Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Death in Vienna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Смърт във Виена

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Стилов редактор: Димитър Сумерски

Компютърна обработка: Костадин Даушев

Коректор: Недялка Георгиева

 

Daniel Silva

Оригинално заглавие: A death in Vienna

Copyright © 2004 by Daniel Silva All rights reserved.

© Иван Димитров Атанасов, преводач, 2006 г.

© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2006 г.

с/о Andrew Numberg Associates Sofia, Ltd.

ISBN-10: 954-26-0415-7

ISBN-13: 978-954-26-0415-0

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 23,5

Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне

15. Йерусалим

Навремето щеше да поеме по магистралата на север през Рамала, Наблус и Йенин. Сега дори и човек като Габриел, умеещ да оцелява, трябваше да е безразсъдно смел, за да предприеме такова пътуване без бронирана кола и военен ескорт. Така че той тръгна по дългия обиколен път надолу по западния склон на Юдейските хълмове към Тел Авив, после нагоре по крайбрежната равнина до Хадера, след това на североизток през хребета на планината Кармел до Ел Мегидо — Армагедон.

Долината се ширна пред него, простирайки се на юг от Самарийската планина до склоновете на Галилея на север — зелено-кафяв килим от редуващи се посеви, овощни градини и гори, засадени от най-ранните еврейски заселници в Мандатна[1] Палестина. Той се насочи към Назарет, след това на изток — към малкия земеделски град в покрайнините на гората Балфур, наречен Рамат Давид.

Отне му няколко минути, докато открие адреса. Едноетажната паянтова къщичка, построена за семейство Алон, беше съборена и на нейно място бе издигната от пясъчник едноетажна къща в калифорнийски стил със сателитна антена на покрива и американски микробус на алеята за коли отпред. Докато Габриел я наблюдаваше, от входната врата излезе войник и енергично прекоси моравата. Една картина изплува пред очите на Габриел. Видя баща си да поема по същия маршрут през топла юнска вечер и въпреки че тогава не го бе осъзнал, това щеше да бъде последният път, в който щеше да го види жив.

Той погледна към съседната къща. Това бе къщата, където бе живяла Циона. Пластмасовите играчки, разпръснати по тревната площ пред нея, показваха, че Циона — неомъжена и бездетна — вече не живееше там. Израел все още не бе нещо повече от едно уголемено свадливо семейство и Габриел бе уверен, че новите обитатели щяха поне да го упътят за правилната посока.

Той натисна звънеца. Пълничката млада жена, която говореше иврит с руски акцент, не го разочарова. Циона живееше в Сафед. Рускинята имаше новия адрес.

* * *

Евреи живееха в центъра на Сафед още от древността. След прогонването им от Испания през 1492 година османските турци позволили на много евреи да се заселят там и градчето процъфтяло като център на еврейския мистицизъм, наука и изкуство. По време на войната за независимост Сафед бил пред прага на завладяването от превъзхождащите го арабски войски, когато обсадената общност получила подкрепление от подразделение бойци от Палмах[2], които се промъкнали в града, след като извършили смел нощен преход от гарнизона си в Ханаанските планини. Предводителят на палмахското подразделение сключил споразумение с могъщите равини на Сафед да работят по време на Пасхата[3], за да подсилят градските укрепления. Неговото име било Ари Шамрон.

Апартаментът на Циона беше в Квартала на художниците, на върха на калдъръмено стълбище. Тя беше огромна жена, облечена в бял кафтан, с буйна посребрена коса и толкова много гривни, че когато обви ръце около врата на Габриел, се разнесе силно звънтене. Циона го въведе в помещение, което беше едновременно всекидневна и грънчарско ателие, и го настани да седне на каменната тераса с изглед към залеза над Галилея. Въздухът ухаеше на горящо лавандулово масло.

Появи се чиния с хляб и хумус[4], заедно с маслини и бутилка голанско вино. Габриел мигновено се отпусна. Циона Левин беше най-близкият човек, когото имаше. Тя се бе грижила за него, когато майка му работеше или бе изпаднала в депресия и не ставаше от леглото. Някои нощи той беше прескачал през прозореца и се бе прокрадвал до съседната къща, за да се мушне в леглото на Циона. Тя го беше галила и прегръщала така, както майка му никога не бе могла. Когато баща му бе убит през Юнската война, Циона беше тази, която бе бърсала сълзите му.

Ритмичният хипнотичен напев на вечерните молитви маарив долетя от близката синагога. Циона доля още лавандулово масло в лампата. Тя заговори за матсав: положението. За сраженията в Териториите и терора в Тел Авив и Йерусалим. За приятели, загубени в битката с ислямските терористи, и такива, които се бяха отказали да търсят работа в Израел и бяха заминали за Америка.

Габриел отпиваше от виното си и гледаше огненото слънце да потъва зад Галилея. Слушаше Циона, но мислеше за майка си. Бяха изминали почти двайсет години от нейната смърт и през това време беше открил, че мисли за нея все по-малко и по-малко. Лицето й като млада жена му се губеше, лишено от цвят и изтрито — подобно на картина, избеляла от времето и от разяждащото въздействие на природните стихии. В съзнанието си можеше да извика само смъртната й маска. След мъките на рака изпитото й лице бе застинало в изражение на тихо спокойствие, като на жена, позираща за портрет. Майка му сякаш очакваше с удоволствие смъртта. Тя най-накрая я освободи от мъките, които бушуваха в съзнанието й.

Дали беше го обичала? Да, така мислеше сега, но тя се бе обградила с високи назъбени стени, които той никога не успя да изкачи. Беше предразположена към меланхолия и изблици на раздразнителност. Нощем не спеше добре. Не можеше да се забавлява на празници, нито да участва в богатата трапеза. Винаги носеше бинт на лявата си ръка, който прикриваше избледнелите цифри, татуирани на кожата й. Споменаваше ги като белег за еврейската слабост, като емблема на еврейския позор.

Габриел се бе захванал с рисуване, за да бъде близо до нея. Скоро тя възнегодува срещу това, считайки го за неоправдана намеса в личния й свят. После, когато дарбата му се разви и започна да съперничи на нейната, майка му завидя на очевидния му талант. Габриел я тласна към нови висоти. Нейната болка — така видима в живота — намери изражение в работата й. Габриел порасна, завладян от кошмарните образи, които се изливаха от паметта й върху платната. Той се зае да търси източника им.

В училище бе научил за място, наречено Биркенау. Попита я за превръзката, която тя носеше обикновено на лявата си ръка, за блузите с дълги ръкави, с които ходеше дори в горещата като пещ долина на Израил. Попита я какво се е случило с нея през войната, какво се е случило с дядо му и баба му. Отначало тя отказа да му отговори, но накрая отстъпи пред упоритата атака на въпросите му. Разказа му набързо и неохотно. Макар и още млад, Габриел успя да долови желанието й да увърта и нотката на нещо повече от чувство за вина. Да, тя е била в Биркенау. Родителите й били убити там още в деня на пристигането им. Тя работила. Била оцеляла. Това беше всичко. Габриел, жаден да научи повече подробности за преживяното от майка му, взе да измисля всякакви сценарии за обяснение на нейното оцеляване. Той също започна да се чувства засрамен и виновен. Така нейната злочестина, като наследствено разстройство, се предаде на следващото поколение.

Темата никога не бе обсъждана повторно. Сякаш някаква метална врата се затръшна, сякаш холокостът никога не се бе случвал. Тя изпадна в продължителна депресия и бе прикована към леглото дни наред. Когато най-сетне изплува, се уедини в ателието си и започна да рисува. Работеше неуморно денем и нощем. Веднъж Габриел надзърна през открехнатата врата и я откри просната на пода, с петна от боя по ръцете, да трепери пред една картина. Тази картина беше причината, заради която бе дошъл в Сафед да види Циона.

Слънцето се бе скрило. На терасата стана студено. Циона се наметна с шал и го попита дали някога е имал намерение да се върне у дома. Габриел измърмори нещо за необходимостта да работи, също като приятелите й, които бяха заминали за Америка.

— И за кого работиш сега?

Той не отвърна на предизвикателството.

— Реставрирам фреските на един от старите майстори. Трябва да бъда там, където са те. Във Венеция.

Венеция — каза тя иронично. — Венеция е музей. — Циона вдигна чашата си към Габриел. — Това е реалният живот. Това е изкуството. Стига с тези реставрации. Трябва да посветиш цялото си време и енергия на собственото си творчество.

— Няма такова нещо като мое собствено творчество. То ме напусна много отдавна. Аз съм един от най-добрите реставратори в света. Това е достатъчно.

Циона вдигна ръце. Гривните й издрънчаха като разлюлени от вятъра камбанки.

— Това е лъжа. Ти си лъжа. Ти си художник, Габриел. Ела си в Сафед и открий своето изкуство. Открий себе си.

Нейното подтикване го караше да се чувства неудобно. Трябваше да й каже, че сега имаше замесена жена, но това щеше да открие нов фронт, който Габриел искаше на всяка цена да избегне. Вместо това остави мълчанието да се възцари между тях и то се изпълни с успокояващите звуци на вечерните молитви.

— Какво правиш в Сафед? — попита накрая тя. — Знам, че не си изминал целия този път дотук, за да изслушаш укорите на твоята дода[5] Циона.

Той се поинтересува дали тя още пази картините и скиците на майка му.

— Разбира се, Габриел. Пазих ги през всичките тези години, очаквайки да дойдеш и да си ги поискаш.

— Още не съм готов да ги взема от теб. Имам нужда само да ги видя.

Тя приближи една свещ към лицето му.

— Криеш нещо от мен, Габриел. Аз съм единственият човек на този свят, който може да каже кога пазиш тайна. Така е било винаги, особено когато беше момче.

Габриел си сипа още една чаша вино и разказа на Циона за Виена.

* * *

Тя бутна вратата на килера и дръпна шнура на лампата над главите им. Помещението беше пълно от пода до тавана с картини и скици. Габриел започна да ги преглежда една след друга. Бе забравил колко талантлива беше майка му. Можеше да види влиянието на Бекман, Пикасо, Егон Шиеле и разбира се, на баща й — Виктор Франкел. Имаше дори вариации на теми, които Габриел бе търсил в собствените си творби по онова време. Майка му ги беше доразвила или в някои случаи напълно ги бе унищожила. Тя беше смайващо талантлива.

Циона го бутна настрани и излезе с купчина картини и два големи плика, пълни със скици. Габриел клекна на каменния под и заразглежда творбите, докато тя надничаше над рамото му.

Бяха изобразени сцени от лагера. Деца, наблъскани на койки. Жени, работещи до изнемога над машини във фабрики. Тела, наредени като връзки дърва, чакащи да бъдат хвърлени в огъня. Семейства, притиснали се едни към други, докато газът се сгъстява около тях.

Последната картина показваше самотна фигура — един есесовец, облечен от глава до пети в черно. Това беше картината, която бе видял онзи ден в ателието на майка си. Докато другите творби бяха тъмни и абстрактни, тук имаше стремеж към реализъм и откровение. Габриел се възхити на безупречния й рисунък и стил, преди очите му най-сетне да се спрат на лицето на персонажа. То принадлежеше на Ерих Радек.

* * *

Циона му постла да спи на дивана във всекидневната и му разказа мидрашата[6] за счупените съдини.

— Преди Бог да сътвори света, имало само Бог. Когато решил да сътвори света, той се отдръпнал, за да направи място за него. Точно в това пространство се образувала вселената. Само че сега в нея нямало Бог. Той създал божествените искри — светлината, — за да бъде поставена обратно в Божието творение. Когато Бог създал светлината и я поставил в творението си, били приготвени специални съдове за нея. Но станала катастрофа. Космическа катастрофа. Съдовете се счупили. Вселената се изпълнила с искри от божествената светлина и чирепи от счупените съдове.

— Това е чудесна притча — каза Габриел, помагайки на Циона да подпъхне краищата на чаршафа под матрака на дивана. — Но какво общо има тя с майка ми?

— Притчата ни учи, че докато искрите на Божията светлина не бъдат събрани заедно, работата по сътворението няма да бъде завършена. Като евреи, това е наш висш дълг. Наричаме го Тикун Олам: Поправка на света.

— Мога да реставрирам много неща, Циона, но се страхувам, че светът е твърде огромно платно, и то с доста големи поражения по него.

— Тогава почни от малкото.

— Как?

— Събери искрите на майка си, Габриел. И накажи човека, който е счупил нейния съд.

* * *

На следващата сутрин Габриел се измъкна от жилището на Циона, без да я събуди, и с портрета на Радек под мишница, се затътри надолу по калдъръмените стълби под бледата светлина на зората. Един ортодоксален евреин, който отиваше на сутрешна служба, го помисли за луд и размаха ядосано юмрук. Габриел сложи картината в багажника на колата си и напусна Сафед. Кървавочервеният диск на слънцето се показа над хребета. Долу, в дъното на долината, Галилейско море[7] сякаш запламтя.

Той спря в Афула да закуси и остави съобщение на гласовата поща на Моше Ривлин, че се връща в „Яд Вашем“. Когато пристигна, вече наближаваше обяд. Ривлин го чакаше. Габриел му показа портрета.

— Кой го е нарисувал?

— Майка ми.

— Как се казваше тя?

— Ирене Алон, но немското й име беше Франкел.

— Къде е била?

— В женския лагер в Биркенау от януари 1943 до края.

— Походът на смъртта?

Габриел кимна утвърдително. Ривлин го хвана за ръката и каза:

— Елате с мен.

* * *

Ривлин настани Габриел на маса в главната читалня на архива и седна пред един компютър. Въведе думите „Ирене Алон“ в базата данни и забарабани нетърпеливо с дебелите си пръсти по клавиатурата, докато чакаше отговора. Няколко секунди по-късно записа пет цифри на едно листче и без да каже и дума на Габриел, изчезна през вратата, водеща към хранилищата на архива. След двайсет минути се върна и сложи една папка на масата. Под прозрачната пластмасова подвързия се виждаше надписът „Архиви на Яд Вашем“, написан на иврит и на английски, заедно с номера на досието 03/812. Габриел внимателно отвори папката и отгърна на първа страница. Като прочете заглавието, внезапно усети студ: „Свидетелски показания на Ирене Алон, дадени на 19 март 1957 година“. Ривлин сложи ръката си на рамото му и излезе от стаята. Габриел се поколеба за момент, после сведе очи и зачете.

Бележки

[1] Британският мандат върху Палестина, получен със съгласието на Парижката мирна конференция от 1919 г., подкрепя целите на ционизма за изграждане на национален дом за еврейската нация. — Б.пр.

[2] Независими части със специално предназначение. — Б.пр.

[3] Голям религиозен празник у евреите, съответстващ на християнския Великден. — Б.пр.

[4] Пюре от смлян нахут, зехтин и лимонов сок. — Б.пр.

[5] Леля (ивр.). — Б.пр.

[6] Специфичен и трудно преводим жанр на класическата еврейска литература; нещо като притча. — Б.пр.

[7] Употребявано в евангелията име на езерото Генисарет в Галилея, наричано още Тивериадско море. — Б.пр.