Даниъл Силва
Смърт във Виена (21)

21. Рим

На следващата сутрин Габриел седна на маса в „Дони“ да пие кафе. Трийсет минути по-късно влезе един мъж и отиде до бара. Косата му приличаше на стоманена вълна, а на широкото му лице имаше белези от акне. Дрехите му бяха скъпи, но износени. Той изпи набързо две кафета еспресо, като пушеше през цялото време. Габриел сведе поглед към своя вестник „Ла Република“ и се усмихна. Шимон Пацнер работеше като човек на Службата в Рим от пет години, но все още не бе загубил неугледната си външност на заселник от Негев.

Пацнер плати сметката си и отиде до тоалетната. Когато излезе, носеше слънчеви очила — знак, че срещата ще се състои. Той се насочи към въртящата се врата, поспря се на тротоара на Виа Венето, после зави надясно и тръгна. Габриел остави пари на масата и го последва.

Пацнер пресече Корсо д’Италия^[1] и влезе в парка на Вила Боргезе. Габриел продължи малко по-нататък по булеварда и влезе в парка от друго място. Срещна Шимон на трилентовата алея и му се представи като Рене Дюран от Монреал. Двамата се насочиха към галерията. Пацнер запали цигара.

— Говори се, че онази нощ си се измъкнал на косъм в Алпите.

— Слуховете бързо се разнасят.

— Службата е като еврейско шивашко общество, знаеш го. Но имаш и по-голям проблем. Лев определи правилата. Достъпът на Алон е забранен. Ако дойде да тропа на вратата ви, трябва да го изхвърлите на улицата. — Той плю на земята. — Тук съм от лоялност към стареца, а не към теб, господин Дюран. По-добре от това няма накъде.

Седнаха на мраморна пейка в предния двор на галерия „Боргезе“ и се огледаха в противоположни посоки за евентуална „опашка“. Габриел разказа на Пацнер за есесовеца Брих Радек, който бе пътувал до Сирия под името Ото Кребс.

— Той не е ходил в Дамаск да изучава древната цивилизация — каза Габриел. — Сирийците са го пуснали да влезе на тяхна територия поради някаква причина. Ако е бил близък до режима, това може да изскочи от някои документи.

— Значи искаш да направя проучване и да видя дали може да го свържем с Дамаск?

— Точно така.

— И как очакваш да поискам такова проучване, без Лев и Отделът по сигурността да не разберат за това?

Габриел погледна към Шимон, сякаш намираше въпроса за обиден. Пацнер отстъпи.

— Добре, да кажем, че имам момиче в Изследователския отдел, което може да хвърли дискретен поглед на файловете заради мен.

— Само едно момиче?

Пацнер сви рамене и хвърли цигарата си на чакъла.

— Това все още ми изглежда като целене нависоко. Къде си отседнал?

Габриел му каза.

— Има едно място, наречено „Ла Карбонара“, в северния край на площад „Кампо дей Фиори“, близо до фонтана.

— Знам го.

— Бъди там в осем часа. Ще има резервация на името на Бруначи за осем и трийсет. Ако резервацията е за двама, това означава, че търсенето е било неуспешно. Ако е за четирима, ела на Пиаца Фарнезе.

* * *

На отсрещния бряг на Тибър, на малко площадче на няколко крачки от портата „Санта Анна“, Часовникаря седеше в студената следобедна сянка на едно открито кафене и посръбваше капучино. На съседната маса двама свещеници в раса се бяха задълбочили в оживен разговор. Въпреки че не говореше италиански, Часовникаря предположи, че са ватикански бюрократи. Една улична котка, извила гръб, се промуши между краката му и измяука умолително за храна. Той стисна животинчето между глезените си и започна бавно да увеличава натиска, докато котката не изпищя задавено и побягна като стрела. Свещениците погледнаха неодобрително, Часовникаря остави пари на масата и се отдалечи. Представете си, котки в кафенето! Той очакваше с нетърпение да си свърши работата в Рим и да се върне във Виена.

Мъжът мина край Колонадата на Бернини и спря за момент да погледне от широката Виа дела Кончилиационе към Тибър. Един турист протегна фотоапарата си към него и го помоли на някакъв неразгадаем славянски език да го снима пред Ватикана. Австриецът безмълвно посочи ръчния си часовник, показвайки, че закъснява за среща, и му обърна гръб.

Пресече обширния шумен площад от другата страна на колонадата. Площадът носеше името на един от последните папи. Въпреки че се интересуваше и от други неща, освен от старинни часовници, Часовникаря знаеше, че този папа е бил по-скоро спорна личност. Намираше интригата, свързана с името му, за доста забавна. Значи той не бе помагал на евреите по време на войната. Но откога бе отговорност на папата да помага на евреите? В крайна сметка те бяха врагове на Църквата.

Часовникаря зави и влезе в тясна уличка, отдалечаваща се от Ватикана по посока на хълма Яникулум. Тя беше сенчеста и от двете й страни се издигаха прашни сгради, боядисани в охра. Австриецът вървеше по напукания тротоар, търсейки адреса, който му бе даден по телефона по-рано същата сутрин. Откри го, но се поколеба, преди да влезе. На тъмната витрина имаше надпис „Религиозни предмети“. Под него с по-дребен шрифт бе изписано името Джузепе Мондиани. Часовникаря провери на листчето, където бе записал адреса: Виа Борго Санто Стрито №22. Беше дошъл на точното място.

Той притисна лице към витрината. Помещението от другата страна на стъклото беше претъпкано с кръстове, статуи на Богородица, дърворезби на отдавна умрели светци, молитвени броеници и медали, всички носещи табели с уверението, че са благословени от самия папа. Всичко изглеждаше покрито с фин като брашно прах от улицата. Макар и отгледан в строг австрийски католически дом, Часовникаря се запита какво ли би принудило човек да се моли на статуя. Той вече не вярваше в Бог, нито в Църквата, нито в съдбата, Божията намеса, задгробния живот или късмета. Смяташе, че хората контролират развитието на своя живот точно както зъбчатият механизъм на часовника управлява движението на стрелките му.

Часовникаря отвори вратата и влезе, придружен от звъна на малка камбанка. От задната стаичка се показа мъж, облечен в кехлибарен пуловер с остро деколте, без риза отдолу, и светлокафяв габардинен панталон, чиито крачоли отдавна не бяха виждали ютия. Тъничката му оредяла коса бе зализана на една страна, така че прилепваше плътно към върха на главата му. Макар и на няколко крачки от него, Часовникаря можеше да долови неприятната миризма на афтършейва му. Той се запита дали хората от Ватикана знаеха, че благословените им религиозни предмети бяха продавани от такова неугледно същество.

— С какво мога да ви помогна?

— Търся синьор Мондиани.

Мъжът кимна, сякаш да потвърди, че Часовникаря е намерил търсения човек. Превзетата усмивка разкри факта, че му липсваха няколко зъба.

— Вие сигурно сте господинът от Виена — каза Мондиани. — Познах гласа ви.

Италианецът подаде ръка. Тя беше мека и влажна, точно както се бе опасявал Часовникаря. Мондиани заключи външната врата и закачи на витрината табела, която известяваше на английски и италиански, че магазинът е затворен. След това поведе госта през един коридор по разнебитено дървено стълбище. На края на стълбите имаше малък офис. Пердетата бяха спуснати, а въздухът бе изпълнен с миризма на дамски парфюм. И на още нещо — възкисело и напомнящо за амоняк. Мондиани направи жест към дивана. Часовникаря погледна надолу — пред очите му проблесна картина. Остана прав. Италианецът сви слабите си рамене: Както желаете.

Той седна зад бюрото си, сложи в ред някакви книжа и приглади косата си. Тя беше боядисана в неестествен оранжево-черен цвят. Оплешивяващият австриец с останалата му прошарена ивица коса сякаш го караше да се чувства по-самоуверен, отколкото беше в действителност.

— Вашият колега от Виена каза, че искате оръжие. — Мондиани отвори чекмеджето на бюрото, извади тъмен предмет с плосък метален край и го положи благоговейно върху нахапаната с кафе попивателна хартия, сякаш беше свещена реликва. — Вярвам, че това ще ви удовлетвори.

Часовникаря протегна ръка. Мондиани постави оръжието в дланта му.

— Както виждате, това е деветмилиметров глок. Вярвам, че сте добре запознат с тази марка. В крайна сметка е австрийски пистолет.

Часовникаря вдигна поглед от оръжието.

— Това било ли е благословено от Светия отец, както останалата част от вашия инвентар?

Съдейки по мрачното му изражение, Мондиани не намери забележката за смешна. Той отново бръкна в отвореното чекмедже и извади кутия с патрони.

— Искате ли втори пълнител?

Часовникаря нямаше намерение да влиза в престрелка, но пък човек винаги се чувстваше по-сигурен с допълнителен пълнител в един от джобовете си. Кимна утвърдително и втори пълнител се появи върху бюрото.

Австриецът отвори кутията с мунициите и започна да поставя патрони в пълнителя. Мондиани попита дали иска и заглушител. Без да вдига поглед, Часовникаря отново кимна.

— За разлика от самото оръжие, той не е изработен в Австрия. Правен е тук — отбеляза италианецът с гордост, — в Италия. Когато стреля, пистолетът ще възпроизведе шум, не по-силен от шепот.

Часовникаря вдигна заглушителя до дясното си око и погледна през цевта. Доволен от изработката, той го постави на бюрото до другите неща.

— Желаете ли още нещо?

Австриецът напомни на синьор Мондиани, че е поискал и мотоциклет.

— А, да, моторино! — каза италианецът, като вдигна високо комплект ключове. — Той е паркиран пред магазина. Има две каски, точно както искахте, с различни цветове. Избрах черен и червен. Надявам се, че това ви задоволява.

Посетителят погледна часовника си. Мондиани разбра намека и се зае да придвижи нещата. Взе бележник и молив с надъвкан край и започна да изготвя сметката.

— Оръжието е чисто и не може да бъде проследено — поясни той, докато дращеше с молива върху листа. — Предлагам да го хвърлите в Тибър, когато приключите. Полицията никога няма да го намери там.

— А мотоциклетът?

— Краден е — отговори Мондиани. — Оставете го на някое обществено място с ключовете — пред пълна пицария например. Сигурен съм, че след няколко минути ще си намери нов собственик.

Италианецът завъртя последната цифра и обърна бележника към Часовникаря, така че да може да види сумата. Слава богу, беше в евро. Въпреки че и самият той беше бизнесмен, австриецът мразеше да извършва сделки в лири.

— Не е ли малко прекалено, синьор Мондиани?

Италианецът сви рамене и му отправи още една противна усмивка. Часовникаря взе заглушителя и внимателно го зави в края на цевта на пистолета.

— Тази такса тук — почука той бележника с показалеца на свободната си ръка — за какво е?

— Това е моята комисиона — успя да отговори Мондиани с изопнато лице.

— Вземате ми три пъти повече за глока, отколкото бих платил в Австрия. Това, синьор Мондиани, е вашата комисиона.

Мондиани предизвикателно скръсти ръце.

— Така е в Италия. Искате ли оръжието или не?

— Да — отвърна Часовникаря, — но на разумна цена.

— Страхувам се, че в момента това е тарифата в Рим.

— За италианец или само за чужденците?

— Може би ще е по-добре да отидете другаде да си свършите работата. — Мондиани вдигна ръка. Тя трепереше. — Дайте ми пистолета, моля, и си вървете.

Часовникаря въздъхна. Може би така беше по-добре. Синьор Мондиани, независимо от уверенията на мъжа от Виена, не беше от типа хора, които вдъхват доверие. С бързо движение австриецът пъхна пълнителя в глока и дръпна предпазителя. Синьор Мондиани вдигна отбранително ръце. Куршумите пробиха дланите му, преди да го поразят в лицето. Когато се измъкна от офиса, Часовникаря си даде сметка, че италианецът бе честен поне за едно нещо. Когато стреляше, пистолетът издаваше звук, по-тих и от шепот.

* * *

Той излезе от магазина и заключи вратата след себе си. Вече бе почти тъмно; куполът на базиликата „Свети Петър“ чезнеше на фона на тъмнеещото небе. Австриецът мушна ключа в стартера на мотоциклета и запали двигателя. Минута по-късно се носеше по Виа дела Кончилиационе към землистите стени на крепостта Сант’Анджело. Профуча през моста над Тибър, после мина по тесните улички на историческия център и стигна до Виа Джулия.

Паркира пред хотел „Кардинал“, свали каската си и влезе във фоайето, след това зави надясно и се озова в малък, приличащ на катакомба бар, чиито стени бяха облицовани със старинен римски гранит. Поръча си една кола на бара — беше уверен, че може да се справи с тази задача, без да издава своя австрийско-немски акцент — и отнесе напитката на малка масичка в съседство с пасажа, свързващ фоайето с бара. За да убие времето си, похапна шамфъстъци и прелисти купчина италиански вестници.

В седем и половина от асансьора излезе мъж с къса тъмна коса, прошарена на слепоочията, и яркозелени очи. Той остави ключа за стаята си на рецепцията и излезе на улицата.

Часовникаря допи колата си и също напусна хотела. Той възседна моториното на синьор Мондиани и запали двигателя. Черната каска висеше на каишката си на кормилото. Австриецът взе червената каска от задния багажник и си я нахлупи, после прибра на нейното място черната и затвори капака на багажника.

Вдигна очи и се загледа във фигурата на зеленоокия мъж, който упорито се отдалечаваше в мрака на Виа Джулия. Часовникаря натисна педала на газта и бавно пое след него.