко. Отвърна й напълно уверено:

— Предупреждавам те! Бог е на моя страна.

— Сляпата ти любов към твоя Бог ще те погуби.

Дракула отметна плаща си с една ръка, а с другата хвърли нещо напред. Лунните лъчи се отразиха в два летящи меча, които се завъртяха в мрака и след това се забиха в земята.

— Да го направим по стария начин — предизвика я той.

Батори погледна двете оръжия.

— Мечът на баща ти? — попита тя и кимна към по-близкия.

— Да — отвърна Дракула. — А другият е един от многото, които принадлежаха на брат ми.

— Ласкаеш ме.

Батори се приближи към мечовете и започна да ги разглежда. И двата бяха красиво инкрустирани, по модата отпреди петстотин години. От улеите в остриетата беше ясно, че са бойни и са пролели много кръв. Колко подходящо. Имаха прекалено богата съвместна история, за да използват девствена стомана. Батори взе и двата меча и ги стисна с кокалестите си пръсти, от които плътта се бе свлякла. Единият имаше дървена дръжка със заострен край, с която също можеше да се убива. Дръжката на другия беше от слонова кост и заоблена накрая, но напречната пластина над нея беше извита като буквата V и върхът й сочеше ръката. Умел фехтовач можеше да използва тази част, за да закачи с нея острието на противника си. Това беше мечът на Раду. Той бе отреден за нея.

Без предупреждение Батори хвърли другото оръжие към Дракула и веднага скочи напред и замахна към главата му.

Дракула бе по-бърз от светкавица. Хвана меча на баща си във въздуха, пренесе тежестта си на единия крак и отблъсна атаката на Батори. Зае бойна поза, дръжката на оръжието опираше корема му, а острието сочеше право в Батори.

Обезобразеното лице на графинята се изкриви в нещо като усмивка. Дракула обичаше да се перчи, затова започна да размахва острието си, сякаш беше на сцената.

Батори въздъхна. Спомни си за втория непознат. Нейният ментор. Искаше й се да е тук, за да види с очите си гибелта на Дракула.

— Не си ли се чудил, Влад, кой те мрази повече от мен? — попита тя. Не се въздържа да отвори стари рани.

По лицето на Дракула за миг се изписа объркване.

— През живота си човек си създава много врагове, независимо дали е човешко същество, или някой като нас.

— Не си ли се чудил през всичките тези години кой ме накара да търся отмъщение, след като ти ме остави да умра? — продължи Батори. — Кой ми подари мрачния дар?

Батори усети, че Дракула прониква в ума й и се опитва да разбере самоличността на ментора й, онзи, който я бе превърнал във вампир. Тя не можа да устои на изкушението. Искаше да смаже увереността му и да види как гневът го поглъща. Наслади се на мига на истината.

— Не съм сама във войната си срещу Бог, аз съм един от многото му врагове. Може би се чувстваш достатъчно силен, да се опълчиш на предстоящата кървава баня. Ти си самоуверен глупак, ако си мислиш, че можеш да промениш хода на световната история.

Дракула изръмжа. Беше видял в ума й лицето на нейния покровител. Знаеше много добре името му. Омразата между двамата беше легендарна. Очите му пламнаха от гняв. Провикна се към небесата и вдигна високо меча си. След това скочи от камъка към нея. Батори също вдигна оръжието и го посрещна. Беше изненадана от мощната му атака. Движеше го чист гняв. Остриетата им се сблъскаха с такава сила, че полетяха искри. Ударите на метал в метал отекваха като камбанен звън в нощта и възвестяваха края на всичко.

* * *

Мина помириса човешка кръв. Отвори очи и я блъсна силната светлина на масления фенер. Очите й бяха станали много чувствителни. Едва различи силуета на мъж пред себе си и беше принудена отново да замижи. За щастие миризмата на кръв беше толкова остра и така опияняваща, че тя успя да намери и сграбчи с лекота първата си жертва, макар да не я виждаше. Лигите й потекоха от приятното предчувствие. Кръвта е живот! Ще пие до насита. Отвори широко уста и езикът й облиза наскоро порасналите й остри зъби. Изрева като див звяр, когато чу пулса на жертвата, който насочваше атаката й. Отметна глава като кобра, готова за нападение.

— Мамо?

Беше едва доловим шепот, но за чувствителните й вампирски уши прозвуча като гръмотевица. Тя се спря. Приличаше на гласа на сина й Куинси. Светлината от фенера още я заслепяваше, но тя се пребори с болката и отвори очи. След секунди зрението й се адаптира. Вцепени се от това, което видя. Всичко й изглеждаше по-ярко и ясно. Можеше да види топлината, която се излъчваше от тялото пред нея. В мрака се появи любимото й лице. Беше Куинси, най-накрая бе пристигнал жив и здрав. Но срещата им не беше радостна. Виждаше ужаса, изписан на лицето му. Изпита вина и срам, каквито преди това не познаваше.

— Прости ми, Куинси. — Съзнанието й се избистри и кучешките й зъби се прибраха обратно във венците. Изражението на Куинси късаше сърцето й. Изпита силна нужда да успокои сина си. Дракула й бе казал истината. Щом все още изпитваше чувства, щом още усещаше любов, болка и вина, значи имаше душа. Не се бе превърнала в демон.

— Майка ми е мъртва — каза Куинси и се отдръпна от нея.

— Не! Така разправяше Ван Хелсинг. Но не беше прав! — Мина го умоляваше да й повярва, умът й се мъчеше да намери правилните думи. Видя как Куинси трепна при споменаването на Ван Хелсинг. Съзря болката в очите му. Трябваше да го накара да я разбере. — Ван Хелсинг грешеше. Все още съм твоята майка, Куинси. — И тя разтвори ръце към сина си с надеждата за прошка.

Видя как аурата на сина й стана от приятно синьо-бяла — огненочервена. Изражението на лицето му също се промени. Логичният ум на Куинси се опитваше да потисне емоциите.

— Не! — извика той и я блъсна толкова силно, че тя падна обратно в сандъка, счупи страничната му стена и се изтърколи на студения влажен каменен под. Беше още слаба след трансформацията и отчаяно се нуждаеше от кръв.

Изправи се с мъка. Куинси се отдалечи още от нея, клатеше невярващо глава, беше напълно отвратен. Аурата му бе станала чисто черна. В погледа му се надигаше решителност. Умът му бе завладян от една-единствена мисъл: да убива.

— Куинси, недей! — извика Мина и се заклатушка към него. — Дори не си го помисляй!

Той се извърна от нея и взе пак счупената дръжка на лопатата. Стисна я толкова здраво, че от ранените в пръстите му отново потече кръв. Мина полагаше огромни усилия да не се изкуши от сладката миризма.

По лицето на Куинси потекоха сълзи. Без да каже нищо, той се обърна и избяга с невероятна скорост.

— Куинси, почакай! Стана по моя воля — извика Мина след него. — Направихме каквото е необходимо, за да те спасим от Батори!

Изкачи няколко стъпала и се свлече. Нямаше да може да настигне сина си в това състояние и да го спре да не направи фатална грешка. Трябваше й кръв, за да придобие сили. Трябваше да настигне Куинси, преди той да се изправи пред Дракула. Бе накарала княза да се закълне, че няма да пипне сина и. Знаеше, че няма да се отметне от думата си, дори при самозащита.

Но се страхуваше от наивността на Куинси. Може от невежество да се съюзи с Батори с надеждата да постигне така мечтаното отмъщение.

Изострените й след трансформацията сетива атакуваха мозъка й и я забавяха. Помирисваше разложението на телата в гробниците, мухъла по стените, изпражненията на животните, влагата във въздуха. В главата й отекваха стъпките на Куинси, който се изкачваше по стълбите. Капещата в ъгъла вода я оглушаваше. Сега разбираше защо бедната Луси бе полудяла. Изпадна в кома след погрешното кръвопреливане на Ван Хелсинг и след това се надигна от ковчега си, объркана, дезориентирана и изгаряща от необяснима жажда за кръв. Нямаше кой да я напътства. Дракула избяга, подгонен от героичната група, а никой друг не можеше да я обучи да живее като вампир. Мина осъзна защо Луси се бе нахвърлила на първата жертва, която й попадна пред очите — малко дете. Жаждата беше непоносима, но Мина полагаше усилия да запази ясния си разсъдък. Дракула я беше подготвил. Знаеше какво се случва с нея и какво трябва да направи, за да спре Куинси.

Нуждаеше се от кръв. Усещаше жаждата не само със стомаха си, но с всеки сантиметър на тялото си. Отровата, която я преобрази, се бе просмукала във всичките й клетки. Когато те бяха нахранени, отровата в сърцето й намаляваше. Вампирската кръв вече работеше в организма й. Имаше нужда от още, преди са се самоизяде.

В ушите й отекнаха стъпките на бягащи гризачи. Тя обърна глава, зъбите й се удължиха, а очите й почерняха. Видя група плъхове. Преглътна отвращението си и се хвърли върху тях. Загреба ги с ръце и започна да прегризва гърлата им. Ушите я заболяха от пронизителното им пищене. Но въпреки това пиеше. Нямаше избор. Кръвта е живот!