Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (38)

37.

В стомаха на Хамилтън Дийн се събираха газове, които изригнаха през устата като звучно оригване. Сценичен работник, застанал близо до него, повдигна вежда.

Чревният тракт на Дийн се бунтуваше, откакто Стокър получи удар. Опитите на Дийн да се справи с всички текущи проблеми около представлението не му оставяха почти никакво време да се погрижи за причинения от стреса дискомфорт. Колкото по-напрегнато беше, толкова повече се бунтуваха червата му.

Разбираше добре, че ходи по тънък лед. Дори нямаше право да поставя „Дракула“. Ако Стокър не успееше да победи болестта, щеше да трябва да преговаря за правата с киселата госпожа Стокър. Потръпна само при мисълта. Трябваше да удовлетвори инвеститорите и да се справи с хиляди други проблеми.

Бесараб не спираше да капризничи — искаше да разрушат традиционната приемна на сцената и да я заменят с подвижна, многоетажна структура, която да се превръща от замъка в Трансилвания в приюта за душевноболни в Уитби, а след това в абатство Карфакс. Главният дърводелец беше потресен и напусна. Дийн трябваше лично да наглежда работниците. Стокър беше на легло и нямаше режисьор, оказа се, че трябва да поеме и тази функция. Но Бесараб имаше други планове и се зае с режисирането, без дори да се допита до него. Дийн беше бесен, но не се осмели да се противопостави на ексцентричния румънец. Не искаше да свърши като Стокър.

Беше в ужасен вид, уморен и гладен. В главата и стомаха му се извиваха истински бури. Оставаше по-малко от час до първата репетиция, а имаше много несвършена работа. На всяка крачка някой искаше вниманието му. Гардеробиерката излезе от гримьорната на Бесараб обляна в сълзи, инвеститорите настояваха за информация на всеки час, журналистите искаха интервюта, почитатели се промъкваха непрекъснато покрай охраната с надеждата да зърнат звездата. Работата в театъра не беше толкова бляскава, колкото му се струваше, когато заложи погрешно на Стокър.

До шест часа по-голямата част от актьорите вече бяха в театъра, оставаха само трийсет минути до обявената репетиция. Не беше необичайно за първа репетиция, предчувствието за нещо ново вълнуваше трупата. Актьорите се събираха на шумни групи, бъбреха, обменяха клюки и очакваха да заемат местата си на сцената.

А Дийн се опитваше да води смислен разговор с осветителя. Едва чуваше шотландеца от кабината в дъното на залата, а той не спираше да играе с новите електрически играчки. Опитваше с водородна лампа с дъгов разряд да имитира лунна нощ в Трансилвания от сцената в първо действие. Дийн смяташе, че осветлението е прекалено силно за готическо представление и се опитваше да накара осветителя да го приглуши. Осветителят кимна, но светлината стана по-силна. Както и киселините в стомаха на Дийн.

— Не по-светло, идиот такъв! — опита се той да надвика актьорите. Всички очи се обърнаха към него. Даде си сметка, че току е влязъл в ролята на театралния злодей, и бурята в червата му се усили. Трескаво търсеше начин да превърне избухването в невинна шега, но после реши да не го прави. От случката с Куинси Харкър научи, че страхът върши повече работа от уважението. Осветителят се завтече да изпълни нарежданията му, но в бързината потопи целия декор в синьо.

— Синьо!? Не, не, не! Повече червено! Колко пъти да ти повтарям? На това място княз Дракула разказва за военните си подвизи!

От актьорите зад него се надигна колективна въздишка.

— А какво знаете вие за войната, господин Дийн? — попита някой.

Дийн се стресна. Стана му ясно, че въздишката не беше предизвикана от страха пред неговия гняв, а от появата на Бесараб.

Всички млъкнаха и приковаха очи в звездата на представлението. Актьори и сценични работници очакваха зяпнали следващите му думи, както дванайсетте апостоли са очаквали словата на Христос. Бесараб наистина беше внушителна гледка. Бе облечен в копринена роба в черно и златно с развяващо се зад него наметало, носеше меч, който размахваше с лекота, сякаш беше продължение на ръката му. Светлините на прожекторите се отразяваха в острието.

Дийн изпълняваше длъжността на директор, продуцент, а засега и на режисьор, и Бесараб не бе добре дошъл в този момент на сцената. Затова му кресна с омраза:

— Какво знам за войната ли? Очевидно не толкова, колкото вас.

Изведнъж острието на меча се озова до гърлото на Дийн и го накара да млъкне. За по-голяма безопасност актьорите носеха дървени оръжия на сцената, но това тук беше съвсем истинско и острият му връх се бе впил в шията на Дийн.

— Битката, господин Дийн, не се пресъздава на сцената чрез смяна на цветовете — каза Бесараб. Под хладните му думи бушуваше цяло море от гняв. — Голото острие в стиснатия юмрук, надигащата се жажда за кръв и желанието за победа над врага — ето това е истинска битка. Битката е изкуство, което много липсва на модерните времена.

Гневът му бе заменен от меланхолия и тогава Дийн разбра, че Бесараб наистина вярва в глупостите, които произнася.

Актьорът отпусна меча. Дийн инстинктивно вдигна ръце към гърлото си, за да провери дали не му тече кръв, но всичко беше наред. Късмет ли бе извадил, или Бесараб наистина беше толкова умел с оръжието? Няма значение, този човек наистина беше луд.

Вратите зад последния ред се отвориха с трясък, който отекна във високия таван. Всички в залата се обърнаха, за да видят кой влиза така гръмовно. Дийн сложи длан над очите си, за да ги защити от сценичното осветление и да види по-добре натрапника. „Как се осмелява така нагло да прекъсва репетицията?!“, помисли си той разсърден.

Но когато натрапникът се появи под светлината на прожекторите, Дийн видя, че всъщност е натрапница. Поразително красива жена. Гарвановочерната й коса контрастираше на снежнобялата й кожа. Стройното й тяло бе облечено в идеално ушит костюм. Дийн бе поразен от вулгарната гледка — жена в панталони.

Тя ръкопляскаше подигравателно, докато вървеше по алеята.

— Браво! О, браво! Силата на актьорската ви игра ми напомня за Шекспир.

Хвърли цилиндъра си към група млади актриси, усмихна им се многозначително и намигна.

— Добър вечер, дами.

Дийн беше на ръба. Може да се бе показал прекалено слаб пред Бесараб, но проклет да бъде, ако остави нахалството на тази жена без последствия. Той се приближи към натрапницата.

— Извинете, не знам за коя, по дяволите, се мислите, но това е частна репетиция…

Бесараб размаха бързо меча си и не позволи на Дийн да продължи.

— Правя го в името на безопасността ви, господин Дийн, нито дума повече — прошепна му той.

Погледите на Дийн и на жената се срещнаха. Тя го изгледа така злобно, че кръвта му се вледени. Той потърси с очи Бесараб и видя, че излъчва необичайно спокойствие, което още повече го обърка.

Бесараб се изправи срещу жената с каменна физиономия. Тя го гледаше предизвикателно.

Дийн усети, че двамата се познават от преди и спомените им не са приятни.

— Графиньо, очаквах ви — каза Бесараб.

— Май старата поговорка ще излезе вярна — отвърна тя и се приближи към сцената, забивайки силно бастуна си в пода. Поклати глава пред Бесараб, сякаш не вярваше на очите си. — Наистина времето лекува всички рани.

— Някои рани са прекалено дълбоки, за да зараснат. — Дийн усети в тона на Бесараб силен гняв.

Жената избухна в неудържим смях. Не му се присмиваше, а искрено се забавляваше.

— Никога ли няма да се уморите от просташките игри на думи?

Бесараб размаха меча си.

— Да не би да предпочитате нещо по-атлетично?

Жената се стегна като пепелянка, готова за нападение.

— Защо не? — изтърка тя. Очите й се разшириха от радостно предчувствие за надпревара. — Боят с мечове е толкова… по-интересен.

* * *

По време на краткия престой на влака в Солсбъри Артър Холмуд скочи на перона, отиде до една от новите телефонни кабини и плати на оператора да набере домашния му номер в Лондон. Влакът изсвири.

След като го свърза, операторът му подаде слушалката и го остави на спокойствие в дървената кабинка.

— Всички да се качват! — извика кондукторът.

Холмуд нареди набързо на иконома Уентуърт да прати каляската да го чака на гара „Ватерло“ в шест и десет, когато трябваше да пристигне влакът му.

— Не закъснявайте!

Влакът изсвири за последен път. Без да даде бакшиш на оператора, Холмуд хвърли слушалката и побягна към вагона си, който вече потегляше към Лондон. Качи се в последния момент.

За нещастие влакът бе блокиран от бавно придвижващо се стадо овце край Бейсингсток и пристигна на „Ватерло“ в шест и четвърт. За още по-голямо неудобство на пътниците, през последните дванайсет години гарата беше в непрекъснат ремонт и голямата порта от североизточната страна беше барикадирана. Артър и Мина се принудиха да заобиколят от юг, за да стигнат до мястото, където ги чакаше кочияшът. Куинси щеше да пристигне за репетиция в „Лисеум“ след пет минути, а те имаха поне още десет минути път.

Въпреки бързането маниерите на Холмуд бяха безупречни. Отвори вратата на каляската пред Мина и й подаде ръка. Тя отказа помощта му и се опита да се качи сама. Лордът си припомни, че за нея кавалерството беше обида към независимостта й. Тя настъпи роклята си и се спъна в увития в шала предмет, а чантата се изплъзна от рамото й и падна с трясък. По земята се посипаха ключовете, портмонето и неотворената телеграма, която взе от прислужника на излизане. Холмуд си позволи леко да се усмихне. „Така й се пада.“ Мина се обърна да си събере нещата, но раздразненият Холмуд я хвана през кръста и я внесе в каляската. Времето течеше. Вдигна чантата и падналите от нея принадлежности, почуди се какво да прави с увития в шала меч, но после качи и него.

— Кочияш! В галоп! — извика Артър.

За негово неудоволствие видя, че Мина е седнала на задната седалка и така го принуждава да седне на предната. „Проклета жена!“ Всички знаеха, че на изисканите дами не е позволено да заемат задната седалка. Освен това той мразеше да седи с гръб към движението.

Кочияшът подкара конете с всичка сила, но не достатъчно бързо, за да задоволи нетърпеливия лорд. Холмуд се наведе през прозореца и започна да удря с бастуна си по покрива на каляската.

— По-бързо, човече! По-бързо!

— Артър, успокой се. Нуждаем се от здравия ти разум.

Тонът й го обиди. Мина сякаш говореше на дете, преяло с бонбони. За да й покаже неодобрението си, Холмуд хвърли към нея нещата й, които бе събрал от земята.

Може би за първи път в живота си Мина реши да си премълчи. Предпочете да не му обръща внимание. Взе си нещата и ги сложи на седалката до себе си. След това се извърна и отвори телеграмата, за да има извинение да не разговаря със своя спътник.

Дъхът й спря и тя вдигна поглед към него. По лицето й се изписа паника и очите й се насълзиха. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

За всичките години, през които познаваше Мина, Холмуд за първи път я виждаше да загуби така дар слово.

— Ван Хелсинг е тук, в Лондон — проговори тя накрая, съвсем тихо. — Твърди, че е нападнат в хотелската си стая от… — Млъкна, боеше се да изрече името.

— От кого, по дяволите?

— Дракула.

— Знаех си! — Холмуд грабна телеграмата от ръцете й, искаше да я прочете със собствените си очи. Искаше доказателство. Сега вече го имаше.

— Ван Хелсинг моли веднага да отидем при него — промълви Мина с безизразно лице. Държеше ръцете си пред себе си, сякаш телеграмата още беше в тях.

За Артър Холмуд времето спря. Всичко, което знаеше, или си мислеше, че знае, се стопи за миг и за първи път от двайсет и пет години изпита истински страх. Но с него дойде и въодушевлението. Луси вече не беше така далеч. Миришеше му на кръв и смърт и това го радваше. По време на война животът беше прост. Правилно, неправилно, черно, бяло. Живот или смърт. По време на мир се давеше в сиво море. Но сега удари часът на войната. Артър Холмуд мушна глава през прозореца на каляската и изрева към кочияша:

— По-бързо!

Седна обратно, като се усмихваше кръвожадно и доволно. Очевидно Мина не споделяше ентусиазма му. Беше потънала в дълбок размисъл и изглеждаше притеснена. Той се опита да предположи какво я тревожи. Дракула беше жив. Най-вероятно той бе набил Джонатан на кол. Някога успя да я съблазни с чара си, а сега тя трябваше да се справи с мисълта, че може да е убил съпруга й. Но Мина твърдеше, че Батори е истинският им враг. Да не би Батори и Дракула да действаха заедно? Съществуваше ли изобщо Батори? Само въпроси и едно-единствено сигурно нещо — смъртта ги дебнеше.

* * *

С дневниците на Сюард и купчина други доказателства в ръце Котфорд мина покрай редиците отегчени инспектори и полицаи, седнали зад бюрата си. Недоволстваше и тропаше с крак като малко дете, но не му пукаше. Имаше право да се ядосва. Отхвърлиха всичките му хипотези и поставиха под съмнение пригодността и здравия му разум. Никой не го поглеждаше. Не им пукаше за старите разследвания, нито за желанието му да предизвика системата.

Котфорд стовари купчината на бюрото си. На него му пукаше, а това си беше истинско проклятие.

— Тъпи, безгръбначни страхливи идиоти. „Защо да ровим в миналото и какви са тези ексцентрични хипотези?“ Така ще ми разправят те на мен!

Отви капачката на сребърното си шише и потуши гнева си с няколко глътки уиски. Чак тогава останалите го забелязаха. Старият, побъркан, тлъст Котфорд нарушаваше още едно правило, като пиеше по време на работа.

Лий дълго се взира в него. Ръководството на Скотланд Ярд заяви много ясно, че не вярва на Котфорд. Без съмнение Хънтли щеше да даде официално изявление. Старият инспектор не само съсипа още повече кариерата си, но май навреди и на Лий.

— Прибирам се, сър — каза му троснато Лий. — Трябва да говоря със съпругата си. Имам чувството, че последствията от малкото ни приключение ще се окажат доста сурови и тежки.

Котфорд се отпусна в стола си и се опита да прецени пораженията. Можеше да си представи какво ще последва. Последните му неприятности щяха да накарат вестниците да изровят миналото му. Началниците му отново ще го мъмрят, че петни образа на Скотланд Ярд. Принудителното пенсиониране изглеждаше неизбежно.

— Да вървят на майната си! — изруга Котфорд и отново посегна към сребърното шише.

— За малко да забравя — каза хладно Лий. Извади плик от джоба си. Беше надписан с червено мастило. — Това пристигна за вас със сутрешната поща.

— Сигурно е любовно писмо от тайна обожателка — отвърна саркастично Котфорд.

Полицаите и инспекторите се върнаха отново към работата си. Котфорд отвори плика и разгъна писмото. Преди да прочете и една дума, разпозна почерка и се върна двайсет и пет години назад. Сърцето му заби силно. За Бога, беше прав!

Скочи от стола си и изтича от стаята, викайки след Лий. Хвана сержанта на стълбите, беше толкова развълнуван, че едва успя да успокои дъха си, за да каже:

— От него е! Преди двайсет и пет години ни пишеше писма. Дразнеше Абърлайн, дразнеше и мен. Дори веднъж ни изпрати писмо, изцапано с кръв от бъбрека на една от жертвите му. — Котфорд вдигна плика. — Същият почерк, подписано и адресирано е като преди двайсет и пет години. Той е! Успяхме, сержант! Извадихме копелето на светло!

Лий го погледна озадачено.

Котфорд се усмихваше толкова широко, че лицето му сякаш щеше да се разцепи на две. Подаде писмото на Лий.

— Не ме гледай така! Прочети го!

Лий се подчини неохотно.

— Вероятно е шега от някой, който знае за писмата на Джак Изкормвача — каза той. — Имитация.

Лий беше предпазлив, но Котфорд бе подготвен за това.

— Не е възможно. Разследванията ни не са стигнали още до пресата. Представих ги пред кралската прокуратура тази сутрин. Ако съдим по пощенското клеймо, това писмо е изпратено преди дни.

Скептицизмът на Лий леко се пропука. Инспекторът имаше право.

Прочете писмото:

Драги сър,

Доказателствата, от които се нуждаете, са у Куинси Харкър. Ще го намерите в сряда вечер в театър „Лисеум“ и всичко ще ви стане ясно.

Искрено ваш,

От ада

Лий вдигна поглед от писмото към Котфорд.

— Това е тази вечер!

Котфорд отново се усмихна. Партньорът му се върна. Не беше сигурен каква игра играе Изкормвача, но влизаше в контакт с него за първи път от четвърт век. Този път Котфорд нямаше да се препъне. Изкормвача нямаше да му избяга. Ще приключи всичко още тази вечер, каквото и да му коства.

— Сержант Лий, съберете хората си.