Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (14)

13.

Фамилният девиз на семейство Стокър беше: Quid verum atque decens. Всичко, което е истинско и достойно! Бащата на Брам Стокър го беше наложил на всичките си седем деца, но на Брам напоследък му беше все по-трудно да го следва.

— T’anarn an Diabhal — изруга тихо той на родния си келтски. Надяваше се кльощавият младеж, Куинси Харкър, да си е тръгнал, преди той да напусне кабинета си. Но за голямо свое неудоволствие чу как момчето остана да говори с Хамилтън Дийн. Сигурно щяха да отидат в любимата кръчма на продуцента, „Йе Олд Чешър Чийз“, за да обсъдят Бесараб. Изглежда Дийн нямаше да се откаже от идеята. Стокър беше изключително методичен, дори когато на хората им се струваше, че сменя поприщата си хаотично. Всичките му действия бяха част от голям, добре обмислен план. Влизането на непредвидима личност като Куинси Харкър в картинката беше обезпокоително.

„Дракула“ бе последният шанс на Брам Стокър. Последна възможност да се докаже като писател; последен опит да изживее мечтата си. Синът му порасна и напусна семейното гнездо, вече нямаше какво да го задържи у дома. Дори красивата му съпруга не го караше да се чувства добре дошъл в къщата им, а и за Брам вече нямаше значение, че не намира любов в леглото й. „Лисеум“ беше истинският му дом от години и той по-скоро би умрял, отколкото да позволи на някой като Хамилтън Дийн да го превземе.

Закуцука по сцената. Толкова представления, толкова спомени в тази велика зала, но и толкова много промени. Нямаше го вече великолепния сводест таван, който той така обичаше. В оркестрината бяха набутани два допълнителни реда. Ненавиждаше начина, по който Дийн превръщаше любимия му класически театър в някакво вариете. Нямаше нищо против новата индустриална епоха, но вярваше, че театърът е свята зона. Би ли се осмелил някой да модернизира великите готически катедрали на Венеция? Засмя се на тази мисъл. Вероятно Дийн би дръзнал. Дийн беше обсебен от съвременните машинарии и бе осквернил театъра с тях. Инсталира безжична станция на Маркони^[1] с обяснението, че така артистите няма непрекъснато да изчезват, за да получават съобщенията си. Докара и новите прожектори-следачи на Едисон. Дори доведе прочутия театрален архитект Бърти Кру, за да направи нов дизайн на театъра и да „подобри акустиката“. Въпреки че презираше увлечението на Дийн по „новото и модерното“, Стокър осъзнаваше, че то носи по-големи печалби. Дийн прозря потенциала в романа му. Постановката на „Дракула“ и противопоставянето й на успешните адаптации на „Франкенщайн“ и „Доктор Джекил и мистър Хайд“ щяха да им спечелят малко състояние. Стокър притежаваше театъра, а Дийн имаше пари: идеална комбинация. Но Стокър беше отдавна в развлекателния бизнес и знаеше златното правило: който плаща, поръчва музиката. Дийн отказваше да се вслуша в писателя. И защо да го прави? Щом знаеше толкова много, защо театърът му западаше?

Брам винаги бе искал да стане писател. За да почете родителите си и въпреки това да не изневери на себе си, когато беше млад, завърши право, но никога не престана да пише. Надяваше се преподавателите му да видят таланта му. След това можеше да убеди родителите си да му позволят да смени попрището. За нещастие това не се случи, засенчи го неговият приятел и състудент Оскар Уайлд. Съперничеството между двамата се пренесе и на територията на романтичните чувства. Брам винаги бе обичал от разстояние Флорънс Болкоум. Но Уайлд я ухажваше с ювелирни любовни стихове, от които коленете й се разтреперваха.

Може би Флорънс се бе досещала, че Оскар предпочита компанията на млади мъже, защото прекрати връзката си с него и прие ухажването на Брам. Но с времето Брам осъзна, че изборът на Флорънс е бил мотивиран по-скоро от финансова сигурност, отколкото от любов. Той получи работа в адвокатска кантора, а Флорънс не искаше да рискува и да дели живота си с артистичен бохем. Копнееше да бъде част от висшето лондонско общество. Стокър поклати глава. Въпреки че отне дамата от Оскар, той продължаваше да копнее за неговия литературен статус. За да не полудее, остана с единия крак в света на литературата. Пишеше театрални критики за „Дъблин Мейл“ без пари. И след като похвали Хенри Ървинг в „Хамлет“, получи достъп до кръга на великия Шекспиров актьор в лондонското висше общество.

Скоро напусна работа и стана бизнес партньор на Ървинг и негов театрален мениджър. Това беше невероятен дар от живота, защото му позволяваше да изживее мечтата си чрез звездната слава на Ървинг. Флорънс беше сигурна, че това ще е един от многото провали на съпруга й, но след като парите заваляха, промени отношението си. Семейство Стокър започнаха да се събират с хора като художника Джеймс Макнийл Уислър, поетът Франсис Федърстоун, сър Артър Конън Дойл. Оказаха се заобиколени от величия, но Брам знаеше, че само връзката му с Ървинг му отваря вратите към елита. Колкото и да го умоляваше, Ървинг никога не се съгласяваше да постави някоя от пиесите му. Въпреки че Стокър не жалеше сили и труд, за да ръководи всичките му дела, дори и аферите му с жени, Ървинг не обръщаше внимание на литературните му опити и не му помагаше с нищо.

Накрая Стокър получи своя шанс да се окаже в центъра на вниманието. През 1890 година Оскар Уайлд се отклони от обичайния си стил и написа готически роман — „Портретът на Дориан Грей“, който постигна незабавен успех. След това някогашният приятел и съперник на Брам внезапно бе арестуван и съден по обвинения в непристойно поведение. С надеждата да се възползва финансово от последната литературна мода, Стокър последва примера на Уайлд, Мери Шели и Джон Полидори^[2]. През лятото на 1816 година прочутият поет лорд Байрон предизвика гостите на парти в дома му да напишат история на ужасите. Предполагало се, че двамата най-утвърдени автори, присъстващи там, лорд Байрон и Пърси Шели, ще бъдат победители в състезанието. Никой не очаквал съпругата на Пърси, Мери Шели, и доктор Джон Полидори да надминат останалите. Така в онази вечер се родили романът „Франкенщайн“ и разказът „Вампирът“. Двамата най-неопитни автори написали две изключително успешни произведения. Брам обожаваше всички тези готически истории на ужасите и непрекъснато се опитваше да се издигне на тяхното ниво. Получи възможност за това, когато пратиха Уайлд в затвора и в литературния свят зейна празнина. Реши, че е време да излезе от сянката на Ървинг и Уайлд. Не се възползваше от ситуацията, просто вярваше, че усърдната му работа трябва все някога да даде резултат.

Не се учуди, че неговият редактор и издателят му не споделяха ентусиазма му; Брам вече беше публикувал успешни биографични и справочни книги. Но липсата на всякаква подкрепа от страна на Флорънс го свари напълно неподготвен. Тя смяташе, че той си губи времето, като се опитва да пише истории на ужасите, и че няма талант за това. Така той с тъга осъзна, че е напълно сам в опитите си да стане успешен романист.

Разсъждавайки над това, Стокър прозря, че трябва да си намери друг редактор и нов издател за романа. Беше сигурен, че досегашните са искали да се провали с надеждата, че „ще се осъзнае“ и ще започне да пише пак само документални книги. Кретените не само че бяха променили заглавието от „Немъртвият“ на „Дракула“, ами бяха изрязали и много важни страници от книгата. Стокър беше готов да се обзаложи, че Уайлд никога не е бил цензуриран. Нещо повече, неговият редактор изобщо не се бе опитал да популяризира „Дракула“ сред последователите на Уайлд. И, разбира се, обвиняваше единствено него за слабите продажби.

След толкова години Брам още се чувстваше засенчен от някогашния си приятел. Дори и от затвора, а по-късно — и от отвъдното, Уайлд беше много по-успешен писател от него. „Дориан Грей“ се продаваше по-бързо, отколкото го печатаха. Стокър се бе надявал, че Ървинг ще похвали публично „Дракула“. Вместо това той нарече романа „ужасен“ и с една дума уби ентусиазма му, за което Стокър никога не му прости.

Ървинг умря няколко години по-късно, преди който и да е от двамата да успее да се извини. Завеща театър „Лисеум“ на Стокър, за негова най-голяма изненада. Най-накрая имаше пълен контрол над нещо. Но без името на Хенри Ървинг представленията не привличаха много публика. Постепенно най-добрите от трупата се преместиха в други театри. „Лисеум“ се обезкървяваше финансово и напрежението беше непоносимо. Стокър получи удар.

Беше наясно, че се намира в последното действие от своя живот и му остава само още една възможност да популяризира романа си. Театралната версия на „Дракула“ трябваше да стане хит, за да увеличи продажбите на книгата. Ако пиесата пропаднеше, заради разклатеното си здраве той нямаше да доживее да напише нов роман. Не искаше да остане безлична бележка под линия в бляскавата биография на Ървинг. Трябваше да вкара съставката на успеха в представлението, а не Хамилтън Дийн или Куинси Харкър.

Огледа празните седалки, облицовани с червен плюш. Трябваше да ги напълни. Трябваше да върне Баримор и да установи контрол върху пиесата си. Истинска ирония на съдбата беше, че можеше да използва дяволската безжична станция на Дийн, за да изпрати телеграма до Саутхемптън и да помоли Баримор да не заминава за Америка. Той беше звездата, която искаше. Вече нямаше нито желание, нито време за компромиси.