Даниъл Силва
Смърт във Виена (35)

35. Виена

Узи Навот знаеше някои неща за обискирането. Клаус Халдер бе много добър в работата си. Той започна с яката на ризата на Навот и свърши с маншетите на панталоните му, марка „Армани“. След това насочи вниманието си към дипломатическото куфарче. Работеше бавно — като човек, който разполага с цялото време на света, и с монашеско търпение към детайла. Когато най-накрая приключи с претърсването, Халдер грижливо подреди съдържанието му и затвори закопчалките.

— Хер Фогел ще ви приеме сега — каза той. — Моля, последвайте ме.

Те извървяха целия централен коридор, после минаха през чифт двукрили врати и влязоха в гостната. Ерих Радек, в сако рибена кост и червеникавокафява вратовръзка, седеше близо до камината. Той поздрави гостите си, като кимна с издължената си глава, но не направи опит да се изправи. Радек, заключи Навот, беше човек, свикнал да приема гостите си седнал.

Бодигардът се измъкна тихо от стаята и затвори вратите след себе си. Усмихнат, Бекер пристъпи и се здрависа с Радек. Навот не искаше да докосва убиеца, но при дадените обстоятелства нямаше избор. Подадената ръка беше студена и суха, ръкостискането — уверено и без треперене. Беше изпитателно ръкуване. Навот почувства, че е издържал теста.

Радек щракна с пръсти към празните столове, след това ръката му се върна към питието, поставено на страничната облегалка на креслото му. Той започна да го върти насам-натам, две завъртания надясно, две завъртания наляво. Нещо, свързано с това движение, предизвика отделяне на киселини в стомаха на Узи.

— Чух много хубави неща за работата ви, хер Ланге — каза внезапно Радек. — Имате чудесна репутация сред вашите колеги в Цюрих.

— Пълни лъжи, уверявам ви, хер Фогел.

— Много сте скромен. — Старецът завъртя питието си. — Преди няколко години сте свършили една работа за мой приятел, джентълмен на име Хелмут Шнайдер.

„А, опитваш се да ме вкараш в капан“ — помисли си Навот. Беше се подготвил за подобен номер. Истинският Оскар Ланге бе предоставил списък на клиентите си през последните десет години, за да може Навот да го запомни. Името Хелмут Шнайдер не фигурираше в него.

— През последните години съм обслужил доста клиенти, но се опасявам, че името Шнайдер не е сред тях. Може би вашият приятел ме е объркал с някой друг.

Навот сведе очи, отвори закопчалките на своето дипломатическо куфарче и повдигна капака. Когато отново вдигна поглед, сините очи на Радек бяха приковани върху него, а питието му се въртеше върху облегалката на креслото. В тези очи имаше плашеща неподвижност. Сякаш бе изучаван от портрет.

— Може би сте прав. — Помирителният тон на стареца не съответстваше на изражението му. — Конрад каза, че ви трябва подписът ми върху някои документи относно ликвидацията на авоарите в сметката.

— Да, така е.

Навот извади една папка от куфарчето си, а него сложи на пода в краката си. Радек проследи с очи движението на куфарчето, после отново се взря в лицето на Навот. Той отвори папката и погледна нагоре. Тъкмо отвори уста да заговори, когато бе прекъснат от иззвъняването на телефона. Остър електронен звън, който за чувствителния слух на израелеца прозвуча като писък в гробище.

Радек не помръдна. Навот погледна към бюрото в стил бидермайер и телефонът повторно иззвъня. Тъкмо започна да звъни за трети път, когато внезапно замлъкна, сякаш му бе запушена устата насред писъка. Узи дочу Халдер да говори от друг апарат в коридора.

— Добър вечер… Не, съжалявам, хер Фогел има среща в момента.

Навот извади първите документи от папката. Сега Радек видимо бе разсеян и погледът му бе отнесен. Беше се заслушал в гласа на бодигарда си. Узи се наведе леко напред на стола си и подаде листа под такъв ъгъл, че Радек да може да го види.

— Това е първият документ, за който се изисква…

Хер Фогел вдигна ръка, приканвайки към мълчание. Навот чу стъпки в коридора, последвани от шума на отварящи се врати. Бодигардът влезе в стаята и се отправи към Радек.

— Обажда се Манфред Круц — прошепна той. — Иска да поговорите. Казва, че е спешно и не може да чака.

* * *

Ерих Радек се изправи бавно от креслото си и тръгна към телефона.

— Какво има, Манфред?

— Израелците.

— Какво за тях?

— Имам сведения, че през последните няколко дни голям екип от агенти се е събрал във Виена, за да ви отвлече.

— Сигурен ли си в тези сведения?

— Достатъчно, за да заключа, че вече не е безопасно да оставате в дома си. Изпратих полицаи да ви вземат и отведат на сигурно място.

— Никой не може да влезе тук, Манфред. Остави само един охранител пред къщата.

— Имаме си работа с израелците, хер Фогел. Искам да се махнете оттам.

— Добре, щом настояваш, но кажи на хората си да се оттеглят. Клаус може да се справи с това.

— Един бодигард не е достатъчен. Аз съм отговорен за вашата безопасност и искам да сте под полицейска защита. Страхувам се, че трябва да настоя. Сведенията, които имам, са от първа ръка.

— Кога ще бъдат тук полицаите ти?

— Всеки момент. Бъдете готов да тръгнете.

Радек затвори телефона и погледна към двамата мъже, които седяха край огъня.

— Съжалявам, господа, но се опасявам, че възникна нещо неотложно. Ще довършим това някой друг път. — Той се обърна към бодигарда си: — Отвори портата, Клаус, и ми дай палтото. Веднага.

* * *

Механизмът на дворната порта се задейства. Мордекай, седнал зад волана на мерцедеса, погледна в огледалото за обратно виждане и видя една кола с включена синя лампа да завива по алеята откъм улицата. Тя спря зад него и спирачките й изскърцаха. Двама мъже изскочиха навън и се втурнаха към предните стълби. Мордекай посегна и бавно завъртя контактния ключ.

* * *

Ерих Радек излезе в коридора. Навот затвори дипломатическото си куфарче и стана. Бекер остана закован на мястото си. Навот подхвана банкера под мишницата и го изправи на крака.

Двамата последваха Радек в коридора. Сини светлини проблясваха по стените и тавана. Радек стоеше до бодигарда си и му шепнеше нещо. Клаус държеше палтото и изглеждаше напрегнат. Докато помагаше на шефа си да се облече, очите му се бяха спрели на Навот.

На вратата се почука и се чуха два отсечени рапорта, които отекнаха между високия таван и мраморния под на коридора. Бодигардът пусна палтото на Радек и завъртя бравата. Двама мъже в цивилни дрехи се втурнаха вътре.

— Готов ли сте, хер Фогел?

Радек кимна утвърдително, после се извърна и погледна отново Навот и Бекер.

— Още веднъж приемете моите извинения, господа. Ужасно съжалявам за това неудобство.

Старият мъж тръгна към вратата, придружен от Клаус. Единият полицай му препречи пътя и сложи ръка върху гърдите на бодигарда. Той я отблъсна настрана.

— Какво си мислите, че правите?

— Хер Круц ни даде много специални инструкции. Трябва да отведем само хер Фогел на сигурно място.

— Круц никога не би издал подобна заповед. Той знае, че ходя навсякъде, където ходи и той. Така е било винаги.

— Съжалявам, но такава беше заповедта.

— Покажете ми значката и служебната си карта.

— Няма време. Моля ви, хер Фогел. Елате с нас.

Бодигардът отстъпи крачка назад и бръкна под сакото си. Когато пистолетът се показа, Навот се хвърли напред. С лявата си ръка сграбчи китката на бодигарда и изви пистолета към корема му, а с дясната му нанесе два саблени удара в тила. Първият удар зашемети Халдер, а от втория краката му се подкосиха. Ръката му се отпусна и глокът издрънча на мраморния под.

Радек погледна към пистолета и за миг си помисли да опита да го вдигне. Вместо това се обърна, втурна се към отворената врата на кабинета си и я затръшна след себе си.

Навот натисна дръжката. Беше заключена.

Отдалечи се на няколко крачки и блъсна вратата с рамо. Дървото се разцепи и той се сгромоляса в тъмната стая. Скочи на крака и видя, че Радек вече е отместил фалшивата преграда на библиотеката и стои в малък като телефонна кабинка асансьор.

Узи се хвърли напред, когато вратата на асансьора започна да се затваря. Успя да провре ръце и да сграбчи Радек за реверите на палтото. Щом вратата се блъсна в лявото рамо на израелеца, Радек хвана китките му и опита да се освободи. Навот обаче държеше здраво.

Одед и Залман му се притекоха на помощ. Залман — по-високият от двамата, се пресегна над главата на Навот и натисна вратата. Одед се промуши между краката на Узи и я напъна отдолу. Под яростната атака вратата най-накрая се отвори повторно.

Навот измъкна Радек от асансьора. Нямаше време за чудене или двоумене. Той затисна с ръка устата на стареца, Залман го хвана през краката и го повдигна от пода. Одед откри ключа за осветлението и угаси полилея.

Навот погледна Бекер.

— Отивай в колата! Движи се, идиот такъв.

Понесоха Радек надолу по стълбите към аудито. Похитеният дърпаше ръката на Навот, опитвайки се да я махне от устата си, ритайки силно с крака. Узи чуваше как Залман ругае под носа си. Някак си, дори и в разгара на борбата, успяваше да ругае на немски.

Одед отвори задната врата, преди да заобиколи тичешком колата и да седне зад волана. Навот натика Радек с главата напред и го прикова на задната седалка. Залман влетя стремглаво от другата страна и затръшна вратата. Бекер се качи на задната седалка на мерцедеса. Мордекай даде газ и колата се понесе по улицата, следвана плътно от аудито.

* * *

Тялото на Радек внезапно спря да шава. Навот махна ръката си от устата му и австриецът жадно си пое въздух.

— Причинявате ми болка — каза той. — Не мога да дишам.

— Ще ви позволя да се изправите, но трябва да ми обещаете, че ще се държите прилично. Повече никакви опити за бягство. Обещавате ли?

— Просто ме оставете да стана. Смазвате ме, глупак такъв!

— Ще го направя, старче. Ала първо ми направете една услуга. Кажете ми името си, моля.

— Знаете името ми. То е Фогел. Лудвиг Фогел.

— Не, не, не това име. Истинското ви име.

— Това е истинското ми име.

— Искате ли да се изправите и да напуснете Виена като човек, или трябва да седя върху вас през целия път?

— Искам да седна. Причинявате ми болка, по дяволите!

— Само ми кажете името си.

Старецът помълча за миг, после прошепна:

— Името ми е Радек.

— Съжалявам, не ви чух. Може ли отново да кажете името си, моля? Този път по-високо.

Фогел си пое дълбоко дъх и тялото му се стегна, сякаш стоеше мирно, а не лежеше на задната седалка на колата.

— Името… ми… е… щурмбанфюрер… Ерих… Радек!

* * *

В мюнхенската тайна квартира съобщението се появи на екрана на Шамрон: „Пакетът се получи“.

Картър го тупна по гърба.

— Проклет да съм! Хванали са го. Те наистина са го хванали.

Шамрон се изправи и отиде до картата.

— Залавянето му беше най-лесната част от операцията, Ейдриън. Ала извеждането му е нещо съвсем различно.

Той се взря в картата. Осемдесет километра до чешката граница. Карай, Одед — помисли си. — Карай, както никога досега през живота си.