Даниъл Силва
Смърт във Виена (17)

17. Тивериадско море, Израел

Беше шабат. Шамрон нареди на Габриел да пристигне за вечеря у тях. Докато караше бавно по стръмната алея, той погледна към терасата на Ари и забеляза газовите фенери да танцуват на вятъра, идващ откъм езерото, а след това зърна и самия Шамрон — вечния страж, който крачеше бавно сред пламъчетата. Преди да им поднесе вечерята, Геула запали две свещи в трапезарията и каза молитвата. Габриел бе израсъл в дом, в който не се съблюдаваха религиозните обичаи, но сега си помисли, че гледката на съпругата на Ари, която, затворила очи, сякаш приближаваше с ръце светлината на свещите към лицето си, бе най-хубавото нещо, което някога е виждал.

По време на вечерята Шамрон бе вглъбен в мислите си и не бе в настроение за светски разговори. Дори и сега той не искаше да говори за работа пред Геула — не защото й нямаше доверие, а защото се опасяваше, че тя ще престане да го обича, ако узнае всички неща, които е вършил. Геула запълваше дългите паузи с разкази за дъщеря им, която се бе преместила в Нова Зеландия, за да се отдалечи от баща си, и живееше в птицеферма. Тя знаеше, че Габриел е свързан по някакъв начин със Службата, но нямаше и най-малка идея за естеството на неговата работа. Смяташе го за чиновник, който прекарваше голяма част от времето си в чужбина и се наслаждаваше на изкуството.

Тя им сервира кафе и поднос със сладкиши и сушени плодове, после разчисти масата. На фона на шума от течащата вода и дрънченето на порцелановите съдове, идващи от кухнята, Габриел запозна Шамрон с последните събития. Те говореха тихо, а празничните свещи блещукаха между тях. Габриел му показа досиетата на Ерих Радек и на „Акция 1005“. Шамрон вдигна снимката на светлината на свещите и я разгледа смръщено, после отмести очилата на плешивото си теме и отново спря суровия си поглед върху Габриел.

— Какво знаеш за случилото се с майка ми по време на войната?

Изпитателният поглед, който Ари му хвърли над ръба на чашката за кафе, сочеше недвусмислено, че няма нещо, което той да не знае за живота на Габриел, включително и за този на неговата майка по време на войната.

— Тя е от Берлин — отговори Шамрон. — Била е депортирана в Аушвиц през януари 1943 година и е прекарала две години в женския лагер в Биркенау. Напуснала е Биркенау по време на така наречения Поход на смъртта. За разлика от хиляди други, е успяла да оцелее и е била освободена от руски и американски войски в Нойщат-Глеве. Пропускам ли нещо?

— Нещо се е случило с нея по време на Похода на смъртта, нещо, за което тя никога не пожела да говори с мен. — Габриел вдигна снимката на Ерих Радек. — Когато Ривлин ми я показа в „Яд Вашем“, знаех, че съм виждал някъде това лице. Отне ми известно време да си спомня, но най-накрая успях. Виждал го бях като момче на платно в ателието на майка ми.

— И затова отиде в Сафед да се срещнеш с Циона Девин.

— Откъде знаеш?

Шамрон въздъхна и отпи от кафето си. Почувствал облекчение, Габриел му разказа за второто си посещение в „Яц Вашем“ същата сутрин. Когато сложи на масата листовете със свидетелските показания на майка си, очите на Ари останаха приковани върху неговото лице. Тогава Габриел осъзна, че той ги беше чел преди това. Мемунех знаеше за майка му. Мемунех знаеше всичко.

— Считаха те за едно от най-важните назначения в историята на Службата — каза Шамрон. В гласа му нямаше и следа от угризение. — Трябваше да узная за теб всичко, което мога. Във военната психологическа характеристика те описваха като единак, самомнителен, безчувствен като роден убиец. Моето първо посещение при теб потвърди това, при все че ми направи впечатление и на непоносимо суров, и на клинично срамежлив човек. Исках да разбера защо беше такъв. Помислих, че майка ти може да е добро начало.

— Значи потърси нейните свидетелски показания в „Яд Вашем“?

Шамрон затвори очи и кимна.

— Защо никога не ми каза нищо?

— Не беше моя работа — отвърна Ари безстрастно. — Единствено майка ти можеше да ти каже нещо толкова интимно. Тя очевидно е носила ужасното бреме на вината чак до смъртта си. Не е искала да знаеш. Тя не беше единствена. Имаше много оцелели — точно като майка ти, — които никога не успяха да се насилят и да се изправят лице в лице със спомените си. В годините след войната, преди ти да се родиш, всичко изглеждаше така, сякаш в страната бе издигната стена от мълчание. Холокостът? Той беше обсъждан безспирно. Но онези, които в действителност го бяха преживели, отчаяно се опитваха да заровят спомените си и да продължат напред. Това бе друга форма на оцеляване. За съжаление, тяхната болка се прехвърли върху следващото поколение — синовете и дъщерите на оцелелите. Такива като Габриел Алон.

Шамрон бе прекъснат от Геула, която подаде глава в стаята и попита дали се нуждаят от още кафе. Съпругът й вдигна ръка. Тя разбра, че говорят по работа, и изчезна обратно в кухнята. Ари опря лакти на масата и се наведе напред.

— Ти със сигурност си подозирал, че тя е дала свидетелски показания. Защо твоето естествено любопитство не те отведе в „Яд Вашем“? — Тъй като думите му бяха посрещнати единствено с мълчание от Габриел, той сам си отговори на въпроса: — Защото, както всички деца на оцелели, ти винаги си внимавал да не смутиш крехкото емоционално състояние на майка си. Опасявал ли си се, че ако настояваш много упорито, може да я тласнеш към депресия, от която тя никога да не излезе? — Направи пауза. — Или е било, защото си се страхувал от това, което ще откриеш? Всъщност страхуваше ли се да узнаеш истината?

Габриел го погледна остро, но не отговори. Шамрон се загледа за момент в кафето си, преди да заговори отново:

— За да бъда честен с теб, Габриел, ще ти кажа, че когато прочетох свидетелските показания на майка ти, разбрах, че си идеален. Ти работиш за мен заради нея. Тя е била неспособна да те обича напълно. И как ли би могла? Страхувала се е да не те загуби. Всички, които някога е обичала, са й били отнети. Тя е загубила родителите си в лагера на смъртта, а момичетата, с които се е сприятелила в Биркенау, са били убити само защото не е изрекла думите, които щурмбанфюрерът от СС е искал да чуе.

— Щях да разбера, ако се бе опитала да ми разкаже.

Шамрон бавно поклати глава.

— Не, Габриел, никой не може истински да разбере. Вината, срамът. Майка ти е успяла да намери пътя си в този следвоенен свят, но в много отношения животът й е свършил в онази нощ край пътя в Полша. — Той удари с длан по масата достатъчно силно, за да изтракат останалите на нея съдове. — Е, какво ще правим? Ще тънем ли в самосъжаление, или ще продължим да работим и да търсим истината за Ерих Радек?

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос.

— Моше Ривлин смята ли, че е възможно Радек да е бил замесен в евакуацията на Аушвиц?

Габриел кимна утвърдително.

— До януари 1945 година работата по „Акция 1005“ е била до голяма степен приключила, тъй като всички завладени територии на изток са били отвоювани от съветските войски. Възможно е да е изпратен в Аушвиц, за да заличи следите от газовите камери и крематориума и да подготви евакуацията на останалите затворници. В крайна сметка те са били свидетели на престъплението.

— Знаем ли как тази отрепка е успяла да напусне Европа след войната?

Габриел му представи теорията на Ривлин, според която Радек се е възползвал от услугите на епископ Алоис Худал в Рим, тъй като е бил австрийски католик.

— Тогава защо не тръгнем по тази следа — попита Шамрон — и да видим дали тя отново отвежда до Австрия?

— И аз си мислех същото. Смятах да започна от Рим. Искам да хвърля поглед на книжата на Худал.

— Това искат и много други хора.

— Но те не разполагат с личния телефонен номер на човека, който живее на последния етаж на Апостолическия дворец.

Шамрон сви рамене.

— Вярно е.

— Нужен ми е чист паспорт.

— Няма проблем. Имам много хубав канадски паспорт, който можеш да използваш. Как е френският ти тези дни?

— Pas mal, mais je dois pratiquer l’accent d’un Quebi-cois^[1].

— Понякога плашиш дори и мен.

— Това вече е нещо.

— Ще прекараш нощта тук и утре ще тръгнеш за Рим. Аз ще те закарам до Лод. По пътя ще спрем в американското посолство и ще поговорим с шефа на местната централа.

— За какво?

— Според досието от Австрийския държавен архив, Фогел е работил за американците в Австрия по време на окупационния период. Бях помолил нашите приятели в Лангли да потърсят сред техните досиета и да видят дали името на Фогел няма да изскочи отнякъде. Вероятността е слаба, но може и да извадим късмет.

Габриел погледна към свидетелските показания на майка си: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите…

— Майка ти беше много смела жена, Габриел. Ето защо те избрах. Знаех, че произхождаш от прекрасен род.

— Тя беше много по-смела от мен.

— Така е — съгласи се Шамрон. — Тя беше по-смела от всички нас.

* * *

Истинското занимание на Брус Крофорд беше една от най-зле пазените тайни в Израел. Високият аристократичен американец беше шеф на централата на ЦРУ в Тел Авив. Известен като такъв както на израелското правителство, така и на палестинските власти, той често служеше за връзка между двете воюващи страни. Рядко се случваше нощ, в която телефонът му да не иззвъни в някой отвратителен час. Крофорд бе уморен и му личеше.

Той посрещна Шамрон на входа на посолството, намиращо се на улица „Харайкон“, и го въведе в сградата. Кабинетът му беше просторен и за вкуса на Ари — твърде претрупан. Приличаше по-скоро на офиса на корпоративен президент, отколкото на леговището на шпионин, но такъв бе американският стил. Шамрон се отпусна на един кожен фотьойл и прие поднесената от секретарката чаша студена вода с лимон. Смяташе да запали една от турските си цигари, но забеляза табелката „Пушенето забранено“, поставена на видно място отпред на бюрото.

Крофорд, изглежда, не бързаше да стигнат до същинската работа. Шамрон го бе очаквал. Между шпионите имаше неписано правило: когато някой моли приятел за услуга, той трябва да си плати за нея. Тъй като формално бе извън играта, Шамрон не можеше да предложи друго, освен съвета и мъдростта на човек, който бе правил много грешки.

Най-накрая, след почти час, Крофорд каза:

— Относно онова нещо за Фогел…

Думите на американеца заглъхнаха. Шамрон долови нотка на притеснение в гласа му и се наведе напред очаквателно. Крофорд печелеше време, като взе един кламер от канцеларския си магнит и прилежно се зае да го изправи.

— Прегледахме нашите досиета — каза той, като не отделяше поглед от заниманието си. — Дори изпратихме екип до Мериланд да прерови допълнителните архиви. Опасявам се, че имаме страйк аут^[2].

— Страйк аут? — Шамрон си помисли за употребата от американците на спортни изрази, неуместни за толкова съдбоносна работа, каквато бе шпионажът. Агентите в неговия свят не правеха страйк аут, не изпускаха топката и не отбелязваха точно попадение в коша. Имаше само успех или провал, а провалът в район като Близкия изток обикновено се плащаше с кръв. — Какво точно означава това?

— Това означава — отвърна Крофорд, — че нашето търсене не доведе до нищо. Съжалявам, Ари, но понякога и така се случва.

Той вдигна изправения кламер и внимателно го заразглежда, сякаш бе горд с постижението си.

* * *

Габриел чакаше на задната седалка в пежото на Ари.

— Как мина?

Шамрон си запали цигара и отговори на въпроса му.

— Вярваш ли му?

— Знаеш ли, ако ми беше казал, че са открили лично досие или доклад за заличаването му от гледна точка на сигурността, можех да му повярвам. Но нищо? С кого си мисли, че разговаря? Чувствам се оскърбен, Габриел. Наистина съм оскърбен.

— Мислиш, че американците знаят нещо за Фогел?

— Брус Крофорд току-що ни го потвърди. — Ари погледна часовника си от неръждаема стомана. — По дяволите! Отне му цял час да събере смелост да ме излъже и сега ще изпуснеш полета си.

Габриел погледна към телефона на конзолата.

— Направи го — прошепна той. — Хайде!

Шамрон взе телефона и набра номера.

— Обажда се Шамрон — каза отсечено. — Има един самолет на „Ел Ал“, който излита от Лод за Рим след трийсет минути. Току-що възникна технически проблем, който ще наложи закъснение на полета с един час. Разбрахте ли?

* * *

Два часа по-късно телефонът на Брус Крофорд иззвъня. Той приближи слушалката до ухото си. Разпозна гласа. Беше агентът, на когото бе наредено да следи Шамрон. Това бе опасна игра — да следиш бившия шеф на Службата, при това на собствената му територия, — но Крофорд изпълняваше заповед.

— След като напусна посолството, отиде до Лод.

— Какво прави на летището?

— Остави един пътник.

— Разпозна ли го?

Агентът отговори положително. Без да споменава името на пътника, той успя да съобщи факта, че въпросният човек е важен агент на Службата, наскоро действал активно в един централноевропейски град.

— Сигурен ли си, че е той?

— Няма никакво съмнение.

— Закъде пътува?

След като чу отговора, Крофорд прекъсна връзката. Миг по-късно седеше пред компютъра си, пишейки кодирано съобщение до щабквартирата. Текстът беше недвусмислен и лаконичен, точно както го предпочиташе получателят.

Елиях се отправя за Рим. Пристига тази вечер с полет на „Ел Ал“ от Тел Авив.