Даниъл Силва
Смърт във Виена (18)

18. Рим

Габриел искаше да се срещне с човека от Ватикана на някое друго място, а не в кабинета му на последния етаж на Апостолическия дворец. Спряха се на „Пиперно“ — стар ресторант, намиращ се на тих площад близо до река Тибър, само на няколко преки от старото еврейско гето. Беше един от онези декемврийски следобеди, каквито има само в Рим. Пристигнал първи, Габриел уреди маса на открито в кътче, огряно от яркото слънце.

Няколко минути по-късно на площада се появи един свещеник, насочвайки се с решителна и бърза крачка към ресторанта. Беше строен и красив като италианска филмова звезда. Кройката на свещеническите му дрехи и бялата якичка подсказваха, че макар и скромен, на него не му липсва лична и професионална суета. И с основание. Монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII, беше вероятно вторият най-могъщ човек в Римокатолическата църква.

У Луиджи Донати се забелязваше някаква хладна упоритост и на Габриел му бе трудно да си го представи да кръщава бебета или да миропомазва болен в някое прашно планинско градче в Умбрия. Очите му излъчваха силен и безкомпромисен интелект, докато упоритата му брадичка разкриваше, че е опасен човек, на когото не бива да се изпречваш на пътя. Габриел знаеше това от личен опит. Година по-рано един случай го бе отвел във Ватикана, в способните ръце на Донати, и двамата заедно бяха осуетили сериозна заплаха от покушение срещу папа Павел VII. Луиджи Донати му дължеше услуга. Габриел можеше да се закълне, че той е мъж, който си плаща дълговете.

Донати беше и човек, който най-много от всичко обичаше да прекара няколко часа в някое огряно от слънцето римско кафене. Неговата взискателност му бе спечелила малко приятели в Курията^[1] и също като шефа си, той се измъкваше от оковите на Ватикана всеки път, когато бе възможно. Той бе приел поканата на Габриел за обяд, както удавник се хваща за сламка. Габриел имаше усещането, че Луиджи Донати бе отчайващо самотен. Понякога дори се чудеше дали той не съжалява за живота, който си бе избрал.

Свещеникът си запали цигара със златна запалка.

— Как върви работата?

— Работя по друга творба на Белини — олтарната фреска в „Кризостомо“.

— Да, знам.

Преди да стане папа Павел VII, кардинал Пиетро Лукези беше архиепископ на Венеция, а Луиджи Донати бе негов помощник. Връзките му с Венеция си оставаха силни. Малко неща от случващите се в бившата му епархия оставаха неизвестни за него.

— Вярвам, че Франческо Тиеполо се отнася добре с теб.

— Разбира се.

— А Киара?

— Тя е добре, благодаря.

— Двамата обсъждали ли сте да… узаконите връзката си?

— Сложно е, Луиджи.

— Да, но кое не е?

— Знаеш ли, в този момент наистина звучиш като свещеник.

Донати отметна глава назад и се засмя. Беше започнал да се отпуска.

— Светият отец ти праща поздрави. Каза, че съжалява, че не може да се присъедини към нас. „Пиперно“ е един от любимите му ресторанти. Той препоръча да започнем с filetti di baccala^[2]. Кълне се, че са най-хубавите в Рим.

— Непогрешимостта му простира ли се и върху препоръките за мезето?

— Папата е непогрешим само когато действа като върховен учител по въпросите за вярата и морала. Опасявам се, че догмата не се простира върху пържените филета от треска. Но той има забележителен опит по тези въпроси. Ако бях на твое място, щях да послушам съвета му.

Появи се облеченият в бяло сако сервитьор. Донати се зае с поръчката. Виното започна да се лее и настроението му се смекчи като мекия следобед. Той прекара следващите няколко минути, гощавайки Габриел с клюки от Курията, истории за задкулисни свади и дворцови интриги. Всичко беше съвсем познато. Ватиканът не се отличаваше много от Службата. Накрая Габриел насочи със заобикалки разговора към въпроса, който първоначално ги бе събрал: ролята на Римокатолическата църква в холокоста.

— Как напредва работата на Историческата комисия?

— Толкова бързо, колкото може да се очаква. Ние им предоставяме документи от тайните архиви, те ги анализират с възможно най-малка намеса от наша страна. Предварителният доклад за техните открития трябва да бъде представен след шест месеца. След това те ще започнат да работят върху многотомна история.

— Някакви признаци в каква посока ще се развие предварителният доклад?

— Както казах, ние се опитваме да оставим историците да работят при най-малката възможна намеса от страна на Светия престол.

Габриел хвърли на Донати подозрителен поглед над чашата си с вино. Ако не бяха свещеническият костюм на монсеньор и бялата якичка, би допуснал, че Луиджи е професионален шпионин. Допускането, че Донати не разполага с източник на информация от състава на комисията, беше направо обидно. Докато посръбваше от виното си, Габриел изрази това си виждане пред монсеньор Донати. Свещеникът си призна:

— Добре, да кажем, че не съм съвсем в неведение за комисията.

— И?

— Докладът ще вземе предвид огромния натиск върху папа Пий, макар че — дори и при това положение, се опасявам, че няма да обрисува с много ласкави краски неговите действия или тези на националните църкви в Централна и Източна Европа.

— Изглеждаш ми нервен, Луиджи.

Свещеникът се наведе над масата и започна да реди внимателно следващите си думи:

— Отворихме кутията на Пандора, приятелю. Когато се пусне в ход такъв процес, невъзможно е да се предскаже къде ще свърши и кои други сфери на религията ще засегне. Либералите се възползваха от действията на Светия отец и пледират за още: Трети ватикански събор. Реакционерите нададоха вой за съществуваща ерес.

— Нещо сериозно?

Монсеньор отново доста се забави, преди да отговори:

— Получаваме много сериозни упреци от някои реакционери във френската област Лангедок — тези, които вярват, че Вторият ватикански събор е дело на дявола и че всеки папа след Йоан XXIII е бил еретик.

— Мислех, че Църквата е пълна с такива хора. Аз самият имах спор с един приятелски кръг от прелати и миряни, наречен „Крукс Вера“.

Донати се усмихна:

— Опасявам се, че тази група е замесена от същото тесто, но за разлика от „Крукс Вера“, те нямат силна опора в Курията. Те са аутсайдери, варвари, които блъскат по вратата. Светият отец има много слаб контрол над тях и нещата взеха да се нажежават.

— Кажи ми, ако има нещо, с което мога да помогна.

— Внимавай, приятелю, бих могъл да те наема за това.

Filetti di baccala пристигнаха. Донати изстиска лимонов сок над ястието и лапна едно от филенцата цяло. После отпи глътка вино и се облегна назад. На красивото му лице се изписа изражение на неподправено задоволство. За един свещеник, работещ във Ватикана, светът на миряните предлагаше малко удоволствия, по-съблазнителни от един обяд на окъпан в слънчевите лъчи римски площад. Той начена друго филенце и запита Габриел какво прави в града.

— Предполагам, може да се каже, че работя по въпрос, свързан с дейността на Историческата комисия.

— Как така?

— Имам основание да подозирам, че скоро след края на войната Ватиканът е помогнал на издирван есесовец на име Ерих Радек да избяга от Европа.

Донати спря да дъвче и лицето му внезапно стана сериозно.

— Внимавай с термините, които използваш, и предположенията, които правиш, приятелю. Напълно възможно е този Радек да е получил съдействие от някого в Рим, но това не е бил Ватиканът.

— Ние вярваме, че въпросният помощник е бил епископ Худал от „Анима“.

Напрежението, изписано на лицето на Донати, намаля.

— За съжаление добрият епископ е помогнал на няколко нацисти. Това не може да се отрече. Какво те кара да мислиш, че е помогнал на този Радек?

— Едно научно предположение. Радек е бил австрийски католик. Худал е бил ректор на Немската семинария в Рим и изповедник на германската и австрийската общност. Ако Радек е дошъл в Рим да търси помощ, логично е да се е обърнал към епископ Худал.

Донати кимна в знак на съгласие.

— Не мога да оспоря това. Епископ Худал е бил заинтересован да защитава сънародниците си от онова, което е смятал за стремеж за отмъщение от страна на победилите съюзници. Но това не означава, че е знаел, че Радек е бил военнопрестъпник. Откъде би могъл да знае? След войната Италия е била залята от милиони напуснали домовете си хора и всички те са търсели помощ. Ако Радек е отишъл при Худал и му е разказал някоя тъжна история, вероятно му е било дадено убежище и оказана помощ.

— Не е ли трябвало Худал да попита човек като Радек защо бяга?

— Вероятно, но би било наивно от твоя страна да предполагаш, че Радек е щял да му отговори искрено. Той би излъгал и епископ Худал нямаше да разбере това.

— Човек не става беглец без причина, Луиджи, а холокостът не е бил тайна. Епископ Худал е трябвало да си даде сметка, че помага на военнопрестъпници да избегнат правосъдието.

Донати изчака с отговора си, докато сервитьорът поднасяше блюдото с паста^[3].

— Трябва да разбереш, че по онова време е имало много организации и отделни личности в Църквата и извън нея, които са помагали на бежанците. Худал не е бил единственият.

— Откъде е вземал пари за финансирането на тези операции?

— Твърдял е, че всичко идва от сметките на семинарията.

— И ти вярваш на това? На всеки есесовец, на когото Худал е помагал, са му трябвали джобни пари, билет за кораба, за виза и нов живот в чужбина, да не споменаваме цената за осигуряването им на убежище в Рим, докато отпътуват. Смята се, че Худал е помогнал на стотици есесовци по този начин. Това са много пари, Луиджи — стотици хиляди долари. Трудно ми е да повярвам, че „Анима“ е разполагала с толкова излишни средства, които са се търкаляли ей така.

— Значи предполагаш, че някой му е давал пари? — попита Донати, като завъртя пастата с вилицата си като познавач. — Някой като Светия отец например.

— Все пак парите трябва да са идвали отнякъде.

Донати остави вилицата си и скръсти замислено ръце.

— Има основание да се предполага, че епископ Худал е получавал постъпления от Ватикана, за да финансира своята работа с бежанците.

— Те не са били бежанци, Луиджи. Поне не всички. Много от тях са били виновни за невъобразими престъпления. Искаш да ми кажеш, че папа Пий не е имал представа, че Худал е помагал на издирвани военнопрестъпници да избегнат правосъдието?

— Нека просто да кажем, че основавайки се на съществуващите писмени доказателства и показанията на оцелели свидетели, ще бъде много трудно да се докаже подобно твърдение.

— Не знаех, че си учил канонично право, Луиджи. — Габриел повтори въпроса си бавно, като натъртваше обвинително на съответните думи: — Знаел ли е папата, че Худал е помагал на военнопрестъпници да избегнат правосъдието?

— Негово Светейшество се е противопоставил на Нюрнбергския процес, защото е вярвал, че той ще послужи единствено за по-нататъшното отслабване на Германия и за поощряването на комунистите. Също така е вярвал, че Съюзниците са преследвали отмъщение, а не правосъдие. Напълно възможно е Светият отец да е знаел, че епископ Худал помага на нацисти, и да го е одобрявал. Все пак доказването на това твърдение е друг въпрос. — Донати насочи вилицата си към недокоснатата паста на Габриел. — По-добре да изядеш това, преди да е изстинало.

— Страхувам се, че загубих апетит.

Свещеникът забоде вилицата си в пастата на Габриел.

— Е, какво се твърди, че е извършил този Радек?

Габриел направи кратко резюме на знаменитата кариера на щурмбанфюрер Ерих Радек в СС, като започна с работата му за еврейската емиграционна служба на Адолф Айхман във Виена и завърши с командването му на „Акция 1005“. В края на разказа му Донати също бе загубил апетит.

— Те наистина ли са вярвали, че биха могли да скрият всички доказателства за толкова огромно престъпление?

— Не съм сигурен дали са вярвали, че е възможно, но са успели до голяма степен. Заради мъже като Ерих Радек ние никога няма да узнаем колко хора наистина са загинали през холокоста.

Донати съзерцаваше виното си.

— Какво точно искаш да узнаеш за помощта на епископ Худал, оказана на Радек?

— Можем да предположим, че Радек се е нуждаел от паспорт. За тази цел епископът трябва да се е обърнал към Червения кръст. Искам да разбера с какво име е бил издаден този паспорт. Радек също така се е нуждаел от място, където да отиде. Трябвала му е и виза. — Габриел направи пауза. — Знам, че това е било доста отдавна, но епископ Худал е запазил документи, нали?

Донати бавно кимна.

— Личните книжа на епископа се съхраняват в архива на „Анима“. Както можеш да очакваш, те са запечатани.

— Ако има някой в Рим, който може да ги разпечата, Луиджи, то това си ти.

— Ние не можем просто да нахлуем в „Ашша“ и да поискаме да видим книжата на епископа. Настоящият ректор е епископ Теодор Дрекслер и той не е глупак. Ще се нуждаем от причина — от история за прикритие, както казват в твоя занаят.

— Ние разполагаме с една.

— Каква е тя?

— Историческата комисия.

— Предлагаш да кажем на ректора, че комисията иска книжата на Худал?

— Точно така.

— А ако той се дърпа?

— Тогава ще споменем името на някой важен човек.

— И кой ще е той?

Габриел бръкна в джоба си и извади ламинирана лична карта със снимка.

— Шмуел Рубенщайн, професор по сравнително изучаване на религиите в Еврейския университет в Йерусалим. — Донати върна картата на Габриел и поклати глава. — Теодор Дрекслер е блестящ теолог. Той ще иска да те въвлече в спор — може би нещо за общите корени на двете най-древни религии в Западния свят. Напълно съм сигурен, че ще се провалиш и епископът ще разгадае малката ти игра.

— Твоята задача ще е да не допуснеш това да се случи.

— Ти надценяваш способностите ми, Габриел.

— Обади му се, Луиджи. Трябва да видя книжата на епископ Худал.

— Ще го направя, но първо имам един въпрос. Защо?

След като чу отговора на Габриел, Донати набра един номер на мобилния си телефон и поиска да го свържат с „Анима“.