Даниъл Силва
Смърт във Виена (24)

24. Буенос Айрес

Алфонсо Рамирес трябваше да е умрял доста отдавна. Той несъмнено бе един от най-смелите мъже в Аржентина и цяла Южна Америка. Войнстващ журналист и писател, Алфонсо бе посветил живота си на каузата да разруши стените, обграждащи Аржентина и нейното жестоко минало. Считан за изключително конфликтен и опасен, за да бъде нает на работа в аржентинската преса, той публикуваше повечето си неща в САЩ и Европа. Малцина аржентинци извън политическия и финансовия елит бяха чели нещо, написано от Рамирес.

Той беше изпитал на собствения си гръб аржентинската бруталност. По време на Мръсната война неговата позиция срещу военната хунта го бе пратила в затвора, където прекара девет месеца, измъчван до смърт. Съпругата му — активистка от левицата — бе отвлечена от военен наказателен отряд и хвърлена жива от самолет в ледените води на Южния Атлантически океан. Ако не беше намесата на „Амнести Интърнешънъл“, същата участ щеше да постигне и Рамирес. Вместо това обаче той бе освободен — съсипан и почти неузнаваем, — за да се заеме отново със своя кръстоносен поход срещу генералите. През 1983 година те отстъпиха и мястото им бе заето от демократично избрано правителство. Рамирес подтикна новите управляващи да изправят пред съда десетки армейски офицери за престъпления, извършени по времето на Мръсната война. Сред тях беше и капитанът, който бе хвърлил съпругата му в океана.

През последните години Рамирес бе посветил своя голям талант на разкриването на една друга неприятна глава от аржентинската история, която правителството, пресата и по-голямата част от гражданите бяха предпочели да забравят. След краха на хитлеристкия Райх хиляди военнопрестъпници — германци, французи, белгийци и хървати — се бяха стекли в Аржентина с ентусиазираното одобрение на правителството на Перон и безрезервната подкрепа на Ватикана. Рамирес бе презиран в аржентинските политически кръгове, в които влиянието на нацистите все още бе голямо, и новата му работа се бе оказала също толкова рискована, колкото и разследването срещу генералите. Офисът му бе взривяван два пъти, а пощата му съдържаше толкова много писма-бомби, че пощенската служба отказа да му я доставя. Ако не беше препоръчителното писмо на Моше Ривлин, Габриел се съмняваше, че Рамирес щеше да се съгласи да се срещне с него.

Както се оказа впоследствие, той с готовност прие поканата за обяд и дори предложи квартално заведение в Сан Телмо. Подът на заведението бе на черни и бели квадрати — като шахматна дъска, а правоъгълните дървени маси бяха разположени без никакъв порядък. На варосаните стени имаше лавици с наредени върху им празни бутилки от вино. Голямата двойна врата бе отворена към шумната улица, а отпред, на тротоара, под брезентов сенник бяха извадени масички. Три вентилатора на тавана раздвижваха застоялия въздух. Пред бара се бе изтегнала немска овчарка и дишаше тежко, изплезила език. Габриел пристигна навреме, точно в два и половина. Аржентинецът закъсняваше.

В Аржентина януари се пада насред лятото и времето бе непоносимо горещо. Габриел, който бе израснал в долината на Израил и бе прекарал доста лета във Венеция, беше свикнал с жегата, но едва няколко дни след като бе пристигнал от Австрийските Алпи, контрастът в климата го свари неподготвен. Потоци топлина се излъчваха от уличния трафик и нахлуваха през отворената врата на заведението. При всеки минаващ камион температурата сякаш се повишаваше с един-два градуса. Габриел остана със слънчевите си очила. Ризата бе залепнала за гърба му.

Той отпиваше от студената вода и дъвчеше лимоновото резенче, докато поглеждаше към улицата. Очите му се спряха за кратко върху Киара. Тя посръбваше кампари със сода и похапваше равнодушно от сервираната й empanada^[1]. Беше обута с къси панталони. Дългите й крака бяха изпружени на слънчевата светлина и бедрата й бяха започнали да се зачервяват. Киара бе навила косата си на небрежен кок. Тънка струйка пот се стичаше бавно по тила й и изчезваше под блузката й без ръкави. Носеше часовника си на лявата ръка. Беше предварително уговорен сигнал. Лявата ръка означаваше, че не е забелязала някой да ги следи, макар Габриел да си даваше сметка, че дори на агент с опита на Киара щеше да му е трудно да открие професионалист сред обедната навалица на Сан Телмо.

Рамирес дойде в три часа. Не се извини за закъснението. Беше едър мъж с дебели ръце и черна брада. Габриел погледна за белези от мъченията, но не откри такива. Поръча си два бифтека и бутилка червено вино с глас, който прозвуча любезно, но толкова високо, че сякаш шишетата на лавиците се раздрънчаха. Габриел се зачуди дали бифтекът и червеното вино бяха правилен избор, като се имаше предвид голямата горещина. Рамирес го погледна така, сякаш намираше въпроса за възмутителен.

— Говеждото месо е единственото истинско нещо в тази страна — заяви той. — Освен начина, по който се развива икономиката… — Останалата част от забележката му бе заглушена от грохота на минаващия циментовоз.

Сервитьорът остави виното на масата. То беше в зелена бутилка без етикет. Рамирес наля две чаши и попита Габриел за името на мъжа, когото търсеше. Като чу отговора, аржентинецът сви замислено тъмните си вежди.

— Ото Кребс, а? Това истинското му име ли е, или е фалшиво?

— Фалшиво.

— Откъде сте сигурен?

Габриел подаде документите, които бе взел от „Сайта Мария дел’Анима“ в Рим. Алфонсо измъкна от джоба на ризата си очила със зацапани стъкла и ги постави на едрия си нос. Излагането на показ на документите изнервяше Габриел. Той хвърли бегъл поглед към Киара. Часовникът все още бе на лявата й ръка. Когато вдигна очи от книжата, Рамирес видимо бе впечатлен.

— Как се сдобихте с книжата на епископ Худал?

— Имам приятел във Ватикана.

— Не, вие имате могъщ приятел във Ватикана. Единственият човек, който би могъл да накара епископ Дрекслер доброволно да отвори архива на Худал, е самият папа! — Рамирес вдигна чашата си с вино към Габриел. — Значи през 1948 година есесовски офицер на име Ерих Радек пристига в Рим и се оставя в ръцете на епископ Худал. Няколко месеца по-късно той напуска Рим като Ото Кребс и отплава за Сирия. Какво друго знаете?

Следващият документ, който Габриел сложи на дървената маса, предизвика същия изумен поглед в очите на аржентинския журналист.

— Както можете да се уверите, израелските разузнавателни служби откриха мъжа, известен вече като Ото Кребс, в Дамаск през май 1963 година. Източникът е много добър, не някой друг, а Алоис Брунер. Според него Кребс е напуснал Сирия през 1963 година и е дошъл тук.

— И имате основание да вярвате, че той все още може да е в страната?

— Точно това искам да разбера.

Рамирес скръсти дебелите си ръце и погледна Габриел през масата. Между двамата настъпи мълчание, смущавано единствено от грохота на уличното движение. Аржентинецът надушваше вестникарския материал. Габриел го очакваше.

— А как един мъж от Монреал на име Рене Дюран е докопал секретни документи от Ватикана и израелските разузнавателни служби?

— Явно имам добри източници.

— Аз съм много зает човек, мосю Дюран.

— Ако искате пари…

Аржентинецът вдигна длан с предупредителен жест.

— Не искам парите ви, мосю Дюран. Мога сам да печеля парите си. Това, което искам, е история.

— По очевидни причини отразяването на моето разследване в пресата ще бъде пречка за него.

Лицето на Рамирес придоби обидено изражение.

— Мосю Дюран, уверен съм, че имам повече опит в преследването на мъже като Ерих Радек, отколкото вие. Знам кога да разследвам дискретно и кога да пиша.

Габриел се поколеба за момент. Не му се щеше да навлиза в quid pro quo^[2] с аржентинския журналист, но също така знаеше, че Алфонсо Рамирес можеше да се окаже ценен приятел.

— Откъде ще започнем? — попита той.

— Ами, предполагам, трябва да открием дали Алоис Брунер е казал истината за своя приятел Ото Кребс.

— Имате предвид дали той изобщо е дошъл в Аржентина?

— Точно така.

— И как ще направим това?

Точно тогава пристигна сервитьорът. Бифтекът, който сложи пред Габриел, беше достатъчно голям да нахрани четиричленно семейство. Рамирес се усмихна и започна да го реже.

— Bon appetit^[3], мосю Дюран. Яжте! Нещо ми подсказва, че ще се нуждаете от сила.

* * *

Алфонсо Рамирес караше последния оцелял „Фолксваген Сироко“ в западното полукълбо. Някога той навярно е бил тъмносин, но сега боята му бе избеляла до цвета на пемзата. Предното стъкло имаше пукнатина по средата, която приличаше на мълния. Вратата на Габриел беше ударена и хлътнала навътре и поради това му се наложи да използва целия запас от останалите му сили, за да я отвори. Климатикът не работеше, а двигателят гърмеше като самолетно витло.

Те поеха по широкия булевард „Девети юли“ с отворени прозорци. Листове за писма се разлетяха около тях. Рамирес, изглежда, не ги забелязваше или пък не го бе грижа, когато няколко страници изхвръкнаха на улицата. В късния следобед горещината бе станала непоносима. Тръпчивото вино бе причинило главоболие на Габриел. Той обърна лице към отворения прозорец. Булевардът беше грозен. Фасадите на елегантните стари сгради бяха осеяни с безкрайна поредица от билбордове, рекламиращи луксозни немски коли и американски безалкохолни напитки на население, чиито пари внезапно се бяха оказали без никаква стойност. Парцаливите сенки, хвърляни от дърветата, се полюшваха като пияни над вихрушката от прах и горещ въздух.

Завиха към реката. Алфонсо погледна в огледалото за обратно виждане. Животът му, изпълнен с преследване от военните главорези и нацистките симпатизанти, беше изострил инстинкта му за самосъхранение.

— Следи ни една девойка на мотоциклет.

— Да, знам.

— Щом сте знаели, защо не казахте нищо?

— Защото тя работи за мен.

Рамирес я изгледа продължително в огледалото.

— Разпознавам тези бедра. Това момиче беше в ресторантчето, нали?

Габриел бавно кимна. Главата му бучеше.

— Вие сте много интересен човек, мосю Дюран. И голям късметлия. Тя е красавица.

— Просто се съсредоточете в шофирането, Алфонсо. Тя ще пази гърба ви.

Пет минути по-късно Рамирес паркира на улица, простираща се по протежение на пристанището. Киара ги подмина, после направи кръг и спря в сянката на едно дърво. Аржентинецът изключи двигателя и го инструктира накратко:

— Повечето досиета, отнасящи се до нацистите в Аржентина, се съхраняват под ключ в Информационното бюро. Официално те все още са недостъпни за репортери и учени, въпреки че старият тридесетгодишен период на цензура отдавна приключи. Дори и да успеем да влезем в хранилищата на Информационното бюро, вероятно няма да открием кой знае какво. По всеобщо мнение, Перон е унищожил най-изобличаващите документи през 1955 година, когато бе свален от поста чрез преврат.

От другата страна на улицата една кола намали и мъжът зад волана изгледа продължително момичето на мотоциклета. Рамирес също го забеляза. Той огледа за миг колата в огледалото за обратно виждане, преди да обобщи:

— През 1997 година правителството създаде Комисия за изясняване на нацистката дейност в Аржентина. Сблъсках се със сериозни проблеми още в началото. Виждате ли, през 1996 година правителството е изгорило всички изобличаващи досиета, които все още е притежавало.

— Тогава защо е трябвало да създават комисията?

— Защото искаха да получат признание, че са опитали, разбира се. Но в Аржентина търсенето на истината може да стигне само дотук. Едно реално разследване би разкрило истинската дълбочина на съучастничеството на Перон в масовото преселение на нацистите от Европа след войната. То би разкрило и факта, че мнозина от тях все още продължават да живеят тук. Кой знае? Може би и вашият човек.

Габриел посочи към сградата.

— Е, какво е това?

— „Хотелът на имигрантите“, първата спирка за милиони преселници, дошли в Аржентина през XIX и XX век. Правителството ги е настанявало тук, докато успеят да си намерят работа и място за живеене. Сега Имиграционната служба използва сградата за склад.

— Склад за какво?

Рамирес отвори жабката и извади оттам хирургически гумени ръкавици и стерилни хартиени маски.

— Това не е най-чистото място на света. Надявам се, че не се боите от плъхове.

Габриел повдигна дръжката и удари с рамо вратата. На отсрещната страна на улицата Киара изключи двигателя на мотоциклета и се приготви да ги чака.

* * *

Един отегчен полицай стоеше на пост пред входа. Девойка в униформа седеше пред работещ вентилатор на бюрото за регистрация и четеше модно списание. Тя плъзна регистрационния журнал по прашното бюро. Рамирес се подписа и добави часа. Появиха се две ламинирани табелки с щипчици за закачване. Тази на Габриел беше с номер 165. Той я закрепи на джоба на ризата си и последва спътника си към асансьора.

— Остават два часа до затварянето — извика девойката, след това отгърна следващата страница на списанието.

Качиха се в товарен асансьор. Рамирес дръпна решетката и натисна бутона за най-горния етаж. Асансьорът се заклатушка бавно нагоре. Малко по-късно, когато се разтърси и спря, въздухът бе толкова горещ и изпълнен с прах, че беше трудно да се диша. Алфонсо си сложи ръкавиците и маската. Габриел направи същото.

Помещението, в което влязоха, беше дълго почти колкото два жилищни блока и наблъскано с безкрайни редици от стоманени рафтове, изкривени от тежестта на дървени сандъчета. Чайки влитаха и излитаха през счупените прозорци. Габриел чуваше драскането от ноктите на малки крачка и мяукането на борещи се котки. Миризмата на прах и гниеща хартия проникваше през предпазната му маска. Подземният архив на „Анима“ в Рим изглеждаше като рай в сравнение с това мизерно място.

— Какво е това?

— Нещата, които Перон и неговите духовни приемници в правителството на Менем не са посмели да унищожат. Това помещение съдържа имиграционните карти, попълнени от всеки пасажер, слязъл на пристанището в Буенос Айрес от 1920 до 1970 година. Един етаж по-долу се намират пътническите декларации от всеки кораб. Менгеле, Айхман — всички те са оставили пръстовите си отпечатъци тук. Може би и Ото Кребс.

— Защо цари такава бъркотия?

— Вярвате или не, преди беше и по-зле. Преди няколко години една прекрасна личност на име Чела подреди картите по азбучен ред, година по година. Сега това се нарича „Стаята на Чела“. Имиграционните карти от 1963 година са ей там. Последвайте ме. — Рамирес посочи към пода. — Внимавайте за котешки изпражнения.

Двамата изминаха една четвърт от помещението. Имиграционните карти от 1963 година изпълваха дузина стоманени рафтове. Рамирес откри дървените сандъчета, съдържащи картите на пътниците, чиито фамилни имена започваха с К, после ги свали от рафта, поставяйки ги внимателно на пода. Той намери четирима души с фамилия Кребс. Нито един от тях обаче не се оказа Ото.

— Възможно ли е той да не е бил регистриран?

— Разбира се.

— А възможно ли е някой да е взел папката му?

— Това е Аржентина, приятелю. Всичко е възможно.

Обезсърчен, Габриел се облегна на рафтовете. Алфонсо върна имиграционните карти обратно в сандъчето, а него постави на мястото му върху рафта. След това погледна часовника си.

— Имаме час и четиридесет и пет минути до затварянето. Прегледайте картите от 1963 година насетне, а аз ще се заема с тези от шейсет и трета година назад. Губещият черпи.

* * *

Откъм реката се зададе гръмотевична буря. През един счупен прозорец Габриел видя светкавиците да проблясват сред подемните кранове на брега. Гъсти облаци закриха късното следобедно слънце. В „Стаята на Чела“ стана почти невъзможно да се вижда. Дъждът плисна внезапно, проникна през зейналите прозорци и намокри ценните папки. Реставраторът у Габриел веднага си представи разтичащото се мастило и заличените завинаги данни.

Той откри картите на още трима мъже с фамилията Кребс: един в партидата от 1965 година, другите двама в тази от 1969-а. Никой от тях не носеше името Ото. Мракът забави темпото на търсенето му до пъплене. За да може да чете, той трябваше да мести сандъчетата близо до някой прозорец, където все още имаше малко светлина. Там се навеждаше, излагайки гърба си на дъжда, докато пръстите му прелистваха книжата.

Девойката от регистратурата се качи и ги предупреди, че остават още десет минути. Габриел беше прегледал картите само до 1972 година. Не му се искаше да идва пак на следващия ден. Той засили темпото.

Бурята спря така внезапно, както бе започнала. Въздухът беше хладен и пречистен от дъжда. Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на водата в улуците. Габриел продължи да търси: 1973… 1974… 1975… 1976 година. Нямаше повече пасажери с фамилия Кребс. Нито един.

Девойката се върна — този път, за да ги изгони да си вървят. Габриел отнесе последното си сандъче обратно на рафта, където откри Рамирес и момичето да си говорят на испански.

— Нещо? — попита Габриел.

Алфонсо поклати глава.

— Докъде стигнахте?

— До края. А вие?

Габриел му каза.

— Мислите ли, че си струва да се връщаме утре?

— Вероятно не. — Той прегърна израелеца през рамо. — Хайде, ще ви черпя една бира.

Девойката взе ламинираните им табелки и ги придружи до долу с товарния асансьор. Прозорците на фолксвагена бяха останали отворени. Потиснат от неуспеха, Габриел се отпусна на мократа седалка на колата. Гръмотевичният грохот на двигателя раздра тишината на улицата. Киара ги последва, когато потеглиха. Дрехите й бяха подгизнали от дъжда.

На две пресечки от архива Рамирес бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам една имиграционна карта.

— Горе главата, мосю Дюран — каза той, като я подаде на Габриел. — Понякога в Аржентина си струва човек да използва същите непочтени тактики като управляващите. В тази сграда има само един ксерокс, на който работи момичето. То щеше да снима едно копие за мен и едно за началника си.

— И на Ото Кребс, ако е все още в Аржентина и е между живите, можеше да му бъде съобщено, че го търсим.

— Точно така.

Габриел вдигна картата.

— Къде беше?

— В документите от четиридесет и девета година. Предполагам, че Чела я е мушнала в грешното сандъче.

Габриел сведе поглед и зачете. Ото Кребс бе пристигнал в Буенос Айрес през декември 1963 година с кораб, тръгнал от Атина. Рамирес посочи номера, написан на ръка най-отдолу: 245276/62.

— Това е номерът на неговото разрешително за пребиваване. Вероятно е било издадено от аржентинското консулство в Дамаск. Цифрата 62 на края е годината на издаване на разрешителното.

— А сега какво?

— Знаем, че е пристигнал в Аржентина. — Рамирес сви едрите си рамене. — Да видим дали можем да го открием.

* * *

Върнаха се с колата до Сан Телмо по мокрите улици и паркираха пред поиталианчен жилищен блок. Както много други сгради в Буенос Айрес, някога той е бил хубав. Сега фасадата му имаше цвета на колата на Рамирес и беше нашарена с мръсни ивици.

Изкачиха се по слабо осветени стълби. Въздухът в апартамента беше застоял и топъл. Алфонсо заключи вратата зад тях и отвори прозорците да влезе свеж вечерен въздух. Габриел погледна към улицата и видя Киара, паркирала на отсрещната страна.

Рамирес изчезна в кухнята и след малко се появи с две аржентински бири в ръце. Подаде едната на госта си. Бутилката вече бе изпотена. Габриел изпи половината. Алкохолът притъпи главоболието му.

Домакинът го отведе в кабинета си. Той бе такъв, какъвто Габриел бе очаквал — огромен и занемарен като собственика си, с накамарени върху столовете книги и голямо бюро, затрупано от книжа, които изглеждаха така, сякаш чакаха някой да им драсне клечката. Дебелите завеси приглушаваха шума и светлината от улицата. Алфонсо отиде да се обади по телефона, а Габриел седна да допие бирата си.

На Рамирес му отне около час, докато се добере до следа. През 1964 година Ото Кребс бе регистриран в Националната полиция в Барилоче, Северна Патагония. Четиридесет и пет минути по-късно — друга част от пъзела: през 1972 година на формуляра за издаване на аржентински паспорт Кребс бе записал адреса си в Пуерто Блест — градче, недалеч от Барилоче. Бяха необходими само петнайсет минути, за да се открие следващото парченце информация. През 1982 година паспортът беше анулиран.

— Защо? — попита Габриел.

— Защото притежателят му е починал.

* * *

Аржентинецът простря оръфана пътна карта върху масата и като се взираше през замазаните си очила за четене, затърси из западните райони на страната.

— Ето го — каза той, като забоде пръст в картата. — Сан Карлос де Барилоче, или накратко Барилоче. Курорт в северната езерна област на Патагония, основан от швейцарски и немски заселници през XIX век. Все още е известен като Аржентинската Швейцария. Сега той е град за забавление на тълпите скиори, но за нацистите и техните приятели е бил нещо като Валхала. Менгеле е обожавал Барилоче.

— Как да стигна дотам?

— Най-бързият начин е със самолет. Има летище и полети на всеки час от Буенос Айрес. — Той замълча, после добави: — Това е доста дълъг път, за да се види един гроб.

— Искам да го видя със собствените си очи.

Алфонсо кимна.

— Отседнете в хотел „Еделвайс“.

— „Еделвайс“?

— Това е немска територия — отговори Рамирес. — Там ще ви е трудно да повярвате, че сте в Аржентина.

— Защо не дойдете да се разходите?

— Опасявам се, че ще бъда нещо като пречка. Аз съм персона нон грата в някои среди на общността в Барилоче. Прекарал съм доста време да ровя там, ако разбирате какво имам предвид. Лицето ми е твърде добре познато.

Аржентинецът внезапно стана сериозен.

— Вие също трябва да внимавате, мосю Дюран. Барилоче не е място, където могат да се вършат необмислени неща. Там не обичат външни хора, задаващи въпроси за някои жители. Трябва също така да знаете, че пристигнахте в Аржентина в напрегнати времена.

Рамирес зарови сред купчината книжа на бюрото си, докато откри онова, което търсеше — брой отпреди два месеца на международното списание „Нюзуик“. Подаде го на Габриел и каза:

— Моята статия е на трийсет и шеста страница. — После отиде в кухнята, за да вземе още две бири.

* * *

„Първият убит беше мъж на име Енрике Калдерон. Той бе намерен в спалнята на своята градска къща в квартал Палермо Чико на Буенос Айрес. Четири изстрела в главата, изключително професионални“.

Габриел, който не можеше да чуе за убийство, без да си представи самото действие, обърна поглед към Рамирес.

— А вторият? — попита той.

— Густаво Естрада. Убит две седмици по-късно по време на командировка в Мексико Сити. Тялото му било открито в хотелската му стая, след като не се появил на бизнес закуска. Отново четири изстрела в главата. — Алфонсо замълча. — Хубава история, нали? Двама известни бизнесмени, застреляни по абсолютно идентичен начин в разстояние на две седмици. От типа глупости, които аржентинците харесват. За известно време от ума на всички се изпари фактът, че спестяванията им се стопиха и парите им вече не струват нищо.

— Убийствата свързани ли са?

— Може би никога няма да го узнаем със сигурност, но аз смятам, че е така. Енрике Калдерон и Густаво Естрада не са се познавали добре, но бащите им са били приятели. Алехандро Калдерон е бил близък помощник на Хуан Перон, а Мартин Естрада е бил шеф на аржентинската национална полиция в годините след войната.

— И защо са били убити синовете им?

— Да си призная честно, нямам ни най-малка представа. Всъщност нямам и никаква смислена теория. Това, което знам, е, че тръгнаха обвинения сред старата германска общност. Духовете са неспокойни. — Рамирес отпи солидна глътка от бирата си. — Повтарям ви, бъдете предпазлив в Барилоче, мосю Дюран.

Те продължиха да разговарят, докато тъмнината бавно ги обгръщаше, а шумът от нарасналия уличен трафик взе да прониква в стаята. Габриел не харесваше повечето хора, с които се срещаше в работата си, но Алфонсо Рамирес бе изключение. Съжаляваше единствено, че е принуден да го мами.

Говориха за Барилоче, за Аржентина и за миналото. Когато Рамирес попита за престъпленията на Ерих Радек, Габриел му разказа всичко, което знаеше. Това накара аржентинеца да запази продължително мълчание, сякаш преживяваше болката от факта, че хора като Радек си бяха намерили убежище в страната, която той толкова обичаше.

Те се уговориха да се срещнат след завръщането на Габриел от Барилоче, после се разделиха в тъмния коридор. Навън кварталът Сан Телмо бе започнал да се оживява в хладината на вечерта. Габриел повървя известно време сред навалицата по тротоара, докато едно момиче с червен мотоциклет приближи до него и потупа седалката зад себе си.