Даниъл Силва
Смърт във Виена (38)

38. Треблинка, Полша

Поеха по пътека между дърветата. Беше завалял сняг. Снежинките падаха меко в притихналата гора и кацаха по раменете им като пепел от далечен огън. Габриел държеше Радек за лакътя. Отначало крачките му бяха несигурни, но скоро кръвта отново започна да нахлува в краката му и той настоя да върви без подкрепата на евреина. Пресекливият му дъх замръзваше във въздуха. Миришеше на кисело и страх.

Навлязоха дълбоко в гората. Пътеката беше песъклива и покрита с фин килим от борови иглички. Одед бе няколко крачки по-напред и едва се виждаше през пелената на падащия сняг. Залман и Навот вървяха зад тях. Киара остана на поляната да наглежда колите.

Спряха. Пролука сред дърветата, широка около пет метра, зееше в мрака. Габриел я освети с лъча на фенерчето си. В средата на тесния път, на равни интервали, стърчаха няколко големи камъка. Те маркираха линията на стара ограда. Бяха стигнали границите на лагера. Габриел изключи фенерчето и дръпна Радек за лакътя. Той опита да се възпротиви, после политна напред.

— Просто правете каквото ви казвам, Радек, и всичко ще е наред. Не се опитвайте да бягате, защото няма как да се измъкнете. Не си правете труда да викате за помощ. Никой няма да чуе виковете ви.

— Доставя ли ви удоволствие да ме виждате уплашен?

— Всъщност направо ми се гади от това. Не ми харесва да ви докосвам. Не ми харесва звукът на гласа ви.

— Тогава защо сме тук?

— Просто искам да видите някои неща.

— Тук няма какво да се види, Алон. Само един полски мемориал.

— Точно така. — Габриел го дръпна рязко за лакътя. — Хайде, Радек. По-бързо! Трябва да вървите по-бързо. Нямаме много време. Скоро ще се зазори.

Минута по-късно отново спряха пред железопътна линия без релси — старото отклонение, което бе осигурявало транспортирането от Треблинка до самия лагер. Дървените траверси бяха сменени с каменни и бяха заскрежени от пресния сняг. Тръгнаха по тях, влязоха в лагера и спряха на мястото, където някога е бил перонът. Той също бе възпроизведен от камък.

— Помните ли го, Радек?

Той стоеше мълчаливо, с увиснала челюст, и дишаше учестено.

— Хайде, Радек. Знаем кой сте, знаем и какво сте извършили. Този път няма да се измъкнете. Няма нужда да играете игрички или да се опитвате да отричате. Не разполагате с време, не и ако искате да спасите сина си.

Радек бавно завъртя глава. Устните му се изопнаха, а погледът му застина.

— Ще навредите на сина ми?

— Всъщност вие ще го направите вместо нас. Всичко, което трябва да сторим, е да кажем на света кой е неговият баща — и това ще го унищожи. Ето защо поставихте бомбата в офиса на Ели Лавон: за да защитите Петер. Никой не можеше да ви пипне, не и в страна като Австрия. Достъпът до вас отдавна е бил затворен. Бяхте в безопасност. Единственият човек, който може да плати за престъпленията ви, е вашият син. Ето защо се опитахте да убиете Ели Лавон. Ето защо убихте Макс Клайн.

Той се извърна от Габриел и се взря в тъмнината.

— Какво искате? Какво искате да знаете?

— Разкажете ми за това, Радек. Чел съм за него, мога да видя паметните плочи, но не мога да си представя как практически се е действало. Как е било възможно пътниците на цяла влакова композиция да се превърнат в дим само за четиридесет и пет минути? Четиридесет и пет минути, човек след човек, не е ли това, с което есесовският персонал тук се е хвалел? Можели са да ги превърнат в дим за четиридесет и пет минути. Дванайсет хиляди евреи на ден. Осемстотин хиляди общо.

Радек безрадостно изхихика — един разпитващ, който не вярваше в свидетелските показания на своя заподозрян. Габриел имаше чувството, че на сърцето му е положен камък.

— Осемстотин хиляди? Откъде взехте тази бройка?

— Това са официалните изчисления на полското правителство.

— И очаквате, че банда малоумници като поляците е наясно какво се е случило в тези гори? — Гласът му внезапно прозвуча различно, беше някак по-младежки и самоуверен. — Моля ви, Алон, ако ще водим тази дискусия, нека да боравим с факти, а не с полски идиотизми. Осемстотин хиляди? — Той тръсна глава и се усмихна истински. — Не, не бяха осемстотин хиляди. Действителният им брой беше много по-голям.

* * *

Внезапен порив на вятъра раздвижи върхарите на дърветата. На Габриел му се стори като плисък на буйна вода. Радек протегна ръка и поиска фенерчето. Габриел се поколеба.

— Не мислите, че ще ви нападна с него, нали?

— Знам някои от нещата, които сте правили.

— Това беше много отдавна.

Подаде му фенерчето. Радек насочи лъча наляво, осветявайки гъсталак от вечнозелени храсти.

— Наричаха тази местност Долния лагер. Квартирите на есесовците бяха точно ей там. Оградата минаваше зад тях. Отпред имаше павиран път, обграден с градина от храсти и цветя, които цъфтяха през пролетта и лятото. Може да не ви се вярва, но тук наистина беше приятно. Разбира се, нямаше толкова много дървета. Засадихме ги, след като съборихме лагера до основи. Тогава бяха още фиданки. Сега са достигнали своята зрелост и са доста красиви.

— Колко бяха есесовците?

— Обикновено около четиридесет. Еврейски момичета им чистеха, но им готвеха полякини — три местни девойки, които идваха от околните села.

— А украинците?

— Те бяха разквартирувани в пет бараки от другата страна на пътя. Между тях се издигаше къщата на Щангъл, точно където се пресичаха двата пътя. Той имаше прекрасна градина. Беше проектирана специално за него от един виенчанин.

— Но пристигащите никога не са виждали тази част от лагера, нали?

— Не, не, всяка част от лагера беше грижливо маскирана посредством огради, в които бяха вплетени борови клонки. Когато нещастниците пристигаха в лагера, виждаха само обикновена селска гара с фалшиво разписание за тръгващите влакове. Но от Треблинка, разбира се, нямаше заминаване. Само празни влакове напускаха този перон.

— Тук имаше ли сграда?

— Беше направена така, че да изглежда като обикновена гарова постройка, но в действителност беше пълна с ценни предмети, иззети от предишните лагеристи. Онази част там я наричаха Гаровия площад. Отвъд него беше Приемният площад, или Площадът за сортиране.

— Вие виждали ли сте пристигащите композиции?

— Аз нямах нищо общо с тази работа, но — да, виждал съм ги да пристигат.

— Имало е две различни процедури по посрещането им, нали? Една за евреите от Западна Европа и друга за тези от Изтока?

— Да, така е. Към западноевропейските евреи се отнасяха с измама и лицемерие. Нямаше бой с камшици, нито викове. Помолваха ги учтиво да слязат от влака. Медицински персонал в бели престилки ги чакаше на Приемния площад, за да се погрижи за слабите и недъгавите.

— Значи това е било хитрост. Старите и болните веднага са били отвеждани и разстрелвани.

Радек кимна.

— А източните евреи? Как ги посрещаха на перона?

— Посрещаха ги украинци с камшици.

— А после?

Радек вдигна фенерчето и насочи лъча му на кратко разстояние отвъд поляната.

— Там имаше оградено с бодлива тел място. Зад телта се издигаха две сгради. Едната беше предназначена за съблекалня. Във втората работници евреи отрязваха косите на жените. Когато свършеше подстригването, те поемаха по този път. — Освети пътеката с фенерчето. — Тук имаше проход, приличащ по-скоро на улей за прекарване на говеда, който бе широк няколко стъпки и беше ограден с бодлива тел, преплетена с борови клонки. Наричаха го Тръбата.

— Есесовците обаче са имали специално название за него, нали?

Радек кимна утвърдително.

— Наричаха го Пътя за рая.

— И къде отвеждаше Пътя за рая?

Австриецът вдигна лъча на фенерчето.

— В горния лагер — отвърна той. — Лагерът на смъртта.

* * *

Тръгнаха напред и отидоха до широка поляна, осеяна със стотици заоблени камъни, всеки от които представляваше една от унищожените еврейски общности в Треблинка. На най-големия камък имаше надпис: Варшава. Габриел погледна отвъд камъните — към небето на изток. Беше започнало да се развиделява.

— Пътя за рая водеше директно в тухлената сграда с газовите камери — каза Радек, нарушавайки тишината. Изглеждаше внезапно обладан от желание да говори. — Всяка от камерите беше четири на четири метра. Отначало бяха само три, но скоро се оказа, че има нужда от по-голям капацитет за задоволяване на потребностите. Бяха добавени още десет. Един дизелов мотор вкарваше въглеродния оксид в камерите. Задушаването ставаше за по-малко от трийсет минути. След това телата се изваждаха.

— Какво се правеше с тях?

— В продължение на няколко месеца те се трупаха там отвън, в големи ями. Но много скоро ямите се препълниха и разлагането на труповете зарази лагера.

— Тогава ли пристигнахте?

— Не веднага. Треблинка беше четвъртият лагер в списъка ни. Първо изчистихме ямите в Биркенау, после в Белзец и Собибор. С Треблинка се заехме едва през март 1943 година. Когато пристигнах… — Гласът му пресекна. — Беше ужасно.

— Какво направихте?

— Разкопахме ямите, разбира се, и извадихме телата.

— Ръчно?

Той поклати глава.

— Имахме багер. С него работата вървеше по-бързо.

— Клещите, нали така сте го наричали?

— Да, така.

— И след като телата биваха извадени?

— Изгаряхме ги на големи железни решетки.

— Имали сте специално название на тези решетки, нали?

— Скарите — отговори Радек. — Наричахме ги Скарите.

— А след като изгаряхте труповете?

— Разтрошавахме костите, част от тях заравяхме отново в ями, другите ги извозвахме до река Бут и ги хвърляхме във водата.

— А щом бяха изпразнени всички стари ями?

— След това телата бяха откарвани направо от газовите камери на Скарите. Така се действаше до октомври същата година, когато лагерът беше затворен и всички следи от него бяха заличени. Аз работих по този въпрос малко повече от година.

— И все пак сте успели да ликвидирате осемстотин хиляди души.

— Не бяха осемстотин хиляди.

— А колко тогава?

— Над милион. Това е съвсем друго нещо, нали? Над един милион души в миниатюрно място като това, насред полската гора.

* * *

Габриел си взе обратно фенерчето и извади беретата си. После смушка Радек да върви напред. Тръгнаха по пътеката през поляната с камъните. Залман и Навот останаха назад в горния лагер. Габриел чуваше стъпките на Одед по чакъла зад гърба си.

— Поздравления, Радек. Заради вас това място е само едно символично гробище.

— Сега ще ме убиете ли? Не ви ли казах всичко, което искахте да чуете?

Габриел го бутна да върви по пътеката.

— Може и да изпитвате известна гордост от това място, но за нас тази земя е свещена. Наистина ли смятате, че ще я омърся с вашата кръв?

— Тогава каква е целта на тази разходка? Защо ме доведохте тук?

— Трябваше да го видите още веднъж. Трябваше да посетите местопрестъплението, за да опресните паметта си и да се приготвите за предстоящото ви свидетелстване. Ето как ще спасите сина си от унижението да има баща като вас. Ще дойдете в Израел и ще платите за престъпленията си.

— Това не беше мое престъпление! Аз не съм ги убил! Просто направих това, което ми заповяда Мюлер. Почистих мръсотията!

— И вие имате равен дял в убийството, Радек. Спомняте ли си своята малка игра с Макс Клайн в Биркенау? А какво ще кажете за Похода на смъртта? И там бяхте, нали, Радек?

Старецът забави крачка и обърна глава. Габриел го блъсна между лопатките. Излязоха на широка правоъгълна падина, където се бе намирала ямата за кремация. Сега тя бе запълнена с черен базалт.

— Убийте ме сега, по дяволите! Не ме водете в Израел! Направете го сега и да приключваме. Пък и нали точно в това сте добър, Алон?

— Не тук — отговори Габриел. — Не и на това място. Не заслужавате дори кракът ви да стъпва тук, камо ли да умрете на тази земя.

Радек падна на колене пред ямата.

— А ако се съглася да дойда с вас? Каква съдба ме очаква?

— Истината ви очаква, Радек. Ще се изправите пред израелския народ и ще признаете престъпленията си. Ролята ви в „Акция 1005“. Убийствата на затворници в Биркенау. Убийствата, които сте извършили по време на Похода на смъртта. Спомняте ли си изобщо за момичетата, които сте убили, Радек?

Австриецът извърна глава.

— Откъде…

Габриел го прекъсна:

— Няма да бъдете изправен пред съда за престъпленията си, но ще прекарате остатъка от живота си зад решетките. Докато сте в затвора, ще работите с екип от учени по холокоста от центъра „Яд Вашем“, за да разкажете истината за „Акция 1005“. Ще кажете на хората, които я отричат или се съмняват, как точно сте прикрили следите от най-голямото масово убийство в историята. За първи път в живота си ще кажете истината.

— Чия истина — вашата или моята?

— Има само една истина, Радек. Треблинка е истината.

— И какво ще получа в замяна?

— Повече, отколкото заслужавате — отговори Габриел. — Няма да кажем нищо за съмнителния произход на Мецлер.

— Готови сте да преглътнете австрийски канцлер от крайната десница, за да се доберете до мен?

— Нещо ми подсказва, че Петер Мецлер ще стане голям приятел на Израел и на евреите. Той няма да поиска да направи нищо, с което да ни ядоса. В крайна сметка ние ще държим ключа за неговото унищожение дълго след вашата смърт.

— Как убедихте американците да ме предадат? Предполагам, чрез шантаж — това е еврейският начин. Но трябва да е имало и нещо повече. Сигурно сте се заклели, че никога няма да ми дадете възможност да обсъждам моята принадлежност към организацията „Гелен“ или ЦРУ. Предполагам, че вашето посвещаване на истината стига само дотам.

— Дайте ми отговор, Радек.

— Как мога да се доверя на вас, един евреин, че ще удържите на вашата част от сделката?

— Чели ли сте отново „Дер Щюрмер“? Ще ми се доверите, защото нямате друг избор.

— И за какво ще послужи всичко това? Ще върне ли дори един човек от умрелите на това място?

— Не — съгласи се Габриел, — но светът ще знае истината, а вие ще прекарате остатъка от живота си там, където ви се полага. Приемете сделката, Радек. Приемете я заради сина си. Мислете за нея като за последно спасение.

— Това няма да остане вечно в тайна. Някой ден истината ще излезе наяве.

— Рано или късно — каза Габриел. — Предполагам, че истината не може да се скрие завинаги.

Радек бавно извърна глава и презрително го изгледа.

— Ако бяхте истински мъж, щяхте да го направите лично. — Устните му се разтегнаха в насмешлива усмивка. — Колкото до истината, никого не го беше грижа, когато това място функционираше, и никого няма да го е грижа и сега.

Той се обърна и погледна в ямата. Габриел мушна беретата в джоба си и се отдалечи. Одед, Залман и Навот стояха неподвижно на пътеката зад него. Габриел мина покрай тях, без да каже и дума, и се насочи през лагера към железопътния перон. Преди да свие и навлезе между дърветата, той спря за миг, поглеждайки през рамо, и видя как Радек, държейки се за ръката на Одед, бавно се изправи на крака.