Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Death in Vienna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Смърт във Виена

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Стилов редактор: Димитър Сумерски

Компютърна обработка: Костадин Даушев

Коректор: Недялка Георгиева

 

Daniel Silva

Оригинално заглавие: A death in Vienna

Copyright © 2004 by Daniel Silva All rights reserved.

© Иван Димитров Атанасов, преводач, 2006 г.

© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2006 г.

с/о Andrew Numberg Associates Sofia, Ltd.

ISBN-10: 954-26-0415-7

ISBN-13: 978-954-26-0415-0

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 23,5

Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне

28. Плейнс, Вирджиния

Тайната квартира се намираше в коневъдния район на Вирджиния, където богатството и привилегиите се срещаха със суровата действителност на южняшкия селски бит. До нея се стигаше по неравен път, който се виеше между порутени хамбари и облицовани с дъски едноетажни вили, с повредени коли в дворовете. Надписът на портата предупреждаваше, че се влиза в частна собственост, но пропускаше да спомене факта, че реално тя е правителствен обект. Алеята за автомобили беше покрита с чакъл и дълга около километър и половина. Отдясно се простираше гъста гора, отляво — пасище, обиколено с дървена ограда. Тази ограда бе станала повод за малък скандал между местните майстори веднага щом „собственикът“ нае външна фирма за нейното построяване. Два дорести коня пребиваваха на пасището. Съгласно разпоредбите на Управлението, те бяха подлагани, както и останалите служители, на ежегодна проверка, установяваща дали не са преминали на другата страна, каквото и да означаваше това.

Къщата в колониален стил бе разположена в най-високата част на имота, обградена от високи клонести дървета. Имаше обкован с мед покрив и две веранди. Мебелировката беше семпла и удобна, приканваща към сътрудничество и добронамереност. Тук бяха отсядали делегации от приятелски служби, а също и мъже, предали родината си. Последният беше иракчанин, който бе помогнал на Садам в опита му да направи ядрена бомба. Жена му се бе надявала на апартамент в прочутия „Уотъргейт“ и се оплакваше горчиво през целия им престой. Синовете му подпалиха хамбара. Управлението бе доволно, когато те си тръгнаха.

В онзи следобед пресен сняг покри пасището. Пейзажът, лишен от всякакъв цвят заради силно затъмнените прозорци на тромавия ван, приличаше на Габриел на скица, рисувана с въглен. Алегзандър, облегнал се на предната седалка със затворени очи, внезапно се събуди. Той се прозя деликатно и погледна ръчния си часовник, после се намръщи, давайки си сметка, че бе забравил да смени времето.

Седнала до Габриел, Киара първа забеляза плешивия, приличащ на часовой човек, който стоеше до балюстрадата на горната веранда. Габриел се извърна назад, взирайки се в него. Шамрон вдигна ръка и я задържа така за момент, после се обърна и изчезна в къщата.

Той ги посрещна в антрето. До него, облечен с панталони от рипсено кадифе и плетена вълнена жилетка, стоеше слаб мъж с гъсти прошарени коси и мустаци. Кафявите му очи бяха спокойни, ръкостискането му — хладно и кратко. Приличаше на университетски професор или може би на клиничен психолог. Но в действителност заемаше длъжността заместник-директор по оперативните въпроси към ЦРУ и се казваше Ейдриън Картър. Не изглеждаше доволен, но като се имаше предвид настоящото състояние на международните отношения, едва ли му се случваше да е в друго настроение.

Поздравиха се сдържано, както го правеха хората от тайните служби. Използваха истинските си имена, тъй като всички се познаваха и употребата на работните им имена би придала абсурден облик на срещата. Спокойният поглед на Картър се спря за кратко върху Киара, сякаш тя беше неканен гост, за когото не беше предвидено допълнително място. Дори не направи опит да прикрие гримасата си.

— Надявах се срещата да бъде на високо ниво — заяви Картър. Гласът му бе тих; за да го чува, човек трябваше да не мърда и да слуша внимателно. — Надявах се също така да се ограничи разпространението на информацията, която сега ще споделя с вас.

— Тя е моя партньорка — каза Габриел. — Знае всичко и няма да напусне стаята.

Очите на Картър бавно се преместиха от Киара към него.

— Ние те наблюдавахме от известно време — още от пристигането ти във Виена, за да бъда по-точен. Особено ни хареса посещението ти в кафе „Централ“. Изправянето ти лице в лице срещу Фогел беше като брилянтна театрална постановка.

— Всъщност Фогел се изправи срещу мен.

— Такъв е стилът му.

— Кой е той всъщност?

— Ти си този, който провежда издирването. Защо не ми кажеш?

— Смятам, че е есесовец убиец на име Ерих Радек, когото по някаква причина защитавате. Ако трябва да предположа защо, бих казал, че е бил ваш агент.

Картър сложи ръка на рамото на Габриел.

— Ела — каза той. — Очевидно е време да поговорим.

* * *

Във всекидневната лампите бяха запалени, а щорите — спуснати. В камината гореше буен огън, а на бюфета бе поставена метална кафеварка. Картър си наля малко кафе, преди да се настани с отработено движение в едно кресло. Габриел и Киара седнаха на дивана, докато Шамрон крачеше наоколо като часовой, на когото предстоеше дълга нощ.

— Искам да ти разкажа една история, Габриел — започна Картър. — Това е история за една страна, въвлечена във война, която не искаше да води; страна, разгромила най-великата армия, която светът някога е виждал, само за да се окаже броени месеци след това във въоръжена готовност спрямо бившия си съюзник — Съветския съюз. Честна дума, бяхме страшно уплашени. Разбираш ли, преди войната ние нямахме разузнавателна служба — във всеки случай не и истинска. По дяволите, твоята служба е стара, колкото и нашата. Преди войната нашата разузнавателна оперативна база в Съветския съюз се състоеше от двама души от Харвард и един телетип[1]. Когато внезапно се озовахме лице в лице с руското страшилище, не знаехме нищо за него. За неговата сила, неговите слабости и намерения. И което бе още по-страшно, не знаехме как да ги открием. Другата война предстоеше, беше само въпрос на време. И с какво разполагахме? С нищо. Нямахме мрежи, нито агенти. Нищо. Бяхме изгубени, скитайки се в пустинята. Нуждаехме се от помощ. След това на хоризонта се появи Моисей, човекът, който щеше да ни преведе през Синай в Обетованата земя.

Шамрон спря да крачи за момент, за да чуе името на този Моисей: генерал Райнхард Гелен, шеф на разузнавателния отдел „Чуждестранни армии — Изток“ към Германския генерален щаб, главният шпионин на Хитлер на Източния фронт.

— С този човек се получи. — Картър наклони глава към Шамрон. — Гелен бил един от малцината, който имал куража да каже на Хитлер истината за руската военна офанзива. Хитлер толкова му се ядосал, че го заплашил с приют за душевноболни. Когато краят на войната наближил, Гелен решил да си спаси кожата. Заповядал на своите хора да заснемат на микрофилми архивите на Генералния щаб за Съветския съюз и запечатал материалите във водонепромокаеми контейнери, които били заровени в Баварските и Австрийските Алпи. После Гелен и подчинените му се предали на отряд от нашето контраразузнаване.

— И вие го посрещнахте с отворени обятия — подхвърли Шамрон.

— И ти щеше да направиш същото, Ари. — Картър скръсти ръце и за момент се взря в огъня. Габриел почти можеше да чуе как брои до десет, за да потисне гнева си. — Гелен бил отговорът на нашите молитви. Човекът, прекарал цялата си кариера, шпионирайки Съветския съюз, щял най-сетне да ни покаже пътя. Ние сме го довели в тази страна, настанявайки го на няколко километра оттук, във Форт Хънт. Цялата американска сигурност зависела от него. Той ни е казал онова, което сме искали да чуем. Сталинизмът бил зло, което нямало равно на себе си в човешката история. Сталин е възнамерявал да унищожи отвътре държавите от Западна Европа и после да тръгне срещу тях с армиите си. Имал глобални амбиции. „Не се страхувайте — казал ни Гелен. — Аз имам агентура, имам дълбоко законспирирани агенти и запазени структури. Знам всичко, което може да се знае, за Сталин и неговите привърженици. Заедно ние ще го сразим“.

Картър се изправи и отиде до бюфета, за да си налее топло кафе.

— Гелен преговарял във Форт Хънт в продължение на десет месеца. Той наложил тежки условия и моите предшественици били толкова хипнотизирани, че се съгласили с всичките му искания. Сформирана била организацията „Гелен“. Той се преместил в ограден комплекс близо до Пулах, Германия. Ние сме го финансирали, ние сме му давали директивите. Той е ръководел дейността и е наемал агентите. Накрая организацията станала на практика подразделение на ЦРУ.

Картър се върна с кафето си обратно до креслото.

— Естествено, тъй като главната цел на организацията „Гелен“ бил Съветският съюз, генералът наел хора, които имали известен опит там. Един от тези, които поканил, бил светлокос, енергичен млад мъж на име Ерих Радек — австриец, който бил шеф на СД в Украинския райхскомисариат. По онова време Радек бил държан в наш военнопленнически лагер в Манхайм. Той бил освободен от Гелен и скоро след това се озовал зад стените на щабквартирата на организацията в Пулах, като задействал отново старата си агентурна мрежа в Украйна.

— Радек е бил от СД — каза Габриел. — СС, СД и Гестапо — всички те са били обявени за криминални организации след войната и техните членове са подлежали на незабавен арест, а вие сте разрешили на Гелен да го наеме!

Картър бавно кимна, сякаш ученикът бе отговорил правилно на въпроса, но бе пропуснал най-същественото.

— Във Форт Хънт Гелен е обещал, че няма да наема бивши офицери от СС, СД или Гестапо, но това е било обещание само на хартия, и то такова, което ние никога не сме очаквали да спази.

— Знаехте ли, че Радек е бил свързан с дейността на СС Отрядите на смъртта в Украйна? — попита Габриел. — Знаехте ли, че този светлокос, енергичен млад мъж се е опитал да заличи най-голямото престъпление в историята?

Картър поклати глава.

— Тогава не са знаели за мащабите на германските зверства. Колкото до „Акция 1005“, никой още не бил чувал за нея, а досието на Радек не отразявало неговото прехвърляне от Украйна. „Акция 1005“ е била свръхсекретна операция на Райха, а неговите свръхсекретни дела никога не са били записвани.

— Но със сигурност, господин Картър — обади се Киара, — генерал Гелен трябва да е знаел за работата на Радек?

Американецът повдигна вежди, сякаш изненадан от способността й да говори.

— Може и да е знаел, но се съмнявам, че тогава това е било от голямо значение за Гелен. Радек не е бил единственият бивш есесовец, който в крайна сметка е работил в организацията. Поне петдесет други са си намерили работа там, в това число и някои като Радек, които са били свързани с „Окончателното решение“.

— Опасявам се, че това не е било от голямо значение и за надзорниците на Гелен — вметна Шамрон. — Всяко копеле, стига да е антикомунист. Това не е ли бил един от водещите принципи на Управлението, когато е ставало дума за наемането на агенти за Студената война?

— В позорните думи на Ричард Хелмс: „Ние не сме бойскаути. Ако сме искали да бъдем такива, щяхме да се запишем в организацията на бойскаутите“.

Габриел каза:

— Не ми изглеждате ужасно опечален, Ейдриън.

— Преструвките не са в стила ми, Габриел. Аз съм професионалист като теб и твоя легендарен шеф ей там. Имам си работа с реалния свят, а не със света, какъвто искам да бъде. Не се извинявам за действията на моите предшественици, така както ти и Шамрон не се извинявате за вашите. Понякога разузнавателните служби трябва да използват услугите на злодеи, за да постигнат добри резултати: един по-стабилен свят, сигурността на родината, защитата на ценни приятели. Хората, решили да наемат Райнхард Гелен и Ерих Радек, са играели игра, стара като света, играта на реалната политика, при това са я изиграли добре. Аз няма да се дистанцирам от техните дела и със сигурност няма да позволя тъкмо на вас да ги съдите.

Габриел се наведе напред със скръстени ръце и опрени на коленете лакти. Усети топлината на огъня върху лицето си. Тя само разпали яда му.

— Има разлика между използването на злодеи като източници на информация и това те да бъдат наемани като служители на разузнаването. А Ерих Радек не е бил обикновен убиец. Той е бил масов убиец.

— Радек не е бил пряко замесен в изтреблението на евреите. Неговото участие е станало постфактум.

Киара поклати глава още преди Картър да е завършил отговора си. Той се намръщи. Очевидно бе започнал да съжалява за включването й в разискванията.

— Не сте съгласна с нещо, което казах, госпожице Дзоли?

— Да, така е — отвърна тя. — Очевидно не знаете много за „Акция 1005“. Кого, мислите, е използвал Радек за разкопаването на онези масови гробове и унищожаването на труповете? Какво според вас е направил той с тях, след като работата е била свършена? — Тъй като й отговориха с мълчание, тя произнесе присъдата си: — Ерих Радек е бил масов убиец и вие сте го наели за шпионин.

Картър бавно кимна, сякаш признаваше сходството по някои гледни точки. Шамрон се протегна през облегалката на дивана и сложи възпиращо ръката си върху рамото на Киара. После погледна към Картър и поиска обяснение за фалшивото бягство на Радек от Европа. Американецът сякаш почувства облекчение от смяната на темата.

— А, да — каза той, — бягството от Европа. Ето къде става интересно.

* * *

Ерих Радек бързо станал най-важният помощник на генерал Гелен. Нетърпелив да запази своето главно протеже от арест и даване под съд, Гелен и неговите американски поддръжници му създали нова самоличност: Лудвиг Фогел, австриец, който бил назначен във Вермахта и бил изчезнал през последните дни на войната. Две години Радек живял в Пулах като Фогел и неговата нова самоличност изглеждала непробиваема. Това се променило през есента на 1947 година, с началото на дело №9 на последвалия Нюрнбергски процес — делото срещу Отрядите на смъртта на СС. Името на Радек бързо изплувало на повърхността по време на процеса, както и кодовото име на тайната операция за унищожаване на доказателствата за убийствата, извършени от тези отряди: „Акция 1005“.

— Гелен се разтревожил — продължи Картър. — Официално Радек бил регистриран като безследно изчезнал и генералът искал на всяка цена това да си остане така.

— Ето защо сте изпратили мъж в Рим, който да се представи за Радек — каза Габриел — и да остави достатъчно следи, така че ако някой започне да го издирва, да тръгне по грешната.

— Точно така.

Шамрон, все още крачейки из стаята, попита:

— Защо използвахте Ватиканския път вместо вашия собствен канал „Ратлайн“?

— Намеквате за контраразузнавателния корпус „Ратлайн“?

Шамрон затвори очи за миг и кимна.

— Контраразузнавателният корпус се е използвал главно за руски дезертьори. Ако Радек е бил изпратен по този канал, това е щяло да издаде факта, че той работи за нас. Използвали сме Ватиканския път, за да се подчертаят неговите акредитиви като нацистки военнопрестъпник, бягащ от правосъдието на Съюзниците.

— Колко умно от ваша страна, Ейдриън. Извинете за прекъсването. Моля, продължете.

Радек изчезнал — каза Картър. — При случай организацията „Гелен“ подхранвала историята за неговото бягство, като пускала фалшиви сведения на преследвачите на нацисти, твърдейки, че Радек се укрива в различни южноамерикански столици. Той живеел в Пулах, разбира се, като работел за Гелен под името Лудвиг Фогел.

— Колко трогателно! — прошепна Киара.

— Била е 1948 година — реагира Картър. — Тогава нещата стояли различно. Нюрнбергският процес приключил и всички страни загубили интерес към по-нататъшни преследвания. Нацистките лекари се върнали към практиката си. Нацистките идеолози отново изнасяли лекции в университетите. Нацистките съдии се върнали в съдебните зали.

— И нацисткият масов убиец Ерих Радек сега бил важен американски агент, който се нуждаел от защита — вметна Габриел. — Кога се е върнал във Виена?

— През 1956 година Конрад Аденауер направил организацията „Гелен“ официална западногерманска разузнавателна служба, т.нар. Бундеснахрихтендиенст, по-позната като БНД. Ерих Радек, сега известен като Лудвиг Фогел, отново заработил за германското правителство. През 1965 година той се върнал във Виена, за да изгради мрежа и да се увери, че новият официален неутралитет на австрийското правителство остава твърдо ориентиран към НАТО и Запада. Фогел бил общ проект на БНД и ЦРУ. Ние сме работили съвместно за неговото прикритие. Досието му в държавния архив било изчистено. Създадена била компания, която да ръководи — Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“, и бил налят достатъчно капитал, за да бъде успешна фирмата. Фогел бил ловък бизнесмен и не след дълго с печалбите от корпорацията започнали да се финансират всичките ни австрийски мрежи. Накратко, Фогел бил нашият най-важен коз в Австрия и един от най-ценните ни такива в Европа. Той бил супершпионин. Когато падна Берлинската стена, работата му приключи. Освен това остаря. Ние прекратихме връзките си с него, благодарихме му за добре свършената работа и поделихме компанията. — Картър вдигна ръце. — И това, опасявам се, е краят на историята.

— Но това не е истина, Ейдриън — каза Габриел. — Иначе ние нямаше да сме тук.

— Имаш предвид приказките на Макс Клайн срещу Фогел?

— Вие сте знаели за него?

— Фогел ни съобщи, че може да имаме усложнения във Виена. Той ни помоли да се намесим и сложим край на тези приказки. Ние го информирахме, че не можем да го направим.

— Така че той е взел нещата в свои ръце.

— Намеквате, че Фогел е наредил да се взриви офисът на „Разследвания и справки за събития по време на войната“?

— Намеквам също така, че той е убил Макс Клайн, за да го накара да млъкне.

Картър помълча, преди да отговори:

— Ако Фогел е замесен, той е действал чрез толкова много странични и подставени лица, че никога няма да можете да го обвините. Освен това бомбената експлозия и смъртта на Макс Клайн са австрийска работа, а не израелска, и нито един австрийски прокурор няма да разпореди разследване за убийство срещу Лудвиг Фогел. Това е задънена улица.

— Името му е Радек, Ейдриън, не Фогел, и въпросът е защо. Защо Радек е бил толкова обезпокоен от разследването на Ели Лавон, че е прибягнал до убийство? Дори Ели и Макс Клайн да са били в състояние да докажат, че Фогел в действителност е Ерих Радек, той никога нямаше да бъде изправен пред съда от австрийския държавен прокурор. Твърде стар е. Твърде много време е изминало. Няма останали живи свидетели, освен Клайн, а няма начин Радек да бъде осъден в Австрия заради думите на един стар евреин. Тогава защо да прибягва към насилие?

— Говориш така, сякаш имаш теория.

Габриел погледна през рамо и прошепна на Шамрон няколко думи на иврит. Ари му подаде папката, съдържаща всички материали, които бе събрал по време на своето разследване. Габриел я отвори и извади едно-единствено нещо: снимката, която бе взел от къщата на Радек в Залцкамергут — Радек с жена и един юноша. Той я остави на масата и я обърна така, че Картър да може да я види. Очите на американеца се насочиха към снимката, а след това обратно към Алон.

— Коя е тя? — попита Габриел.

— Съпругата му — Моника.

— Кога се е оженил за нея?

— По време на войната — отговори Картър, — в Берлин.

— В неговото досие никъде не се споменава за одобрен от СС брак.

— Имаше много неща, които не бяха отбелязани в есесовското досие на Радек.

— А след войната?

— Тя се установила в Пулах под истинското си име. Детето се родило през 1949 година. Когато Фогел се преместил обратно във Виена, генерал Гелен — както и ЦРУ — не смятал, че ще е безопасно за Моника и сина им да отидат открито с него. Било уредено тя да се омъжи за човек от мрежата на Фогел. Живеела във Виена в къщата зад тази на Фогел. Той ги посещавал вечер. Накрая ние сме построили тунел между двете къщи, за да могат Моника и момчето свободно да се придвижват между тях, без да се страхуват, че ще бъдат разкрити. Никога не се е знаело кой може да наблюдава. На руснаците много би им допаднало да го компрометират и да променят ориентацията му.

— Как се казваше момчето?

— Петер.

— А агентът, за когото се е омъжила Моника? Моля те, кажи ни името му, Ейдриън.

— Мисля, че вече знаеш името му, Габриел. — Картър се поколеба, после добави: — Името му беше Мецлер.

— Петер Мецлер, човекът, който се кани да стане канцлер на Австрия, е синът на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек и Ели Лавон е щял да разкрие този факт.

— Така изглежда.

— Това ми звучи като мотив за убийство, Ейдриън.

— Браво, Габриел — рече Картър. — Но какво можеш да сториш по този въпрос? Да убедиш австрийците да повдигнат обвинение срещу Радек? Късмет! Да разкриеш, че Петер Мецлер е син на Радек? Ако направиш това, ще разкриеш и факта, че Радек е бил наш човек във Виена. Това ще създаде на ЦРУ голямо публично неудобство във време, когато то е заето с широкомащабна кампания срещу силите, които искат да разрушат и моята родина, и твоята. Освен това ще замрази отношенията между твоята разузнавателна служба и моята, и то в момент, когато вие отчаяно се нуждаете от нашата подкрепа.

— Това ми звучи като заплаха, Ейдриън.

— Не, просто е съвет — отвърна Картър. — Това е реалната политика. Зарежи го. Откажи се. Изчакай го да умре и забрави, че изобщо се е случило.

— Не — обади се Шамрон.

Погледът на Картър се премести от Габриел върху него.

— Защо ли знаех, че такъв ще бъде твоят отговор?

— Защото аз съм Шамрон и никога не забравям.

— Тогава, предполагам, трябва да измислим някакъв начин да се справим с тази ситуация, без моята служба да бъде завлечена в помийната яма на историята. — Американецът погледна часовника си. — Става късно. Огладнях. Какво ще кажете да хапнем?

* * *

През следващия час, докато се гощаваха с печена патица и див ориз в осветената със свещи трапезария, името на Ерих Радек не бе споменавано повече. „Има си ритуал за случаи като този — винаги казваше Шамрон, — ритъм, който не може да бъде нарушен“. Имаше време за трудни преговори и време да се отпуснеш в компанията на спътник, който обикновено взема присърце твоите проблеми.

И така, по любезното настояване на Картър, Шамрон се съгласи да бъде развлечението на вечерта. За известно време той игра ролята, която се очакваше от него. Разказваше истории за нощни преходи през вражески земи, за откраднати тайни и победени неприятели, за провали и нещастия, които съпровождат всяка кариера, особено дълга и активна като неговата. Очарован, Картър остави вилицата си, запален от пламенността на Шамрон. Габриел наблюдаваше мълчаливо дуела от своята позиция в края на масата. Знаеше, че е свидетел на завербуване. „Перфектното вербуване — винаги казваше Ари — е по същество едно перфектно съблазняване. То започва с малък флирт, с признаване на чувства, които е по-добре да останат недоизказани. Едва когато почвата бъде подготвена напълно, тогава се посява семето на предателството“.

Докато хапваха топъл ябълков пай с кафе, Шамрон започна да говори не за своите подвизи, а за себе си: за детството си в Полша, за болката от бурния полски антисемитизъм, за скупчването на буреносни облаци отвъд границата — в нацистка Германия.

— През 1936 година майка ми и баща ми решиха, че трябва да напусна Полша и да замина за Палестина — каза Шамрон. — Те щяха да останат с двете ми по-големи сестри, докато видят дали нещата ще се подобрят. Както много други, чакаха твърде дълго. През септември 1939 година чухме по радиото, че германците са нахлули. Разбрах, че никога повече няма да видя семейството си.

Старият мъж замълча за момент. Докато палеше цигарата си, ръцете му слабо трепереха. Посевът му бе засят. Неговото искане, макар и неизречено, беше ясно. Той нямаше да напусне тази къща, без Ерих Радек да му бъде вързан в кърпа, и Ейдриън Картър щеше да му помогне да го направи.

* * *

Когато се върнаха във всекидневната за вечерното заседание, на масичката за кафе пред дивана бе поставен касетофон. Картър, отново в креслото си близо до огъня, натъпка английски тютюн в лулата си. Запали клечка кибрит и докато изпускаше дима от устата си, кимна към рекордера и помоли Габриел да бъде така добър. Габриел натисна бутона за прослушване. Двама мъже започнаха да разговарят на немски, единият с швейцарски акцент от Цюрих, другият — с виенски. Габриел разпозна гласа на мъжа от Виена. Беше го чул седмица по-рано в кафе „Централ“. Гласът принадлежеше на Ерих Радек.

Към тази сутрин общата стойност на сметката възлиза на два и половина милиарда долара. Приблизително един милиард от тях са в брой, разделени поравно в долари и евро. Останалата част от парите са инвестирани — обичайната такса, ценни книжа и облигации, заедно със значителна сума от недвижимо имущество…

* * *

Десет минути по-късно Габриел се пресегна и натисна бутона за спиране. Картър изтръска пепелта от лулата си в камината и бавно я натъпка с тютюн.

— Този разговор се състоя във Виена миналата седмица — каза той. — Банкерът е мъж на име Конрад Бекер. Той е от Цюрих.

— А сметката? — попита Габриел.

— След войната хиляди бягащи нацисти решили да се укрият в Австрия. Те носели със себе си плячкосани вещи на стойност няколкостотин милиона долара: злато, пари в брой, предмети на изкуството, бижута, сребърни съдове, килими и гоблени. Скъпоценностите били скрити из целите Алпи. Много нацисти искали да възкресят миналото величие на Райха и желаели да използват плячката си, за да подпомогнат постигането на тази цел. Малка част от кадровия офицерски състав си давала сметка, че престъпленията на Хитлер били толкова огромни, че трябвало да мине поне едно поколение или дори няколко, преди националсоциализмът отново да се съживи. Те решили да депозират голяма сума пари в швейцарска банка и да приложат към сметката уникален пакет с инструкции. Тя можела да бъде отблокирана само с писмо от австрийския канцлер. Виждате ли, те вярвали, че щом революцията е започнала в Австрия с Хитлер, тази страна отново ще бъде изворът на нейното съживяване. Отначало само пет души знаели номера на сметката и паролата. Четирима от тях починали. Когато петият се разболял, той потърсил някой, на когото да я повери.

— Ерих Радек.

Картър кимна утвърдително и замълча за момент, за да запали лулата си.

— Радек е на път да получи своя канцлер, но той никога няма да види и цент от тези пари. Разбрахме за сметката преда няколко години. Да пренебрегнем миналото му през 1945 година е едно, но ние не сме готови да му позволим да отблокира сметка, пълна с два и половина милиарда долара плячка от холокоста. Тайно се добрахме до хер Бекер и неговата банка. Радек още не знае, но той никога няма да види и цент от тези пари.

Габриел посегна, натисна бутона „Превъртане“, после бутона „Стоп“, а след това този за прослушване.

— Вашите другари обезпечават щедро онези, които им помагаха в това изпитание. Но се опасявам, че има някои неочаквани… усложнения.

— Какви усложнения?

— Изглежда, няколко души от онези, които трябваше да получат пари, са умрели наскоро при странни обстоятелства…

Бутон „Стоп“.

Габриел погледна към Картър за обяснение.

— Мъжете, които са открили сметката, са искали да възнаградят онези лица и институции, които са помогнали на нацистите да избягат след войната. Радек си е помислил, че това са сантиментални глупости. Той не смятал да открива благотворителна организация. Не можел да промени споразумението, така че променил обстоятелствата на терена.

— Енрике Калдерон и Густаво Естрада трябвало ли е да получат пари от сметката?

— Виждам, че си научил доста от престоя си при Алфонсо Рамирес. — Картър виновно се усмихна. — Ние те следяхме в Буенос Айрес.

— Радек е богаташ, който няма още дълго да живее — рече Габриел. — Парите са последното нещо, от което се нуждае.

— Очевидно планира да преведе значителен дял от сумата по сметката на своя син.

— А останалото?

— Ще го прехвърли на своя доверен агент, за да изпълни завета на мъжете, които са открили сметката. — Картър замълча. — Мисля, че двамата се познавате. Името му е Манфред Круц.

Лулата на американеца бе угаснала. Той се взря в нея, намръщи се и я запали отново.

— Това ни връща към първоначалния ни проблем. — Картър издуха облак дим към Габриел. — Какво ще правим с Ерих Радек? Ако поискате от австрийците да го дадат под съд, те ще се мотаят и ще чакат да умре. Ако отвлечете един възрастен австриец от улиците на Виена и го откарате в Израел, за да го изправите пред съда, ще имате големи неприятности. Ако си мислите, че сега имате проблеми с Европейската общност, след като го отвлечете, проблемите ви ще се увеличат десетократно. А ако бъде даден под съд, неговата защита несъмнено ще разкрие връзките му с нас. И така, какво ще правим, господа?

— Може би има и трети вариант — каза Габриел.

— Какъв е той?

— Да убедим Радек да дойде доброволно в Израел.

Картър го погледна скептично над лулата си.

— И как според теб бихме могли да убедим първокласен мръсник като Ерих Радек да направи това?

* * *

Те говориха цяла нощ. Това беше план на Габриел и ето защо той трябваше да го обясни и защити. Шамрон добави няколко ценни предложения. Картър, отначало упорстващ, скоро премина в лагера на Габриел. Самата дързост на плана му допадаше. Неговата собствена служба вероятно би застреляла служител за предлагането на толкова нестандартна идея.

„Всеки човек си има слабост — бе казал Габриел. — Чрез действията си Радек показа, че има две: неговата страст към парите, скрити в швейцарската сметка, и желанието му да види сина си канцлер на Австрия“. Габриел бе отбелязал, че именно втората бе подтикнала Радек да действа срещу Ели Лавон и Макс Клайн. Радек не искаше синът му да бъде съсипан заради предишния му живот и бе доказал, че ще направи всичко, за да го предпази. Това включваше преглъщането на горчивия хап — да сключи сделка с човек, който нямаше право да иска отстъпки, — но беше справедливо от морална гледна точка и щеше да доведе до желания резултат: Ерих Радек зад решетките за престъпленията, които бе извършил спрямо еврейския народ. Времето беше критичният фактор. Изборите бяха след по-малко от три седмици. Радек трябваше да е в ръцете на израелците преди първия тур на изборите в Австрия. В противен случай щяха да загубят контрол над него.

На зазоряване Картър зададе въпроса, който го измъчваше още от момента, когато бе прочел доклада за издирването, предприето от Габриел. „Защо? Защо Габриел — екзекутор към Службата — беше убеден, че Радек ще бъде съден след толкова много години?“

— Искам да ти разкажа една история, Ейдриън — рече Габриел и гласът му внезапно стана хладен като погледа му. — Всъщност може би ще е по-добре тя да ти я разкаже.

Той подаде на Картър копие от свидетелските показания на майка си. Американецът, седнал до гаснещия огън, прочете показанията от начало до край, без да каже и дума. Когато най-накрая вдигна поглед, очите му бяха влажни.

— Предполагам, че Ирене Алон е твоята майка?

— Тя беше моята майка. Почина преди много години.

— Откъде си сигурен, че този есесовец в гората е бил Радек?

Габриел му обясни за картините на майка си.

— Тогава, предполагам, ти ще си този, който ще води преговорите с Радек. А ако той откаже да сътрудничи? Какво ще правиш тогава, Алон?

— Изборът му ще е ограничен, Ейдриън. По един или друг начин Ерих Радек никога повече няма да стъпи във Виена.

Картър върна свидетелските показания на Габриел.

— Това е превъзходен план — каза той. — Но дали вашият министър-председател ще го одобри?

— Сигурен съм, че ще има и такива, които ще са против — отговори Шамрон.

— Лев?

Ари кимна.

— Моето участие ще му даде всички основания, от които се нуждае, за да наложи вето. Но аз вярвам, че Габриел ще спечели министър-председателя на наша страна.

— Аз? Кой казва, че аз ще говоря с министър-председателя?

— Аз — отвърна Шамрон. — Впрочем, ако можеш да убедиш Картър да ти поднесе Радек на тепсия, със сигурност ще можеш да убедиш министър-председателя да участва в пиршеството. Той е човек с огромен апетит.

Картър се изправи и се протегна, после бавно се запъти към прозореца — приличаше на лекар, прекарал цялата нощ в операционната само за да стигне до съмнителен резултат. Той дръпна завесите. В стаята проникна дрезгава светлина.

— Има още едно последно нещо, което трябва да обсъдим, преди да отпътуваме за Израел — каза Шамрон.

Американецът се обърна — силует на фона на прозореца.

— Парите?

— Какво точно планирате да правите с тях?

— Не сме стигнали до окончателно решение.

— Аз съм стигнал. Два и половина милиарда долара е цената, която трябва да платите, задето сте използвали човек като Ерих Радек, знаейки, че е убиец и военнопрестъпник. Те са откраднати от евреи по пътя към газовите камери и аз си ги искам обратно.

Картър отново се извъртя към прозореца и се загледа към покритото със сняг пасище.

— Ти си невероятно талантлив изнудван, Ари Шамрон.

Шамрон се изправи и облече палтото си.

— Беше истинско удоволствие да работя с теб, Ейдриън. Ако всичко в Йерусалим мине по план, ще се срещнем отново в Цюрих след четиридесет и осем часа.

Бележки

[1] Телеграфен апарат като пишеща машина, който предава текста на телеграмите на дълга книжна лента. — Б.пр.