Даниъл Силва
Смърт във Виена (26)

26. Барилоче, Аржентина

Администраторката на „Барилочер Тагеблат“ изгледа Габриел с нещо повече от мимолетен интерес, когато той прекрачи прага и се насочи към бюрото й. Тя имаше къса тъмна коса и светлосини очи, открояващи се на привлекателното й, загоряло от слънцето лице.

— Какво обичате? — попита тя на немски, което не бе изненадващо, тъй като „Тагеблат“, както подсказваше името, означаваше ежедневник на същия език.

Габриел също отговори на немски, макар че умело прикри факта, че както и девойката, го владее перфектно. Каза, че е дошъл в Барилоче, за да проведе генеалогично изследване. Заяви, че търси мъж, за когото смята, че е брат на майка му, човек на име Ото Кребс. Имал основание да вярва, че хер Кребс е починал в Барилоче през октомври 1982 година. Щяло ли да бъде възможно да потърси в архивите на вестника за съобщение за смъртта му или за некролог?

Администраторката му се усмихна, разкривайки два реда блестящи равни зъби, после вдигна телефонната слушалка и набра трицифрен вътрешен номер. Искането на Габриел бе предадено на висшестоящ на бърз немски. Девойката помълча няколко секунди, затвори телефона и се изправи.

— Последвайте ме.

Тя го преведе през малка новинарска стаичка, като токчетата й потракваха шумно по застлания с изтъркан линолеум под. Половин дузина служители по ризи стояха облегнати в различни пози на отдих, като пушеха цигари или пиеха кафе. Никой сякаш не забеляза посетителя. Вратата на архива беше открехната. Администраторката светна лампите.

— Сега сме оборудвани с компютри, така че всички статии са събрани в базата данни и могат да се търсят автоматично. Страхувам се, че те стигат само до 1998 година. Кога, казахте, е починал този човек?

— Мисля, че през 1982-а.

— Късметлия сте. Всички некролози са подредени по азбучен ред — на ръка, разбира се, по старомодния начин.

Тя отиде до една маса и повдигна капака на дебел, подвързан с кожа регистър. Водещите страници бяха означени с написани с дребен почерк сигнатури.

— Как казахте, че е името?

— Ото Кребс.

— Кребс, Ото — повтори тя, докато прелистваше напред. — Кребс, Ото… А, ето го. Според регистъра, било е през ноември 1983 година. Все още ли искате да видите некролога?

Габриел кимна утвърдително. Младата жена си записа регистрационния номер и отиде до купчина кашони. Прокара пръст по етикетите и спря, като стигна до този, който търсеше, после помоли Габриел да махне кашоните, струпани върху него. Девойката вдигна капака и отвътре се надигна прах и мирис на гниеща хартия. Защипаните с кламери книжа бяха прибрани в ронещи се, пожълтели картонени папки. Некрологът на Ото Кребс беше скъсан. Тя го залепи с прозрачно тиксо и го показа на Габриел.

— Това ли е мъжът, когото търсите?

— Не знам — отговори искрено той.

Младата жена взе листа от Габриел и бързо го прочете.

— Тук пише, че е бил единствено дете. — Погледна към него. — Това не значи кой знае какво. Мнозина от тях е трябвало да заличат миналото си, за да защитят семействата си, останали в Европа. Моят дядо е имал късмет. Поне е запазил собственото си име.

Девойката отново погледна към него, търсейки очите му.

— Той беше от Хърватия — допълни тя. В тона й имаше съучастническа нотка. — След войната комунистите искали да го изправят пред съда и да го обесят. За щастие Перон му разрешил да дойде тук.

Младата жена отнесе некролога до ксерокса и направи три копия. След това върна оригинала в папката му, нея — в кашона, а копията даде на Габриел. Той се зачете, докато вървяха.

— Според некролога, той е погребан в католическото гробище в Пуерто Блест.

Администраторката кимна.

— То е точно от другата страна на езерото, на няколко километра от чилийската граница. Притежавал е обширна estancia^[1]. Това също го пише в некролога.

— Как да стигна дотам?

— Поемете по главния път, който излиза на запад от Барилоче. Той няма още дълго да е главен. Надявам се, че имате добра кола. Следвайте пътя по брега на езерото, след това се насочете на север. Ще отидете право в Пуерто Блест. Ако тръгнете сега, може да стигнете там преди мръкване.

Двамата се ръкуваха във фоайето. Девойката му пожела късмет.

— Надявам се той да е мъжът, когото търсите — каза тя. — Или може би не. Предполагам, че човек никога не знае в ситуации като тази.

* * *

След като посетителят си тръгна, администраторката вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.

— Той току-що излезе.

— Как се държа с него?

— Постъпих, както ми казахте. Бях много дружелюбна. Показах му каквото искаше да види.

— А какво беше то?

Тя му съобщи.

— Как реагира той?

— Попита за посоката, в която се намира Пуерто Блест.

Линията прекъсна. Девойката бавно върна слушалката на мястото й. Изведнъж почувства празнота в стомаха си. Не се съмняваше какво очаква мъжа в Пуерто Блест. Щеше да го сполети същото, което се бе случило с другите, идвали в този край на Северна Патагония да търсят мъже, които не искаха да бъдат открити. Не изпита жал към него, всъщност го смяташе за нещо като глупак. Нима наистина считаше, че ще заблуди някого с тази нескопосана история за генеалогично издирване? За какъв се мислеше? Сам си беше виновен. Но пък с евреите винаги бе така. Винаги си докарваха беля на главата.

Точно тогава входната врата се отвори и във фоайето влезе жена в лятна рокля. Администраторката вдигна поглед и се усмихна.

— Какво обичате?

* * *

Те се отправиха пеш към хотела под палещите лъчи на слънцето. Габриел преведе некролога на Киара.

— В него пише, че е роден в Горна Австрия през 1913 година, че е бил полицай, постъпил е във Вермахта през 1938 година и е взел участие във военните действия срещу Полша и Съветския съюз. Пише също, че два пъти е награждаван с медал за храброст, единия път от самия фюрер. Предполагам, че това е нещо, с което се е хвалел в Барилоче.

— А след войната?

— Нищо до неговото пристигане в Аржентина през 1963 година. Работил две години в някакъв хотел в Барилоче, след това си намерил работа в имение близо до Пуерто Блест. През 1972 година купил имота от собствениците и го управлявал до смъртта си.

— Останали ли са някакви наследници там?

— Според това той никога не се е женил и няма живи роднини.

Пристигнаха в хотел „Еделвайс“. Той представляваше хижа в алпийски стил с полегат покрив, разположена на две пресечки от езерния бряг, на булевард „Сан Мартин“. Габриел бе наел кола на летището по-рано тази сутрин — тойота с двойно предаване. Той помоли обслужващия паркинга да я изкара от гаража, после влезе във фоайето да потърси пътна карта на околността. Пуерто Блест беше точно там, където жената от вестника му бе казала — на отсрещната страна на езерото, близо до чилийската граница.

Потеглиха покрай брега. Пътят се влошаваше, колкото повече се отдалечаваха от Барилоче. През повечето време водата бе скрита от гъста гора. Когато Габриел завиеше или дърветата внезапно оредяваха, езерото проблясваше за кратко под тях, за да изчезне отново зад стената от дървесни стволове.

Габриел заобиколи най-южния му край и намали, за да разгледа ято гигантски кондори, кръжащи около извисяващия се връх Серо Лопес. После пое по тесен черен път през открито плато, обрасло със сиво-зелени трънливи храсти и групи миртови дървета. По планинските ливади стада от издръжливи патагонски овце пасяха лятната трева. В далечината, към чилийската граница, една светкавица проблесна над върховете на Андите.

Докато пристигнат в Пуерто Блест, слънцето бе залязло и селището бе обвито в мрак и тишина. Габриел влезе в едно кафене да попита за посоката. Барманът — нисък мъж с румено лице, излезе на улицата и като сочеше и жестикулираше, им показа пътя.

* * *

В същото кафене, на маса близо до вратата, Часовникаря пиеше бира от бутилка и наблюдаваше размяната на информация, която ставаше на улицата. Разпозна стройния мъж с къса черна коса и посребрени слепоочия. На мястото до шофьора седеше жена с дълга тъмна коса. Възможно ли беше тя да е онази, която бе забила куршума в рамото му в Рим? Това нямаше голямо значение. Дори и да не беше тя, скоро щеше да умре.

Израелецът седна зад волана на тойотата и потегли. Барманът влезе обратно в кафенето.

Часовникаря попита на немски:

— Накъде се отправиха тези двамата?

Барманът му отговори на същия език.

Часовникаря допи бирата си и остави пари на масата. Дори и най-малкото движение, като това да извади няколко банкноти от джоба на сакото си, предизвикваше пулсираща болка в рамото му. Той излезе на улицата и се порадва за малко на хладния вечерен въздух, след това се обърна и бавно тръгна към църквата.

* * *

Църквата „Света Богородица от планините“ се издигаше в западния край на селото — варосана колониална църквичка с камбанария вляво от портика^[2]. Пред нея имаше настлан с каменни плочи двор, опасан с желязна ограда, над който хвърляха сянка два големи чинара. Габриел се отправи към задната страна на постройката. Гробището се простираше по полегатия склон на хълма, стигащ до гъста борова горичка. Хиляди надгробни камъни и паметници се подаваха сред избуялите бурени като дрипава армия в отстъпление. Габриел постоя за малко с ръце на кръста, угнетен от перспективата да се лута из гробището сред сгъстяващия се мрак в търсене на табела с името на Ото Кребс.

Върна се пред фасадата на църквата. Киара го чакаше в сенчестия двор. Той бутна тежката дъбова врата и откри, че не е заключена. Спътницата му го последва вътре. В лицето го блъсна хладен въздух, изпълнен с аромат, който не беше вдишвал, откакто бе напуснал Венеция: смесица от восък на свещи, тамян, полировка за дърво и плесен — специфичната миризма на католически храм, която не можеше да се сбърка с нищо друго. Колко различно бе тук от църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо. Нямаше позлатен олтар или мраморни колони, нито извисяващи се абсиди и възхитителна олтарна живопис. Прост дървен кръст висеше над неукрасен олтар, а пред статуята на Девата проблясваше маса с възпоменателни свещи. Цветните стъкла на прозорците по протежение на наоса бяха изгубили колорита си в падащия мрак.

Габриел тръгна колебливо към средата на страничния кораб. Едва тогава от вестиария^[3] излезе тъмна фигура и пресече олтара. Спря се пред кръста, подви коляно за миг, колкото да се прекръсти, и обърна лице към Габриел. Беше дребен и слаб мъж с черни панталони, черна риза с къси ръкави и свещеническа якичка. Прилично подстриганата му коса беше прошарена на слепоочията, лицето му беше красиво и мургаво, с лека руменина на бузите. Той не изглеждаше изненадан от присъствието на двамата непознати в църквата му. Габриел бавно се приближи до него. Свещеникът му подаде ръка и се представи като отец Рубен Моралес.

— Казвам се Рене Дюран — каза Габриел — и идвам от Монреал.

При тези думи свещеникът кимна, сякаш бе свикнал с посетители от чужбина.

— С какво мога да ви бъда полезен, мосю Дюран?

Габриел му представи същото обяснение, каквото бе дал на жената от „Барилочер Тагеблат“ по-рано същия ден: че е дошъл в Патагония да търси мъж, за когото смята, че е брат на майка му, на име Ото Кребс. Докато говореше, отецът бе скръстил ръце и го гледаше с топъл и благ поглед. Колко различен изглеждаше този свещеник от църковния бюрократ монсеньор Донати или от нелюбезния ректор на „Анима“ — епископ Дрекслер. Габриел се почувстван зле, задето го заблуждаваше.

— Познавах много добре Ото Кребс — рече отец Моралес. — Съжалявам да го кажа, но той не би могъл да е мъжът, когото търсите. Виждате ли, хер Кребс нямаше братя или сестри. Той нямаше никакво семейство. Докато стигне до положението да издържа жена и деца, той… — Гласът на свещеника заглъхна. — Как да се изразя по-деликатно? Той вече не беше толкова добра партия. Годините си бяха взели своето.

— Някога говорил ли ви е за своето семейство? — Габриел направи пауза, после добави: — Или за войната?

Отецът вдигна вежди.

— Аз бях негов изповедник и приятел, мосю Дюран. Обсъждахме доста неща в годините преди неговата кончина. Както повечето мъже от неговото време, хер Кребс бе видял много смърт и разруха. Беше извършил и дела, от които дълбоко се срамуваше и се нуждаеше от опрощение.

— И вие му дадохте това опрощение?

— Дадох мир на духа му, мосю Дюран. Аз чух неговата изповед и му наложих покаяние. В рамките на католическата вяра подготвих душата му за срещата с Бог. Ала притежавам ли аз — един обикновен свещеник от селска енория — властта да опростя такива грехове? Дори аз не съм сигурен в това.

— Може ли да узная някои от нещата, които сте обсъждали? — попита Габриел колебливо. Знаеше, че бе стъпил на нестабилна теологична почна и отговорът бе такъв, какъвто бе очаквал.

— Много от дискусиите, които съм водил с хер Кребс, бяха по време на изповед. Останалите бяха под знака на приятелството. Не би било благопристойно да ви разкривам естеството на тези разговори сега.

— Но той е починал преди двайсет години.

— Дори и мъртвият има право на тайна.

Габриел дочу гласа на майка си, началните слова на нейните показания: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите.

— Това би ми помогнало да разбера дали този мъж е бил моят вуйчо.

Отец Моралес му отправи обезоръжаваща усмивка.

— Аз съм обикновен селски свещеник, мосю Дюран, но не съм пълен глупак. Освен това познавам много добре моите енориаши. Наистина ли вярвате, че сте първият човек, дошъл тук, претендирайки, че търси изчезнал роднина? Напълно сигурен съм, че Ото Кребс не би могъл да е вашият вуйчо. Но не съм толкова сигурен, че вие наистина сте Рене Дюран от Монреал. А сега ме извинете.

Той се обърна да си върви. Габриел докосна ръката му.

— Ще ми покажете ли поне гроба му?

Отецът въздъхна, после погледна към цветните прозорци. Те бяха станали черни.

— Тъмно е — рече той. — Дайте ми минутка.

Отец Моралес прекоси олтара и изчезна във вестиария. Секунди по-късно излезе, облечен в светлокафява винтяга, като носеше голям електрически фенер. Изведе ги през страничната врата и ги поведе по чакълена пътека, минавала между църквата и жилището му. В края на пътеката имаше покрита порта. Свещеникът дръпна резето, включи фенера и мина Напред да им показва пътя в гробището. Габриел вървеше до него по тясната пътека, обрасла с бурени. Киара бе крачка по-назад.

— Вие ли водихте погребалната служба, отец Моралес?

— Да, разбира се. Всъщност самият аз трябваше да се погрижа за приготовленията. Нямаше кой друг да го направи.

Някаква котка се измъкна иззад една надгробна плоча и спря на пътеката пред тях, а очите й светнаха като жълти фарове на светлината на фенера. Отец Моралес изшътка и котката изчезна сред високата трева.

Наближиха дърветата в дъното на гробището. Свещеникът сви наляво и ги поведе през висока до коленете трева. Тук пътеката беше твърде тясна, за да вървят един до друг, така че тръгнаха в колона по един, а Киара се опираше на ръката на Габриел.

Като наближи края на редица надгробни плочи, отец Моралес спря и насочи фенера надолу под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Лъчът освети обикновена надгробна плоча с името на Ото Кребс. Върху нея като година на раждането бе отбелязана 1913-а, а като година на смъртта — 1983-а. Над името, под малко овално стъкло, надраскано и потъмняло от времето, се виждаше снимка.

* * *

Габриел се наведе и като избърса слоя прах, се взря в лицето на снимката. Очевидно бе правена доста години преди смъртта му, защото фотографираният мъж бе на средна възраст, навярно в края на четиридесетте. Габриел бе сигурен само в едно. Това не беше лицето на Ерих Радек.

— Предполагам, че не е вашият вуйчо, мосю Дюран?

— Сигурен ли сте, че това е неговата снимка?

— Да, разбира се. Аз самият я намерих в касата, която съдържаше някои от личните му вещи.

— Вероятно няма да ми позволите да видя неговите вещи.

— Те вече не са у мен. А дори и да бяха…

Оставяйки изречението недовършено, отец Моралес подаде фенера на Габриел.

— Сега ще ви оставя сами. Мога да намеря пътя си и без светлина. Бъдете така любезен да го оставите пред вратата на жилището ми, когато си тръгвате. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мосю Дюран.

След тези думи той се обърна и изчезна сред надгробните плочи.

Габриел погледна към Киара.

— Трябваше да е снимката на Радек. Той е отишъл в Рим и е получил от Червения кръст паспорт на името на Ото Кребс. Кребс е отишъл в Дамаск през 1948 година, после е емигрирал в Аржентина през 1963-а. Кребс се е регистрирал в аржентинската полиция в този окръг. Това трябваше да е Радек.

— Което означава?

— Че някой друг е отишъл в Рим, представяйки се за Радек. — Габриел посочи снимката на надгробната плоча. — Бил е този мъж. Това е австриецът, който е отишъл в „Анима“, търсейки помощ от епископ Худал. Радек е бил някъде другаде, може би още се крие в Европа. Защо иначе би стигнал дотам? Той е искал хората да смятат, че е заминал. И в случай че някой някога започне да го търси, би тръгнал по следата от Рим до Дамаск и до Аржентина, а след това ще намери грешния човек — Ото Кребс, скромен хотелски служител, който е посъбрал достатъчно пари, за да купи няколко акра земя край чилийската граница.

— Все още имаш един голям проблем — каза Киара. — Не можеш да докажеш, че Лудвиг Фогел наистина е Ерих Радек.

— Всяко нещо с времето си — отговори Габриел. — Да направиш човек да изчезне не е толкова просто. Радек се е нуждаел от помощ. Някой друг трябва да е знаел за това.

— Да, но дали е още жив?

Габриел се изправи и погледна към църквата. Камбанарията се виждаше като силует. Тогава забеляза една фигура да върви към тях през гробището. За момент помисли, че е отец Моралес, после, когато фигурата дойде по-близо, видя, че е друг човек. Свещеникът беше слаб и дребен. Този мъж бе нисък и як и с бърза клатушкаща се походка се придвижваше спокойно надолу по хълма сред гробовете.

Габриел вдигна фенера и насочи светлината към него. Зърна лицето за кратко, преди мъжът да го скрие зад широката си длан: плешив, очилат, с гъсти прошарени вежди.

Чу шум зад гърба си. Обърна се и насочи лъча на фенера към горичката, граничеща с гробището. Двама мъже в черно облекло тъкмо излизаха тичешком сред дърветата, с къси автомати в ръце.

Габриел насочи още веднъж светлината към мъжа, слизащ между гробовете, и видя, че той извади оръжие от вътрешния джоб на якето си. После внезапно въоръженият мъж спря. Очите му бяха насочени не към Габриел и Киара, а към двамата, излезли измежду дърветата. Той остана неподвижен за по-малко от секунда, след това внезапно прибра пистолета, обърна се и побягна в друга посока.

Докато Габриел погледне отново назад, двамата мъже с автоматите бяха само на няколко крачки от него и приближаваха с бърз бяг. Първият блъсна Габриел, поваляйки го на твърдата земя на гробището. Киара успя да закрие лицето си, докато вторият мъж събаряше и нея. Габриел усети как ръка в ръкавица затиска устата му и горещия дъх на нападателя до ухото си.

— Отпусни се, Алон, сред приятели си. — Говореше английски с американски акцент. — Не ни създавай затруднения.

Габриел махна ръката от устата си и погледна нападателя в очите.

— Кои сте вие?

— Мисли за нас като за твоите ангели хранители. Мъжът, който вървеше към вас, е професионален убиец и щеше да застреля и двама ви.

— Какво ще правите с нас?

Въоръжените мъже изправиха Габриел и Киара на крака и ги изведоха от гробището, хлътвайки в гората.