Даниъл Силва
Смърт във Виена (29)

29. Йерусалим

Събранието бе обявено за десет часа вечерта. Забавени от лошото време, Шамрон, Габриел и Киара пристигнаха с бяла спортна кола от летище „Бен Гурион“ две минути по-рано само за да им бъде съобщено от един помощник на министър-председателя, че той ще закъснее. Очевидно беше настъпила поредната криза в неговото крехко коалиционно правителство, защото чакалнята пред кабинета му приличаше на временно убежище след стихийно бедствие. Габриел преброи не по-малко от петима министри, всеки от които бе заобиколен със свита от последователи и апаратчици. Всички си крещяха един на друг като роднини на сватба, а във въздуха бе надвиснал облак цигарен дим.

Помощникът ги съпроводи до стая, запазена за персонала на ведомствата по сигурността и отбраната, и затвори вратата. Габриел поклати глава.

— Израелската демокрация в действие.

— Вярваш или не, тази вечер е спокойно. Обикновено е по-лошо.

Габриел се отпусна на един стол. Внезапно си даде сметка, че не се беше къпал и преобличал от два дни. В действителност панталоните му бяха изцапани с пръст от гробището в Пуерто Блест. Когато го сподели с Шамрон, старецът се усмихна.

— Това, че си покрит с мръсотията на Аржентина, само ще придаде достоверност на посланието ти — каза той. — Министър-председателят е мъж, който ще оцени такова нещо.

— Никога досега не съм разговарял с министър-председател, Ари. Иска ми се поне да бях взел душ.

— Всъщност просто си нервен. — Това, изглежда, забавляваше Шамрон. — Не мисля, че някога през живота си съм те виждал изнервен за нещо. Все пак и ти си човешко същество.

— Разбира се, че съм нервен. Той е луд човек.

— В действителност двамата с него имаме сходен темперамент.

— Това трябва ли да ми звучи успокояващо?

— Може ли да ти дам един малък съвет?

— Ако трябва.

— Той обича историите. Разкажи му една добра история.

Киара седна на страничната облегалка на стола на Габриел.

— Разкажи я на министър-председателя, както я сподели с мен в Рим — промълви тя.

— По онова време ти беше в прегръдките ми — отговори Габриел. — Нещо ми подсказва, че тазвечерният разговор ще бъде малко по-официален. — Усмихна се, а после добави: — Е, поне се надявам, че ще е така.

Беше почти полунощ, когато помощникът на министър-председателя надникна в чакалнята и съобщи, че големият шеф най-сетне е готов да ги приеме. Габриел и Шамрон се изправиха и насочиха към отворената врата. Киара остана седнала. Ари спря и се обърна към нея:

— Какво чакаш? Министър-председателят е готов да ни приеме.

Тя се ококори.

— Аз съм само бат левейха — протестира. — Няма да вляза вътре да се срещам с министър-председателя. Боже мой, аз дори не съм израелка.

— Ти рискува живота си в защита на тази страна — каза спокойно Шамрон. — Имаш пълното право да присъстваш вътре.

Влязоха в кабинета на министър-председателя. Беше просторен, неочаквано семпъл и тъмен, с изключение на осветената зона около бюрото. Лев някак бе успял да се вмъкне преди тях. Неговата плешива глава лъщеше под приглушената светлина, а дългите му ръце бяха скръстени под предизвикателно вирнатата му брадичка. Той направи вял опит да се изправи и се здрависа с тях без ентусиазъм. Шамрон, Габриел и Киара седнаха. Тапицираните с кожа столове още бяха топли от телата на седелите преди тях.

Министър-председателят беше по риза и изглеждаше уморен след дългата политическа битка. Той, както и Шамрон, беше безкомпромисен боец. Как успяваше да ръководи толкова разнороден и непокорен кокошарник като Израел — беше истинско чудо. Неговите присвити очи се спряха за момент върху Габриел. Шамрон бе свикнал с това. Забележителната външност на Габриел беше нещото, което му бе дало основание да го вербува за операцията „Божи гняв“. Хората се заглеждаха в Габриел.

Алон и премиерът вече се бяха срещали веднъж, макар и при съвсем различни обстоятелства. Министър-председателят беше началник-щаб на израелската отбрана през април 1988 година, когато Габриел, придружен от отряд командоси, беше нахлул в една вила в Тунис и бе убил втория човек в ООП — Абу Джихад, пред очите на жена му и децата му. Министър-председателят беше на борда на специалния самолет за свръзка, който кръжеше над Средиземно море, а Шамрон седеше до него. Той бе чул убийството чрез микрофона на Габриел. Чу и как след това Габриел използва ценните секунди, за да успокои изпадналите в истерия съпруга и дъщеря на Абу Джихад. Алон беше отказал грамотата, която му бе присъдена. Сега премиерът искаше да разбере защо.

— Не мислех, че е редно, господин министър-председател, предвид обстоятелствата.

— Абу Джихад беше отговорен за проливането на много еврейска кръв. Той заслужаваше да умре.

— Да, но не и пред жена му и децата.

— Той си бе избрал живота, който водеше — каза министър-председателят. — Семейството му не трябваше да е там с него. — И после, сякаш внезапно си бе дал сметка, че е навлязъл в миниран терен, се опита да се оттегли на пръсти. Неговата пълнота и естествена грубост обаче не му позволяваха елегантно измъкване. Вместо това министър-председателят избра бързата смяна на темата. — И така, Шамрон ми съобщи, че искаш да отвлечеш един нацист — рече той.

— Да, господин министър-председател.

Той вдигна длани, сякаш искаше да каже: Да чуем.

* * *

Дори и да беше нервен, Габриел не го показваше. Изложението му беше отривисто, сбито и уверено. Министър-председателят, прочут със своето грубо отношение към докладващите, остана прикован на мястото си през цялото време. След като изслуша разказа на Габриел за опита да го очистят в Рим, той се наведе напред с напрегнато изражение. Признанието на Ейдриън Картър за намесата на американците видимо го разгневи. Когато настъпи моментът да покаже доказателствените материали, Габриел пристъпи до премиера и ги постави един по един на осветеното бюро. Шамрон седеше безмълвен, стиснал с ръце дръжките на стола — като човек, борещ се да спази обет за мълчание. Лев изглеждаше замръзнал в съзерцание на големия портрет на Теодор Херцл, който висеше на стената зад бюрото. Той си водеше бележки със златна автоматична писалка и погледна с досада ръчния си часовник.

— Можем ли да го хванем? — попита министър-председателят, после добави: — Без никакви излишни усложнения?

— Да, сър. Смятам, че можем.

— Кажи ми как възнамеряваш да го направиш.

В изложението си Габриел не спести подробностите. Министър-председателят седеше мълчаливо, скръстил пълните си ръце върху бюрото, и слушаше внимателно. Когато Габриел завърши, той кимна веднъж и обърна поглед към Лев: Предполагам, че точно тук ще се включиш?

Макар и технократ, Лев помълча, докато събере мислите си. Когато най-накрая заговори, изказването му се оказа безстрастно и методично като самия него. Ако имаше начин отговорът му да бъде синтезиран като диаграма или статистическа таблица, Лев сигурно би застанал с показалка в ръка, обяснявайки до зори. Но при сегашните обстоятелства той остана седнал и скоро отегчи до смърт слушателите си. Речта му бе накъсана от паузи, през които допираше върховете на показалците си и ги притискаше към безкръвните си устни.

„Впечатляващо разследване — подчерта Лев като двусмислен комплимент към Габриел, — но сега не е моментът да се губи ценно време и пилее политически ресурс заради един стар нацист“. Ръководителите на Службата се противопоставяли на импулса да се издирват виновниците за Шоа, с изключение на случая с Айхман, защото знаели, че това щяло да ги отклони от главната им задача — защитата на държавата. Същите принципи важали и днес. Арестуването на Радек във Виена щяло да доведе до ответна реакция в Европа, където подкрепата за Израел и без това висяла на косъм. Освен това то щяло да застраши малката и беззащитна еврейска общност в Австрия, където имало силни антисемитски течения. Какво ще правим, ако започнат да нападат евреи по улиците? Мислите ли, че австрийските власти ще си мръднат пръста да спрат това? И накрая извади коза си: защо да бъде израелска отговорност осъждането на Радек? Да го оставели на австрийците. Колкото до американците, да ги оставели да сърбат това, което са надробили. „Да изложим Радек и Мецлер и да изчезнем. Ще отбележим точка в актива си, а последиците ще бъдат по-леки, отколкото при едно отвличане“.

Министър-председателят помълча замислено, после погледна към Габриел.

— Няма съмнение, че този Лудвиг Фогел наистина е Радек, нали?

— Абсолютно никакво, господин министър-председател.

Той се обърна към Шамрон:

— И сме сигурни, че американците няма да ги хване шубето?

— Те също много биха искали да разрешат този въпрос.

Премиерът сведе очи към документите, преди да съобщи своето решение.

— Миналия месец бях на обиколка в Европа — каза той. — Когато бях в Париж, посетих синагога, опожарена няколко седмици по-рано. На следващата сутрин един от френските вестници излезе с уводна статия, в която ме обвиняваха, че повдигам въпроса за антисемитизма и холокоста, когато приляга на политическите ми цели. Може би е време да напомним на света защо обитаваме тази ивица земя, заобиколена с море от неприятели, борейки се за нашето оцеляване. Доведи Радек тук. Нека той да каже на света за престъпленията, които е извършил. Може би признанията му ще накарат да замлъкнат веднъж завинаги онези, които поддържат тезата, че това е конспирация, измислена от мъже като Ари и мен, за да оправдаят собственото си съществуване.

Габриел се прокашля.

— Не става въпрос за политика, господин министър-председател. Става дума за правосъдие.

Премиерът се усмихна на това неочаквано предизвикателство.

— Наистина, Габриел, става въпрос за правосъдие, но правосъдието и политиката често вървят ръка за ръка, а когато правосъдието може да послужи за нуждите на политиката, няма нищо неморално в това.

Загубил в първия рунд, Лев се изкуши да грабне победата във втория, като вземе под свой контрол операцията. Шамрон знаеше, че целта му си остава същата: да я провали. За съжаление на Лев, министър-председателят също го знаеше.

— Габриел бе този, който доведе нещата дотук. Нека той ги доведе докрай.

— При цялото ми уважение, господин министър-председател, Габриел е кидон^[1], и то най-добрият, но той не може да планира операция, от което ние всъщност се нуждаем.

— Неговият план за действие ми изглежда чудесен.

— Да, но ще може ли той да го подготви и осъществи?

— Шамрон ще го наглежда през цялото време.

— Точно от това се опасявам — каза язвително Лев.

Министър-председателят се изправи, другите го последваха.

— Доведи Радек тук. Каквото и да правиш, дори не си и помисляй да забъркаш някоя каша във Виена. Хвани го чисто, никаква кръв и никакви инфаркти. — Той се обърна към Лев: — Осигури им всички ресурси, от които се нуждаят, за да бъде свършена работата. Не си мисли, че ще се отървеш от неприятности, защото си гласувал против плана. Ако Габриел и Шамрон изгорят, ти ще ги последваш. Така че никакви бюрократични глупости. В това участваме всички заедно. Шалом^[2].

Премиерът хвана Ари за лакътя, когато той вече излизаше през вратата, и го дръпна в един ъгъл. Подпря се с ръка на стената над рамото на Шамрон и блокира пътя му за измъкване.

— Момчето готово ли е за това, Ари?

— Той не е момче, господин министър-председател, вече не.

— Знам, но ще може ли да се справи? Ще успее ли да убеди Радек да дойде тук?

— Четохте ли свидетелските показания на майка му?

— Да, и знам какво бих направил аз на негово място. Опасявам се, че бих пуснал куршум в мозъка на това копеле, както Радек е направил с толкова много хора, и бих приключил работата.

— Според вас ще бъде ли справедлива такава постъпка?

— Има правосъдие на цивилизованите хора, онзи вид правосъдие, което се раздава в съдебните зали от мъже, облечени в тоги, но има и правосъдие на пророците. Божие правосъдие. Как би могъл някой да въздаде правосъдие за толкова чудовищни престъпления? Какво наказание би било съизмеримо? Доживотна присъда? Безболезнена екзекуция?

— Истината, господин министър-председател. Понякога най-доброто възмездие е истината.

— А ако Радек не приеме сделката?

Шамрон сви рамене.

— Ще ми дадете ли инструкции?

— Не желая друга афера Демянюк^[3]. Не искам показен съдебен процес за холокоста, който да се превърне в международен медиен цирк. Би било по-добре Радек просто да изчезне.

— Да изчезне ли, господин министър-председател?

Премиерът въздъхна тежко в лицето на Шамрон.

— Сигурен ли си, че това е той, Ари?

— О, няма никакво съмнение!

— Тогава, ако възникне необходимост, премахнете го.

Шамрон погледна към краката си, но видя само издутия корем на министър-председателя.

— Нашият Габриел се нагърбва с тежко бреме. Опасявам се, че върнах нещата в 1972 година. Той не се е кандидатирал за екзекуторска работа.

— Ерих Радек е прехвърлил това бреме върху плещите му много преди вие да се появите, Ари. Сега Габриел има възможността да се раздели с част от него. Нека да изразя прямо желанието си. Ако Радек не се съгласи да дойде тук, кажи на царя на стрелбата да го убие и да остави кучетата да излочат кръвта му.