Даниъл Силва
Смърт във Виена (32)

32. Мюнхен

Това беше стар жилищен блок в красивия малък квартал Лехел, с дворна врата към улицата и преден вход, в който се влизаше от спретнат вътрешен двор. Асансьорът бе капризен и нестабилен и те в повечето случаи просто се качваха по спираловидното стълбище до третия етаж. Мебелировката бе безлична като в хотелските стаи. В спалнята имаше две легла, а диванът във всекидневната беше разтегателен. В килера за багаж стояха четири допълнителни походни легла. Кухненският килер бе зареден с дълготрайни храни, а в шкафовете имаше съдове и прибори за осем души. Прозорците на всекидневната гледаха към улицата, но щорите от тъмен плат стояха спуснати през цялото време, така че в апартамента като че ли постоянно беше нощ. Телефоните нямаха звънци. Вместо това бяха снабдени с червени лампички, които светваха, за да сигнализират повикване отвън.

По стените на всекидневната бяха накачени карти: Централна Виена, община Виена, Източна Австрия, Полша. На стената срещу прозорците висеше голяма карта на Централна Европа, която показваше целия път за бягството — от Виена до брега на Балтийско море. Шамрон и Габриел бяха поспорили за кратко за цвета, преди да се спрат на червения. От разстояние той изглеждаше като кървава река — точно както Шамрон искаше да изглежда, — река от кръв, която бе изтекла от ръцете на Ерих Радек.

В апартамента говореха само на немски. Шамрон бе наредил така. Радек се назоваваше само и единствено Радек; Шамрон не искаше да го нарича с името, което той си бе купил от американците. Ари бе издал и други заповеди. Това беше операция на Габриел и затова той трябваше да ръководи шоуто. Именно Габриел на немски, с берлинския акцент на майка си, инструктираше екипите, той преглеждаше докладите от наблюденията от Виена и пак той вземаше окончателните решения по операцията.

През първите няколко дни Шамрон се мъчеше да влезе в ролята си на помощник, но тъй като доверието му в Габриел нарасна, реши, че е по-добре да остане на заден план. Въпреки това всеки агент, минаващ през тайната квартира, забелязваше мрачното настроение, което го бе обзело. Той сякаш никога не спеше. Стоеше пред картите с часове или седеше до кухненската маса в тъмнината, палейки цигара от цигара — като човек, борещ се с гузната си съвест.

— Прилича на умиращ пациент, който планира собственото си погребение — отбеляза Одед, немскоговорещият агент ветеран, когото Габриел бе избрал да шофира колата за бягството. — И ако отиде в ада, ще гравират това на надгробната му плоча точно под звездата на Давид.

При идеалните обстоятелства такава операция щеше да отнеме седмици планиране. Габриел разполагаше само с дни. Операцията „Божи гняв“ го беше подготвила добре. Терористите от „Черният септември“ бяха в постоянно движение, появявайки се и изчезвайки с вбесяваща честота. Когато някой бъдеше локализиран и идентифициран със сигурност, ударният отряд предприемаше светкавична акция. Екипите за наблюдение пристигаха на мястото, наемаха се коли и тайни квартири, планираха се пътища за бягство. Този богат запас от опит и знания служеше добре на Габриел в Мюнхен. Малцина агенти от разузнаването знаеха повече за бързото планиране и светкавичните удари от него и Шамрон.

Вечер те гледаха новините по немската телевизия. Изборите в съседна Австрия бяха приковали вниманието на германските наблюдатели. Мецлер се придвижваше напред. Тълпите по време на неговите предизборни срещи и преднината му в избирателните пунктове нарастваха всеки ден. Както изглеждаше, Австрия бе на ръба да направи немислимото — да избере канцлер от крайната десница. В мюнхенската тайна квартира Габриел и неговият екип се озоваха в странното положение да приветстват увеличаването на гласовете за Мецлер, защото без него техният достъп до Радек щеше да се затвори.

Неизменно, веднага след края на новините, Лев правеше проверка от булевард „Цар Саул“ и подлагаше Габриел на досаден кръстосан разпит относно събитията през деня. Това бе единственото време, когато Шамрон изпитваше облекчение, че не носи товара на командването на операцията. Габриел крачеше из стаята с телефон до ухото, като търпеливо отговаряше на всички въпроси на Лев. Понякога, ако светлината бе подходяща, Шамрон съзираше майката на Габриел да крачи до него. Тя беше членът на екипа, който никой не споменаваше.

* * *

Един път дневно, обикновено в късния следобед, Габриел и Шамрон напускаха тайната квартира, за да се поразходят в Английските градини. Сянката на Айхман бе надвиснала над тях. Габриел призна, че тя си е била там от самото начало. Появила се онази нощ във Виена, когато Макс Клайн му бе разказал историята за есесовския офицер, който Навремето убил дузина затворници в Биркенау, а сега с наслада пиел кафе всеки следобед в „Централ“. Въпреки това, до този момент Ари старателно бе отбягвал дори да спомене името й.

Габриел бе чувал много пъти историята за залавянето на Айхман. В действителност Шамрон я бе използвал през септември 1972 година, за да го подтикне да се присъедини към екипа на „Божи гняв“. Версията, която Ари му разказа по време на тези разходки по алеите на Английските градини, засенчени от растящите от двете им страни дървета, беше по-детайлна от всяка друга, която Габриел бе чувал. Той знаеше, че това не бяха просто несвързани брътвежи на един старец, опитващ се да възкреси миналото. Шамрон никога не се хвалеше със своите успехи и издателите щяха да чакат напразно мемоарите му. Габриел знаеше, че той му разказва за Айхман с определена цел. Аз извървях пътя, по който ти се каниш да тръгнеш — сякаш казваше старецът. — В едно друго време, на друго място, в компанията на други мъже, но има неща, които трябва да знаеш. Понякога Габриел не можеше да се отърси от чувството, че се разхожда с Историята.

— Най-трудната част бе очакването на самолета за бягството ни. Бяхме като в капан в тайната квартира с онзи плъх. Някои от екипа не понасяха да го гледат. Трябваше да седя в стаята му нощ подир нощ и да го пазя. Бе завързан с вериги за желязното легло, облечен в пижама, с тъмни очила на очите. Беше ни строго забранено да разговаряме с него. Само следователят имаше това право. Не се подчиних на тази заповед. Разбираш ли, трябваше да знам. Как бе могъл този човек, на когото му прилошаваше, като видеше кръв, да убие шест милиона души от моя народ? Моята майка и моя баща? Двете ми сестри? Попитах го защо е направил това. И знаеш ли какво ми отговори? Каза ми, че го е направил, защото това била работата му — неговата работа, Габриел, — сякаш той не беше нещо по-различно от банков чиновник или машинист.

По-късно, докато стояха до балюстрадата на извития мост, гледайки към потока, Шамрон продължи:

— Само веднъж ми се прииска да го убия, Габриел: когато се опита да ми каже, че не мразел еврейския народ, че всъщност го харесвал и му се възхищавал. За да ми покаже колко много обичал евреите, започна да рецитира нашата молитва: Shema, Yisrael, Adonai Eloheinu, Adonai Echad!^[1] Не понесох да слушам тези думи, излизащи от устата, която бе давала заповеди да бъдат избити шест милиона души. Натиснах лицето му с ръка, докато не млъкна. Той се затресе от конвулсии. Помислих, че съм станал причина да получи инфаркт. Попита ме дали ще го убия. Взе да ме умолява да не наранявам сина му. Този мъж, който бе изтръгвал деца от ръцете на родителите им и ги бе хвърлял в огъня, бе загрижен за собственото си дете, сякаш ние щяхме да направим като него, сякаш щяхме да убиваме деца.

А до покритата с резки дървена маса в пустата бирена градина сподели:

— Стараехме се да го убедим да дойде доброволно с нас в Израел. Той, разбира се, не се съгласи. Искаше да бъде изправен пред съда в Аржентина или Германия. Казах му, че това е невъзможно. По един или друг начин, той щеше да бъде съден в Израел. Рискувах кариерата си, като му позволих да пийне малко червено вино и да изпуши една цигара. Аз не пих с убиеца. Не можех. Уверих го, че ще му бъде дадена възможност да разкаже историята от своята гледна точка, че ще му бъде осигурен истински съд, с истинска защита. Той не си правеше илюзии за изхода на делото, но идеята, че ще може да се мотивира лично пред света, някак му допадна. Аз изтъкнах и факта, че поне ще има достойнството да знае, че ще умре — нещо, което е било отказано на милиони хора, крачели към стаите за събличане и газовите камери под музикалния съпровод на Макс Клайн. Айхман подписа документа, отбеляза датата като добър немски бюрократ и приключихме.

Габриел слушаше съсредоточено, с вдигната до ушите яка и мушнати в джобовете ръце. Шамрон насочи вниманието си от Айхман към Ерих Радек.

— Ти имаш предимство, защото веднъж си се срещнал с него лице в лице в кафе „Централ“. Аз бях виждал Айхман само отдалеч, докато наблюдавахме къщата му и планирахме отвличането му, но всъщност никога не бях говорил с него, нито дори стоял до него. Знаех точния му ръст, но не можех да си го представя. Имах, смътно понятие как би звучал гласът му, но в действителност не го познавах. Ти познаваш Радек, но за съжаление, той също знае нещичко за теб благодарение на Манфред Круц. Радек ще иска да узнае повече. Той ще се чувства незащитен и уязвим. Ще се опита да изравни силите, като ти задава въпроси. Ще иска да разбере защо го преследваш. При никакви обстоятелства не води с него нормални разговори. Запомни, Ерих Радек не е бил пазач в лагера или оператор на газова камера. Бил е офицер от СД, изпечен във воденето на разпити. Той ще се опита за последен път да използва тези си умения, за да избегне съдбата си. Не му помагай. Сега ти отговаряш за операцията. Той ще открие възможния пробив в системата.

Габриел погледна надолу, сякаш четеше думите, издълбани върху масата.

— В такъв случай защо Айхман и Радек заслужават съдебен процес — попита той най-накрая, — а палестинците от „Черният септември“ само отмъщение?

— От теб щеше да излезе чудесен учен по въпросите на Талмуда, Габриел.

— А ти избягваш отговора.

— Очевидно нашето решение да вземем на прицел терористите от „Черният септември“ до известна степен бе чисто отмъщение, но операцията бе нещо повече от това. Те представляваха постоянна заплаха. Ако не бяхме ги избили ние, те щяха да убият нас. Това беше война.

— Защо не ги арестувахме и изправихме пред съда?

— За да могат да водят своята пропаганда от банките на израелския съд? — Шамрон бавно поклати глава. — Те вече го бяха правили. — Вдигна ръка и посочи към кулата, издигаща се над Олимпийския парк. — Точно тук, в този град, пред камерите на целия свят. Не беше наша работа да им осигуряваме още една възможност да оправдават избиването на невинни.

Шамрон отпусна ръка и се наведе през масата. Именно тогава сподели с Габриел желанието на министър-председателя. Дъхът му излизаше като ледена пара, докато говореше.

— Не искам да убивам стареца — каза Габриел.

— Той не е старец. Носи дрехи на стар човек и се крие зад лицето на старец, но все още е Ерих Радек — чудовището, което е убило дузина мъже в Аушвиц, защото те не са могли да разпознаят пиесата на Брамс. Чудовището, което е застреляло две момичета край пътя в Полша, защото не са пожелали да отрекат зверствата в Биркенау. Чудовището, което е отворило гробовете на милиони хора и е подложило телата им на последно унижение. Старческата немощ не оправдава такива грехове.

Габриел вдигна очи и срещна настойчивия поглед на Шамрон.

— Знам, че е чудовище. Само че не желая да го убивам. Искам светът да узнае какво е извършил този мъж.

— Тогава се подготви да водиш битка с него. — Ари погледна ръчния си часовник. — Ще доведа някой да ти помогне да се приготвиш. Всъщност той трябва скоро да пристигне.

— Защо ми го съобщаваш чак сега? Мислех, че аз съм този, който взема всички решения, свързани с операцията.

— Така е — отговори Шамрон. — Но понякога се налага да ти показвам пътя. Ето затова са старите хора.

* * *

Нито Габриел, нито Шамрон вярваха в предвестници или в поличби. В противен случай начинът, по който Моше Ривлин бе доведен от „Яд Вашем“ в тайната квартира в Мюнхен, щеше да хвърли сянка на съмнение в способността на екипа да се справи с предстоящата задача.

Шамрон искаше да се подходи кротко към Ривлин. За съжаление, от булевард „Цар Саул“ бяха поверили работата на двама новобранци от Академията, и двамата с вид на сефаради^[2]. Те решили да установят контакт с Ривлин, докато се прибирал от „Яд Вашем“ към жилището си близо до пазара Йехуда. Ривлин, който бе израсъл в бруклинския квартал Бенсънхърст и все още бе нащрек, когато вървеше по улиците, бързо забелязал, че го следят двама мъже с кола. Той предположил, че са терористи камикадзе от „Хамас“ или двойка улични бандити. Когато колата се изравнила с него и единият пътник помолил да поговорят, Ривлин се втурнал да бяга на зигзаг. За всеобща изненада, тантурестият архивар се оказал неуловима плячка и избягал от своите преследвачи за няколко минути, преди най-накрая да бъде притиснат до стената на улица „Бен Йехуда“ от двамата агенти на Службата.

Той пристигна в тайната квартира в Лехел късно същата вечер, като носеше два куфара, пълни с издирени материали, и готов да се кара относно начина, по който е бил задържан.

— Как очаквате да отвлечете човек като Ерих Радек, ако не можете да хванете един дебел архивар? Хайде — каза той, като дръпна Габриел да се уединят в задната спалня, — имаме да проучим много материали, но разполагаме с малко време.

* * *

На седмия ден Ейдриън Картър дойде в Мюнхен. Беше сряда и той пристигна в тайната квартира надвечер, когато здрачът преминаваше в мрак. В джоба на палтото му, марка „Бърбъри“, все още бе паспортът с името Брад Кантуел. Габриел и Шамрон тъкмо се връщаха от разходка в Английските градини и бяха опаковани с шапки и шалчета. Габриел беше разпратил останалите членове от екипа на окончателните им позиции, така че в квартирата нямаше друг персонал на Службата. Беше останал само Ривлин. Той посрещна заместник-директора на ЦРУ бос и с измъкната от панталона риза, представяйки се като Яков. Архиварят бе успял да се приспособи добре към дисциплината, наложена за операцията.

Габриел направи чай. Картър откопча палтото си и тръгна замислено да обиколи апартамента. Той прекара дълго време пред картите. Вярваше в тях. Картите никога не лъжеха. Те никога не ти казваха онова, което смятаха, че искаш да чуеш.

— Харесва ми това, което сте направили с това място, хер Хелер. — Картър най-сетне свали палтото си. — Неомодернистична мръсотия. И миризмата. Сигурен съм, че ми е позната. Ако не се лъжа, идва от Винервалд, който е на една пряка оттук.

Габриел му подаде чаша чай, от чийто ръб още висеше връвчицата на пакетчето.

— Защо си тук, Ейдриън?

— Помислих си, че бих могъл да прескоча дотук и да видя дали не мога да помогна.

— Глупости.

Картър отстрани една троха от дивана и тежко се отпусна, подобно на търговец в края на дълго и безполезно пътуване.

— Честно да си кажа, тук съм по заповед на шефа. Изглежда, го е обхванала сериозна предоперативна треска. Струва му се, че двамата седим на един клон, а вие, момчета, държите триона. Той иска и Управлението да бъде включено.

— Което ще рече?

— Иска да знае плана на играта.

— Ти го знаеш, Ейдриън. Изложих го пред теб още във Вирджиния. Той не е променен.

— Знам плана само в общи линии — отговори Картър. — Сега бих искал да се запозная с детайлите.

— Искаш да кажеш, че твоят директор желае да прегледа плана и да го разпише?

— Нещо такова. Иска също да стоя на страничната линия с Ари, когато той се задвижи.

— А ако му кажем да върви по дяволите?

— Бих предположил, че има петдесет процента вероятност някой да подшушне предупреждение в ухото на Ерих Радек и вие ще го изпуснете. Играй честно с директора ми, Габриел. Това е единственият начин да докопаш Радек.

— Готови сме да действаме, Ейдриън. Сега не е време за полезни съвети от седмия етаж.

Шамрон седна до Картър.

— Ако твоят директор има капка ум в главата си, ще стои колкото се може по-настрани от това.

— Опитах се да му го обясня — не точно с тези думи, но с близки до тях. Той обича да се мисли за нещо като действен и авторитарен тип. Винаги в час с това, което се случва в компанията. Опитва се да ръководи Управлението по същия начин. Както ти е известно, той е и приятел на президента. Ако се опълчиш срещу него, ще позвъни в Белия дом и всичко ще приключи.

Габриел погледна към Ари, който стисна зъби и кимна. Картър получи исканите сведения. Шамрон остана седнал няколко минути, но скоро се изправи и закрачи из стаята подобно на главен готвач, чиито тайни рецепти са били предоставени на конкурент от другия край на улицата. Когато всичко приключи, американецът дълго пали лулата си.

— На мен ми се струва, господа, че сте готови — каза той. — Какво чакате? Ако бях на ваше място, щях да задействам плана, преди моят деен директор да реши, че иска да участва в отвличащия екип.

Габриел се съгласи, вдигна телефона и набра Узи Навот в Цюрих.