Даниъл Силва
Смърт във Виена (9)

9. Виена

На следващата сутрин Габриел отиде да пазарува на Кернтнерщрасе. Небето приличаше на светлосин купол, нашарен с алабастрови ивици. Докато пресичаше Щефансплац, едва не бе съборен от вятъра. Беше арктически вятър, изстуден от фиордите и ледниците на Норвегия, подсилен от мразовитите равнини на Полша, а сега блъскаше по вратите на Виена като варварска орда.

Той влезе в един универсален магазин, погледна указващото табло и се изкачи с ескалатора до етажа, където продаваха горни дрехи. Там избра тъмносиньо скиорско яке, дебел пухкав пуловер, дебели ръкавици и непромокаеми туристически обувки. Плати покупките си и излезе, вървейки бавно по Кернтнерщрасе с по една найлонова торба във всяка от ръцете си, като проверяваше дали не го следят.

Офисът на агенцията за отдаване на коли под наем се намираше на няколко преки от хотела му. Един сребрист опел комби го очакваше. Габриел натовари торбите си на задната седалка, подписа необходимите документи и потегли. Въртя се в кръг около половин час, гледайки за признаци на следене, след което пое към изхода на магистрала А-1, отправяйки се на запад.

Облаците постепенно се сгъстяваха, сутрешното слънце се скри. Докато стигне до Линц, вече валеше обилен сняг. Той спря на една бензиностанция и се преоблече с дрехите, които бе купил във Виена, след това се върна на магистрала А-1 и измина последната отсечка до Залцбург.

Когато пристигна, половината следобед беше минал. Остави опела на един паркинг и прекара остатъка от времето, като се шляеше по улиците и площадите на стария град, играейки ролята на турист. Изкачи издълбаните стъпала, водещи до Мьонхсберг, и се полюбува на гледката на Залцбург от височината на църковната камбанария. После отиде до Университетсплац, за да види бароковите шедьоври на Фишер фон Ерлах в църквата. Когато се стъмни, се върна обратно в стария град и вечеря равиоли по тиролски в старомоден ресторант, накичен с ловни трофеи по стените, облицовани с тъмна ламперия.

В осем часа отново беше зад волана на опела, като се отправи на изток, излезе от Залцбург и навлезе в сърцето на Залцкамергут^[1]. Снеговалежът се засили, докато пътят постепенно се изкачваше в планината. Мина през село, наречено Хоф, на южния бряг на езерото Фушълзее, а след още няколко километра стигна до езерото Волфгангзее. Градчето Санкт Волфганг, на което беше наречено, се намираше на противоположния му бряг. Успя да различи единствено тъмния шпил на Църквата на пилигримите. Габриел си спомни, че тя имаше една от най-прекрасните олтарни готически фрески в цяла Австрия.

В заспалото село Зихенбах зави надясно по тесен път, който се изкачваше стръмно по планинския склон. Селището остана далеч зад него. Край пътя се издигаха вили, чиито покриви бяха покрити със сняг, а от комините им се виеше пушек. От една от тях изскочи куче и залая по минаващата кола.

Габриел прекоси тесен мост, намали и спря. Пътят сякаш се бе предал от изтощение. Още по-тясна пътека, по която едва можеше да мине кола, се губеше в близката брезова гора. Трийсет метра по-нататък имаше порта. Габриел изгаси двигателя. Дълбоката тишина на гората беше потискаща.

Той извади електрическото фенерче от жабката и излезе от колата. Портата беше на височината на раменете му и изработена от старо дърво. Една табела предупреждаваше, че в имота от другата страна ловът и туристическите разходки са строго забранени и се наказват с глоба и затвор. Габриел стъпи на средната летва, прехвърли се над вратата и скочи върху пухкавия сняг от другата страна.

Включи фенерчето и освети пътеката. Тя се изкачваше по стръмен склон и завиваше надясно, губейки се зад стена от брези. Не се виждаха следи от стъпки и автомобилни гуми. Габриел угаси фенерчето и постоя за момент, докато очите му се приспособиха към тъмнината, после пое по пътеката.

След пет минути стигна до широка поляна. В горния й край, на около сто метра от него, се издигаше къщата — традиционна алпийска хижа, много голяма, с полегат покрив и стреха, която се издаваше доста над външните стени на постройката. Той спря за миг, ослушвайки се за някакъв знак, че приближаването му е било забелязано. Доволен, заобиколи поляната, като се придържаше към линията на дърветата. Цялата къща тънеше в мрак, не се виждаше никаква светлина във вътрешността, нито отвън. Нямаше и коли.

Габриел отново спря, чудейки се дали да извърши престъпление на австрийска земя, като проникне в къщата. Необитаемата хижа му даваше шанс да надзърне в живота на Фогел, шанс, който сигурно скоро нямаше да му се изпречи на пътя. Спомни си за един постоянно повтарящ се сън: Тициан иска да се консултира с него за реставрация, но Габриел продължава да отлага, защото безнадеждно е изостанал с графика и не може да намери време за срещата. Тициан е ужасно обиден и ядосано отменя предложението си. Сам пред безкрайно платно, Габриел реставрира без помощта на великия художник.

Той тръгна през поляната. Поглед през рамо потвърди това, което вече знаеше — оставяше ясна диря от човешки стъпки, водещи от края на горичката към задната страна на къщата. Ако не завалеше отново, следите щяха да бъдат видими за всеки, който пожелаеше да ги забележи. Продължавай да вървиш. Тициан чака.

Стигна до задната страна на хижата. По дължината на външната стена бяха наредени накуп дърва за огрев. В края на купчината имаше врата. Габриел натисна дръжката. Беше заключено, разбира се. Той свали ръкавиците си и извади тънката метална пластинка, която обикновено носеше в портфейла си. Мушна я в ключалката и леко я раздвижи насам-натам, докато не усети, че механизмът поддаде. След това отключи и влезе.

* * *

Включи фенерчето и откри, че се намира в така нареченото мокро помещение^[2]. Три чифта гумени ботуши бяха строени до стената. На закачалката висеше шуба. Габриел претърси джобовете: няколко дребни монети, смачкана носна кърпичка, втвърдена от изсъхнали старчески храчки.

Той мина през една врата и се озова пред стълбище. Заизкачва се бързо с фенерчето в ръка, докато стигна до друга врата. Тази не беше заключена. Габриел я отвори. Скърцането на несмазаните панти отекна в тишината на обширната къща.

Озова се в кухненски килер, който изглеждаше като оплячкосан от отстъпваща армия. Рафтовете бяха почти празни и покрити с тънък слой прах. Обзавеждането на кухнята в съседство беше комбинация между модерна и традиционна мебел: изработени в Германия уреди от неръждаема стомана, чугунени тенджери, закачени над широко открито огнище. Той отвори хладилника: наполовина изпита бутилка с австрийско бяло вино, бучка сирене, позеленяло от мухъл, няколко буркана с престарели подправки.

Габриел премина през трапезарията и влезе в просторно помещение. Обиколи стаята с лъча на фенерчето и спря, когато светлината попадна върху старинно писалище. Имаше само едно чекмедже. Изметнато от студа, то здраво се бе заклещило. Той дръпна силно и едва не го изтръгна от плъзгачите. Освети вътрешността му: химикалки и моливи, ръждясали кламери, купчинка фирмени бланки на Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“, бланки и пликове за лична кореспонденция с щемпел Лудвиг Фогел.

Затвори чекмеджето и освети повърхността на писалището. В дървена табла за хартия имаше купчина книжа. Габриел ги прелисти: няколко лични писма, документи, които изглеждаха свързани с бизнес контактите на Фогел. Към някои от тях бяха прикачени бележки, всичките написани с един и същ тънък почерк. Взе документите, сгъна ги и ги мушна в джоба на якето си.

Телефонът беше оборудван с вграден телефонен секретар и дигитален дисплей. Часовникът показваше грешно време. Габриел вдигна капака и отдолу се показаха чифт миниатюрни касети. От опит знаеше, че телефонните секретари никога не изтриваха напълно лентите и често на тях оставаше много ценна информация, която бе леснодостъпна за техник с подходящо оборудване. Той извади касетите и ги пъхна в джоба си. След това затвори капака и натисна бутона за повторно набиране. Прозвуча сигнал, последван от неблагозвучната мелодия на устройството за автоматично набиране. Номерът се появи на дисплея: 5124124. Номер във Виена. Габриел го запамети.

Следващият звук беше звънът на австрийски телефон, последван от втори звън. Преди да иззвъни за трети път, някакъв мъж вдигна слушалката.

— Ало… ало… Кой е? Лудвиг, ти ли си? Кой е там?

Габриел протегна ръка и прекъсна връзката.

* * *

Изкачи главното стълбище. Колко ли време имаше, преди мъжът в другия край на линията да осъзнае грешката си? Колко бързо би могъл да събере своя отряд и да предприеме контраатака? Габриел почти можеше да чуе тиктакането на часовника.

На горния край на стълбището имаше прилично на алков фоайе, обзаведено като малък кът за почивка. До стола се издигаше купчина книги, а върху тях стоеше специална чаша за бренди. От двете страни на фоайето имаше по една врата, която водеше към съответната спалня. Габриел влезе в тази отдясно.

Таванът се спускаше под ъгъл, съобразен с наклона на покрива. На стените нямаше нищо освен голям кръст, който висеше над неоправеното легло. На електронния будилник върху нощното шкафче примигваше 12:00… 12:00… 12:00… Навита като змия, пред часовника лежеше черна молитвена броеница. В долния край на леглото, върху поставка, имаше телевизор. Габриел прокара пръста си, облечен в ръкавица, през екрана и остави тъмна диря върху прашасалата повърхност.

Нямаше дрешник, а само голям гардероб в стил Едуард VII. Габриел отвори вратата и освети с фенерчето вътрешността му: купчинки от прецизно сгънати пуловери, а на закачалката висяха сака, официални ризи и панталони. Издърпа чекмеджето. В него имаше тапицирана с филц кутия за бижута: потъмнели копчета за ръкавели, пръстени с гербове, стар ръчен часовник с напукана черна каишка. Той обърна часовника и разгледа задния му капак. На Ерих с обожание, Моника. Габриел взе единия от пръстените — масивен златен пръстен с герб, украсен с орел. От вътрешната страна на халката му беше гравирано: 1005, добра работа, Хайнрих. Той пусна часовника и пръстена в джоба си.

Излезе от спалнята и се поспря в малкото фоайе. Хвърли поглед през прозореца — на пътеката нямаше движение. Влезе във втората спалня. Въздухът бе натежал от добре познатия аромат на розово и лавандулово масло. Светъл мек килим покриваше пода, на леглото бе метнат пухен юрган на цветя. Едуардовият гардероб беше идентичен с този от първата стая, с тази разлика, че на вратите му имаше огледала. Вътре откри дамско облекло. Ренате Хофман му беше казала, че Фогел никога не се е женил. Тогава на кого принадлежаха тези дрехи?

Габриел отиде до нощното шкафче. Върху дантелената покривчица лежеше Библия с кожена подвързия. Той я хвана за страничното гръбче и силно я разтърси. Една снимка изпадна от нея и се приземи на пода. Габриел я разгледа под светлината на фенерчето. На нея се виждаха жена, юноша и мъж на средна възраст, седнали върху одеяло насред алпийска ливада през лятото. Всички се усмихваха към фотоапарата. Жената бе прегърнала мъжа през рамо. Въпреки че бе направена преди трийсет или четиридесет години, ставаше ясно, че мъжът беше Лудвиг Фогел. А жената? На Ерих с обожание, Моника. Момчето, красиво и добре облечено, изглеждаше странно познато.

Чу шум отвън — приглушено бръмчене, и бързо отиде до прозореца. Дръпна леко пердето и видя между дърветата бавно да се изкачват светлините на двойка фарове.

* * *

Габриел мушна снимката в джоба си и заслиза припряно по стълбите. Голямото помещение бе залято от светлината на фаровете. Той мина оттам, откъдето бе дошъл — през кухнята, килера, по задните стълби, докато се озова отново в мокрото помещение. Вече чуваше стъпки по пода над него, някой беше влязъл в къщата. Отвори вратата и се измъкна навън, като затвори тихичко след себе си.

Заобиколи, докато излезе пред хижата, като се придържаше под сянката на стрехата. Автомобилът — спортна кола с двойно предаване — беше паркиран на няколко метра от портата. Фаровете бяха запалени, а вратата на шофьора — открехната. Габриел долови електронно писукане на аларма. Ключът стоеше все още на таблото. Той пропълзя до колата, извади го и го захвърли в мрака.

После пресече ливадата и се заспуска по планинския склон. Тежките ботуши и дебелият сняг правеха това един от кошмарите му. Студеният въздух дращеше гърлото му. Докато заобикаляше последния завой на пътеката, видя, че портата е отворена и един мъж стои до колата му, осветявайки я с фенерче през стъклото.

Габриел не се страхуваше от сблъсък с един човек. Обаче с двама едновременно беше друго нещо. Реши да действа дръзко, преди онзи горе в хижата да успее да слезе по склона. Извика на немски:

— Хей, вие! Какво правите с колата ми?

Мъжът се обърна и насочи светлината на фенерчето си към него. Не направи никакво движение, което да подскаже, че посяга за оръжие. Габриел продължи да тича, играейки ролята на обиден шофьор, на чиято кола е било посегнато. После извади фенерчето от джоба на якето си и замахна към лицето на мъжа.

Той вдигна ръка да се предпази и ударът бе поет от дебелото му яке. Габриел пусна фенерчето и го изрита силно в свивката на коляното. Мъжът изохка от болка и замахна мощно с юмрук. Габриел отскочи настрана, избягвайки го с лекота, като внимаваше да не стъпи накриво в снега. Противникът му беше едър, с петнайсетина сантиметра по-висок и поне двайсет килограма по-тежък от него. Ако нещата се влошаха и се стигнеше до борба, изходът нямаше да е сигурен.

Мъжът замахна още веднъж с юмрук — страничен външен удар, който се отплесна от брадата на Габриел. При това движение той загуби равновесие, като се наклони наляво, с насочена надолу дясна ръка. Габриел сграбчи ръката му и пристъпи напред. Опъна назад лакътя си и нанесе с него два удара по скулата на противника си, стараейки се да не засегне смъртоносната зона пред ухото. Мъжът се свлече на снега, зашеметен. За по-сигурно Габриел го удари още веднъж по главата с фенерчето и той изпадна в безсъзнание.

Израелецът погледна през рамо и видя, че на пътеката няма никой. Откопча якето на противника си и потърси портфейла му. Откри го във вътрешния горен джоб. В него намери карта за самоличност. Името не го интересуваше, но длъжността — да. Лежащият в безсъзнание на снега беше полицай.

Габриел поднови претърсването на мъжа и намери в другия джоб на якето малък кожен полицейски бележник. На първата страница с почти детски почерк бе записан регистрационният номер на наетата от Габриел кола.