Даниъл Силва
Смърт във Виена (40)

40. Яфа, Израел

Затворът беше обграден с висока стена с цвета на пясъчника, обточена по краищата със спирали от бодлива тел. Рано на следващата сутрин Габриел се представи на външния вход и незабавно бе приет. За да стигне до вътрешността, трябваше да мине през ограден участък, който много му напомни за Пътя за рая в Треб-линка. На другия край го чакаше надзирател, който мълчаливо го въведе в осигурителната камера, после в стаята за разпити — без прозорци и с голи стени от пенобетон. Радек седеше неподвижно до масата, облечен за свидетелстването си в строг черен костюм и с вратовръзка. Стиснатите му в юмруци ръце, оковани в белезници, лежаха на масата. Той поздрави Габриел с почти незабележимо кимване, но остана седнал.

— Махни му белезниците — каза Габриел на надзирателя.

— Това е против правилника.

Габриел изгледа надзирателя и минута по-късно белезниците ги нямаше.

— Правите го много добре — каза Радек. — Това друг от вашите номера ли е? Да не би да се опитвате да демонстрирате властта си над мен?

Габриел придърпа грубия железен стол и седна.

— Не мисля, че при тези обстоятелства е необходима подобна демонстрация.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Радек. — И все пак се възхищавам на начина, по който се справихте с цялата операция. Ще ми се да мисля, че аз бих се справил също толкова добре.

— За кого? — попита Габриел. — За американците или за руснаците?

— Намеквате за изявленията, направени в Париж от онзи идиот Белов?

— Верни ли са?

Радек го изгледа мълчаливо и само за няколко секунди нещо от предишната решителност се върна в сините му очи.

— Когато някой участва в играта толкова дълго, колкото мен, той създава толкова много връзки и се включва в толкова много схеми, че накрая понякога му е трудно да разбере къде е границата между истината и лъжата.

— Белов изглежда сигурен, че знае истината.

— Да, но се опасявам, че това е увереността на глупак. Виждате ли, Белов не беше в ситуация да знае истината. — Радек смени темата: — Предполагам, че сте видели вестниците тази сутрин.

Габриел кимна утвърдително.

— Преднината при победата му е по-голяма от очакваното. Очевидно моят арест има нещо общо с това. Австрийците никога не са обичали чужди хора да се бъркат в техните работи.

— Нали не злорадствате?

— Не, разбира се — отговори Радек. — Само съжалявам, че не се пазарих повече в Треблинка. Може би не трябваше да се съгласявам така лесно. Сега не съм толкова сигурен, че кампанията на Петер щеше да пострада от разкритията за моето минало.

— Има някои неща, които са политически неприемливи — дори и в страна като Австрия.

— Подценявате ни, Алон.

Габриел изчака да се възцари тишина. Вече започваше да съжалява, че бе дошъл.

— Моше Ривлин ме уведоми, че сте искали да ме видите — подметна той небрежно. — Нямам много време.

Радек се поизпъна на стола си.

— Чудех се дали ще ми окажете професионалната любезност да ми отговорите на няколко въпроса.

— Зависи от въпросите. Вие и аз имаме различни професии, Радек.

— Да — съгласи се австриецът. — Аз бях агент на американското разузнаване, а вие сте убиец.

Габриел се изправи да си върви. Радек вдигна ръка.

— Почакайте — каза той. — Седнете. Моля ви!

Габриел се върна на стола си.

— Мъжът, който се обади по телефона вкъщи в нощта на отвличането…

— Имате предвид арестуването ви?

Радек сведе глава.

— Добре, моето арестуване. Предполагам, че е бил дубльор.

Габриел кимна.

— Беше много добър. Как успя толкова добре да се превъплъти в Круц?

— Нали не очаквате да ви отговоря на този въпрос? — Габриел погледна часовника си. — Надявам се, че не сте ме накарали да бия всичкия този път до Яфа, за да ми зададете един ненужен въпрос.

— Не — отвърна Радек. — Има и още едно нещо, което бих искал да узная. Когато бяхме в Треблинка, вие споменахте, че съм взел участие в евакуацията на затворниците от Биркенау.

Габриел го прекъсна:

— Може ли най-сетне да зарежем евфемизмите, Радек? Това не е било евакуация. Било е Поход на смъртта.

Австриецът остана мълчалив за миг.

— Споменахте също, че лично съм убил някои от лагеристите.

— Знам, че сте убили поне две момичета — отговори Габриел. — Сигурен съм, че са били повече.

Радек затвори очи и бавно кимна.

— Бяха повече — каза той студено. — Много повече. Спомням си този ден, сякаш беше миналата седмица. От известно време знаех, че краят наближава, но виждайки тази върволица от затворници, вървящи към Райха… Тогава знаех, че това е Gotterdammerung. И наистина беше Залезът на боговете.

— И започнахте да ги избивате?

Радек кимна отново.

— Бяха ме натоварили със задачата да запазя тяхната ужасна тайна, а след това оставиха няколко хиляди свидетели да излязат живи от Биркенау. Сигурен съм, че можете да си представите как се чувствах.

— Не — отговори искрено Габриел. — Не мога дори да започна да си представям как сте се чувствали.

— Имаше една девойка — продължи Радек. — Спомням си, че я попитах какво ще каже на децата си за войната. Тя отговори, че ще им каже истината. Заповядах й да излъже. Тя отказа. Застрелях две други момичета и тя пак се противеше. По някаква причина я оставих да си тръгне. След този случай престанах да убивам затворници. Разбрах, след като я погледнах в очите, че беше безсмислено.

Габриел сведе поглед към ръцете си, отказвайки да се закачи на въдицата на Радек.

— Предполагам, че тази жена е била вашата свидетелка? — попита затворникът.

— Да, беше.

— Странно — каза Радек, — но тя имаше вашите очи.

Габриел вдигна поглед, поколеба се, после рече:

— Така ми казват.

— Тя вашата майка ли е?

Още едно колебание, после — истината.

— Бих ви казал, че съжалявам — заговори Радек, — но знам, че извинението ми няма да означава нищо за вас.

Прав сте — отвърна Габриел. — Не го казвайте.

— Значи заради нея направихте това?

— Не — отговори Габриел. — Беше заради всички тях.

Вратата се отвори. Надзирателят влезе в стаята и съобщи, че е време да се тръгва за „Яд Вашем“. Радек бавно се изправи и протегна ръцете си. Очите му останаха приковани върху лицето на Габриел, докато поставяха белезниците около китките му. Габриел го съпроводи до изхода, после го гледа как върви през оградения пасаж и се качва: в задната част на чакащия микробус. Беше видял достатъчно. Сега искаше само да забрави.

* * *

След като напусна Абу Кабир, Габриел отпътува за Сафед да види Циона. Обядваха в малко ресторантче в Квартала на артистите. Тя се опита да го въвлече в разговор за делото Радек, но Габриел — едва няколко часа след като се бе отървал от присъствието на убиеца — нямаше настроение да го обсъжда повече. Той накара Циона да се закълне, че ще запази в тайна неговото участие в този случай, и побърза да смени темата.

Известно време говориха за изкуство, после за политика и най-накрая — за живота на Габриел. Циона знаеше за един празен апартамент на няколко преки от нейния. Бил достатъчно голям да се използва за ателие и притежавал едно от най-великолепните осветления в Горна Галилея. Габриел обеща, че ще си помисли, но Циона знаеше, че просто се опитва любезно да й откаже. В очите му се бе върнал неспокойният дух. Беше готов да замине.

Докато пиеха кафето, Габриел й каза, че е намерил място за някои от творбите на майка му.

— Къде?

— В Музея на изкуството от холокоста в „Яд Вашем“.

Очите на Циона се напълниха със сълзи.

— Прекрасно място — каза тя.

След обяда двамата се изкачиха по калдъръмените стъпала до апартамента на Циона. Тя отключи килера и внимателно извади картините. Един час избираха двадесет от най-добрите творби за „Яд Вашем“. Циона бе открила още две платна с изображението на Ерих Радек и попита Габриел какво да направи с тях.

— Изгори ги — отговори той.

— Но те вероятно биха стрували много пари днес.

— Не ме интересува колко струват — отвърна Габриел. — Никога повече не искам да виждам лицето му.

Циона му помогна да натовари картините в колата си. Той потегли за Йерусалим под натежалото от облаци небе. Първо отиде до „Яд Вашем“. Кураторът прие картините, после побърза да се върне вътре, за да не изпусне началото на показанията на Ерих Радек. Така, изглежда, бе постъпила и останалата част от хората в страната. Габриел караше по пустите улици на Маслинения хълм. Положи камък на гроба на майка си и каза кадиш за нея. Направи същото и на гроба на баща си. После отиде до летището и хвана вечерния полет за Рим.