Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Death in Vienna, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Атанасов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Смърт във Виена
Американска. Първо издание
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Стилов редактор: Димитър Сумерски
Компютърна обработка: Костадин Даушев
Коректор: Недялка Георгиева
Daniel Silva
Оригинално заглавие: A death in Vienna
Copyright © 2004 by Daniel Silva All rights reserved.
© Иван Димитров Атанасов, преводач, 2006 г.
© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2006 г.
с/о Andrew Numberg Associates Sofia, Ltd.
ISBN-10: 954-26-0415-7
ISBN-13: 978-954-26-0415-0
Формат 84/108/32
Печатни коли 23,5
Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково
История
- — Добавяне
14. Йерусалим
Габриел нямаше представа кой беше Ерих Радек. Ривлин му разказа.
Ерих Вилхелм Радек бил роден през 1917 година в селцето Алберндорф, на петдесет километра северно от Виена. Син на полицай, Радек постъпил в местната гимназия, където показал подчертани способности по математика и физика. Спечелил стипендия за Виенския университет, където следвал инженерство и архитектура. Според университетския архив, Радек бил талантлив студент и получавал високи оценки. Бил и активен поддръжник на дясното крило на Католическа политика.
През 1937 година кандидатствал за членство в Нацистката партия. Бил приет и партийната му книжка била с номер 57984567. Той също така влязъл в Австрийския легион — незаконна нацистка полувоенна организация. През март 1938 година, по времето на Аншлуса[1], кандидатствал да се присъедини към СС. Рус и синеок, със стройно атлетично телосложение, Радек бил обявен за „чист ариец“ от есесовската комисия за расовия произход и след ревностно проучване на предците му било счетено, че няма еврейска или друга неарийска кръв, и бил приет в елитното братство.
— Това е копие от партийното досие на Радек и въпросниците, които е попълнил по време на кандидатстването си. Идва от Берлинския документален център — най-голямото хранилище за нацистки и есесовски досиета в света. — Ривлин вдигна две снимки, едната в анфас, а другата в профил. — Това са официалните му снимки в СС. Прилича на нашия човек, нали?
Габриел кимна утвърдително. Ривлин върна снимките в папката и продължи урока си по история:
— Към ноември 1938 година Радек бил напуснал следването си и работел в Централното управление за еврейска емиграция — нацистката институция, която повела кампания на терор и лишаване от икономически права на австрийските евреи, целяща да ги принуди да напуснат „доброволно“ страната. Радек направил добро впечатление на шефа на Централното управление, който бил не друг, а Адолф Айхман. Когато Радек изразил желание да отиде в Берлин, Айхман се съгласил да му помогне. Нещо повече, на Айхман оказал ефикасна помощ млад австрийски нацист на име Алоис Брунер, който в крайна сметка ще се окаже замесен в депортирането и избиването на 128 000 евреи от Гърция, Франция, Румъния и Унгария. През май 1939 година, по препоръка на Айхман, Радек бил преместен в Централното управление за сигурността на Райха в Берлин, където бил назначен към Sicherheitsdienst — нацистката служба за сигурност, известна като СД. Скоро след това той вече работел директно за прочутия шеф на СД — Райнхард Хайдрих.
През юни 1941 година Хитлер стартирал операция „Барбароса“ — нахлуването в Съветския съюз. На Ерих Радек било възложено командването на операциите на СД в района, станал известен като Украински райхскомисариат — обширна област от Украйна, включваща областите Волхиния, Житомир, Киев, Николаев, Таврия и Днепропетровск. В задълженията на Радек влизали сигурността на територията и операции срещу партизаните. Той също така основал колаборационистката Украинска помощна полиция и контролирал нейните действия.
По време на подготовката за „Барбароса“ Хитлер бил заповядал тайно на Хайнрих Химлер да изтреби евреите в Съветския съюз. Докато войските на Вермахта напредвали през съветска територия, четири маневрени отряда за унищожение, така наречените Einsatzgruppen, го следвали по петите. Евреите били арестувани и транспортирани до изолирани места — обикновено разположени близо до противотанкови ровове, изоставени кариери или дълбоки долове, — където били избивани с картечен огън и набързо заравяни в масови гробове.
— Ерих Радек бил съвсем наясно с дейността на отрядите за унищожение в Райхскомисариата — каза Ривлин. — В крайна сметка това е била неговата територия. И той не бил само бюрократичен чиновник убиец. Според всички сведения, на Радек в действителност му доставяло удоволствие да гледа как евреите били избивани по стотици наведнъж. Но неговият най-значим принос в Шоа все още предстоял.
— В какво се е състоял той?
— Държите отговора на този въпрос в джоба си. Той е гравиран от вътрешната страна на пръстена, който сте взели от къщата в Горна Австрия.
Габриел измъкна пръстена от джоба си и прочете надписа: 1005, добра работа, Хайнрих.
— Предполагам, че Хайнрих е не някой друг, а Хайнрих Мюлер, шефът на Гестапо. Но за нашите цели най-важната информация, която се съдържа в надписа, са тези четири цифри в началото: едно, нула, нула, пет.
— Какво означават те?
Ривлин отвори втората папка. Тя носеше надписа „Акция 1005“.
* * *
Всичко започнало достатъчно странно, с оплакване от съседите.
В началото на 1942 година пролетното топене на снеговете извадило на показ серия от масови гробове в областта Вартегау, Западна Полша, по поречието на река Нер. Хиляди трупове изплували на повърхността и ужасна смрад се разнесла на километри в района. Немец, живеещ наблизо, изпратил анонимно писмо до Външното министерство в Берлин, оплаквайки се от това положение. Алармата се задействала. Гробовете съдържали останките на хиляди евреи, умъртвени в мобилни газови фургони, които после били използвани в лагера за унищожение в Челмно. „Окончателното решение“ — най-строго пазената тайна на нацистка Германия, било под угрозата да бъде разкрито от топенето на снеговете.
Първите доклади за масовото избиване на евреи вече били започнали да достигат до външния свят благодарение на съветския дипломатически телеграф, който дал сигнал на Съюзниците за ужасите, извършвани от германските войски на полска и съветска територия. Мартин Лутер, който се занимавал с „еврейските въпроси“ от страна на Германското министерство на външните работи, знаел, че разкритите гробове близо до Челмно представляват сериозна заплаха за секретността на Окончателното решение. Той изпратил копие от анонимното писмо до Хайнрих Мюлер от Гестапо и поискал незабавни действия.
Ривлин притежаваше копие от отговора на Мюлер до Мартин Лутер. Той го остави на масата, обърна го така, че Габриел да може да го вижда, и посочи съответния пасаж:
Анонимното писмо, изпратено до Министерството на външните работи, отнасящо се до очевидното решение на еврейския въпрос в областта Вартегау, което ми бе предоставено на 6 февруари 1942 г., незабавно предадох, за да се вземат съответните мерки. Резултатите ще дойдат, когато му дойде времето. На място, където се секат дървета, хвърчат трески и това не може да се избегне.
Ривлин посочи цитираната в горния ляв ъгъл забележка: IV Б4 43/42 СДД (1005).
— Адолф Айхман почти сигурно е получил копие от отговора на Мюлер до Мартин Лутер. Виждате, че отделът на Айхман към Централното управление за сигурността на Райха се появява в адреса. Числата 43/42 отразяват датата: четиридесет и трети ден на 1942 г., или двайсет и осми февруари. Инициалите СДД означават, че е свръхсекретно държавно дело. А тук, в скобите на края, са четирите цифри, които са били използвани като кодово име за свръхсекретната Акция — едно, нула, нула, пет.
Ривлин върна документа в папката.
— Скоро след като Мюлер изпратил това писмо на Мартин Лутер, Ерих Радек бил освободен от командния си пост в Украйна и прехвърлен обратно в Централното управление за сигурността на Райха в Берлин. Той бил назначен в отдела на Айхман и за него започнал период на интензивно обучение и планиране. Виждате ли, прикриването на най-големия случай на масово убийство в историята не било малко начинание. През юни той се върнал на изток, действайки под прякото командване на Мюлер, и се заловил за работа.
Радек разположил главната квартира на своето спецподразделение 1005 в полския град Лодз, на около осемдесет километра югоизточно от лагера на смъртта в Челмно. Точният адрес бил държавна тайна и бил известен единствено на малцина висши офицери от СС. Цялата кореспонденция минавала през отдела на Айхман в Берлин.
Радек се спрял на кремацията като най-ефективен метод за отърваване от труповете. Изгарянето било изпробвано и преди това, като се използвали огнехвъргачки, но резултатите били незадоволителни. Радек използвал ефективно инженерното си обучение, изобретявайки метод за изгаряне на две хиляди тела едновременно на високи аеродинамични клади. Дебели дървени греди, дълги по седем-осем метра, били напоявани с бензин и поставяни върху циментови блокове. Труповете били нареждани между гредите — тела, греди, тела, греди, тела… Слагали в основата на конструкцията напоени с бензин подпалки и ги запалвали. Когато огънят угаснел, овъглените тела били разтрошавани с валяци и разпръсквани.
Черната работа била извършвана от роби евреи. Радек организирал евреите в три бригади: едната за разкопаване на гробните ями, втората за пренасяне на труповете от тях до кладата и третата — за пресяване на праха за кости и ценни предмети. След приключването на всяка операция теренът бил изравняван и залесяван, за да се прикрие какво е ставало там. После робите били убивани, за да се отърват от тях. По този начин секретността на Акция 1005 била запазена.
Когато работата в Челмно била завършена, Радек и неговото спецподразделение 1005 се отправили за Аушвиц, за да разчистят и там бързо пълнещите се гробни ями. Към края на лятото на 1942 година в Белзец, Собибор и Треблинка избухнали зарази и други здравословни проблеми. Кладенците в съседство с лагерите, които осигурявали питейна вода за пазачите и намиращите се наблизо поделения на Вермахта, били заразени от близостта на масовите гробове. В някои случаи тънкият повърхностен слой на почвата се пукал и бълвал във въздуха миазми. В Треблинка есесовците и украинските убийци дори не си били направили труда да заровят всички тела. В деня, когато комендантът на лагера Франц Щангъл пристигнал да заеме поста си, миризмата на Треблинка се подушвала на трийсет километра оттам. По пътя до лагера били нахвърляни мъртви тела, а купища разлагащи се трупове го посрещнали на перона. Щангъл се оплакал, че не може да започне работа в Треблинка, докато някой не изчисти мръсотията. Радек заповядал да се отворят гробните ями и труповете да бъдат изгорени.
През пролетта на 1943 година напредването на Червената армия принудило Радек да отклони вниманието си от лагерите на смъртта в Полша към местата за екзекуция по на изток, в окупираната съветска територия. Не след дълго той се върнал в предишния си район в Украйна. Знаел почти буквално къде били заровени телата, защото две години по-рано координирал операциите на отрядите за унищожение. В края на лятото спецподразделението 1005 се преместило от Украйна в Белорусия, през септември действало в прибалтийските държави Латвия и Литва, където цели еврейски общности били изтребени.
Ривлин затвори папката и я бутна с отвращение настрани.
— Никога няма да узнаем от колко трупа са се отървали Радек и хората му. Престъплението е било толкова огромно, че не е могло да се скрие напълно, но Акция 1005 е успяла да унищожи повечето улики и е направила фактически невъзможно след войната да се изчисли точно броят на мъртвите. Толкова акуратна била работата на Радек, че в някои случаи полските и съветските комисии, разследващи Шоа, не могли да намерят никакви следи от масовите гробове. В Баби Яр почистването на Радек било така пълно, че след войната Съветите го превърнали в парк. И сега, за съжаление, липсата на физически останки от мъртвите вдъхновява някои лунатици да твърдят, че холокостът никога не се е случвал. Действията на Радек ни преследват и до днес.
Габриел си помисли за свидетелските показания в „Залата на имената“ — единствените надгробни камъни за милионите жертви.
— Макс Клайн се кълнеше, че е видял Лудвиг Фогел в Аушвиц през лятото или началото на есента на 1942 година — каза той. — Основавайки се на фактите, които току-що ми разказахте, това е напълно възможно.
— Наистина, ако приемем, разбира се, че Фогел и Радек са фактически едно и също лице. Спецподразделението 1005 определено е действало в Аушвиц през 1942 година. Дали Радек е бил там или не, и то в определен ден, вероятно е невъзможно да се докаже.
— Какво знаем относно съдбата на Радек след войната?
— Опасявам се, не много. Той се е опитал да отлети за Берлин, преоблечен като ефрейтор от Вермахта. Бил арестуван по подозрение, че е есесовец, и интерниран в лагера за военнопленници в Манхайм. Някъде в началото на 1946 година е избягал. След това е мистерия. Изглежда, е напуснал Европа. Имало твърдения, че е видян на обичайните места — Сирия, Египет, Аржентина, Парагвай, — но нищо не се оказало сигурно. Търсачите на нацисти са преследвали едрите риби — като Айхман, Борман, Менгеле и Мюлер. Радек е успял да прелети под радара. Освен това тайната на Акция 1005 била толкова добре пазена, че темата едва била засегната на Нюрнбергския процес. Никой в действителност не знаел много за нея.
— Чий е бил манхаймският лагер?
— Бил е американски лагер.
— Знаем ли как е успял да избяга от Европа?
— Не, но трябва да приемем, че му е била оказана помощ.
— ОДЕССА?
— Може да е била ОДЕССА или някоя от другите мрежи за подпомагане на нацистите. — Ривлин се поколеба, после каза: — Или може да е била прочутата и стара институция, базирана в Рим, която е ръководела най-успешната Ратлайн[2] в следвоенния период.
— Ватиканът?
Ривлин кимна утвърдително.
— ОДЕССА не е можела да се мери с Ватикана, що се отнася до финансиране и поддръжка на трасе за бягство от Европа. Тъй като Радек е бил австриец, той почти сигурно е бил подпомогнат от епископ Худал.
— Кой е Худал?
— Алоис Худал е бил австриец, антисемит и горещ привърженик на нацистите. Той е използвал своя пост като ректор на „Понтифичо Санта Мария дел’Анима“ — немската семинария в Рим, за да помогне на стотици офицери от СС да избегнат правосъдието, в това число и на коменданта на Треблинка Франц Щангъл.
— Каква помощ им е оказал?
— Като начало — паспорт от Червения кръст с ново име и входна виза за далечна държава. Освен това им е давал по-малко джобни пари и е плащал за пътуването им.
— Водил ли си е архив?
— Очевидно да, но документите му се пазят под ключ в „Анима“.
— Нужно ми е всичко, което имате, за епископ Алоис Худал.
— Ще ви подготвя една папка.
Габриел вдигна снимката на Радек и внимателно я разгледа. Имаше нещо познато в лицето му. Това чувство се бе загнездило у него през цялото време на краткия разказ на Ривлин. После се сети за скиците с въглен, които бе видял тази сутрин в Музея на изкуствата от холокоста — детето, което трепери от страх пред едно есесовско чудовище, и изведнъж се сети къде бе виждал лицето на Радек преди това.
Той внезапно се изправи и столът му се прекатури.
— Какво има? — попита Ривлин.
— Познавам този мъж — отвърна Габриел, вперил очи в снимката.
— Откъде?
Габриел пренебрегна въпроса.
— Имам нужда да заема това — каза той. После, без да чака отговор от Ривлин, се измъкна през вратата и си тръгна.