Даниъл Силва
Смърт във Виена (6)

6. Виена

„Коалиция за по-добра Австрия“ разполагаше с всички атрибути, типични за една благородна, но все още напълно безнадеждна кауза. Тя се помещаваше на втория етаж в един разнебитен склад в Двайсети район, с покрити със сажди прозорци, гледащи към железопътното депо. Работното помещение беше само едно — голямо и невъзможно да се отопли достатъчно. Когато пристигна на следващата сутрин, Габриел завари повечето хора от младежкия клуб, облечени в дебели пуловери и с вълнени шапки.

Ренате Хофман беше директор на групата. Габриел й бе телефонирал по-рано същата сутрин, представяйки се като Гидеон Аргов от Йерусалим, и я беше осведомил за срещата си предишната вечер с Макс Клайн. Ренате Хофман припряно се съгласи да се срещнат, после бе прекъснала връзката, сякаш имаше резерви да обсъжда въпроса по телефона.

За кабинет й служеше една преградена стаичка. Когато Габриел влезе, тя говореше по телефона. Жената посочи към един свободен стол с нагризания връх на химикалката си. Миг по-късно, когато приключи разговора си, тя се изправи и го поздрави. Беше висока и по-стилно облечена от останалите: черни пуловер, пола и чорапи, ниски черни обувки. Косата й беше с цвят на лен и едва стигаше до широките й атлетични рамене. Разделена на една страна, тя падаше свободно пред лицето й, а един непокорен кичур непрекъснато я караше да го придържа с лявата си ръка, докато се здрависваше отривисто с дясната. Тя не носеше пръстени, нямаше грим на привлекателното си лице и ухаеше единствено на тютюн. Габриел предположи, че още няма трийсет и пет години.

Те отново седнаха и Ренате Хофман му зададе серия от кратки, типично адвокатски въпроси: „Откога познавате Ели Лавон? Как намерихте Макс Клайн? Какво ви каза той? Кога пристигнахте във Виена? С кого се срещнахте? Обсъждали ли сте въпроса с австрийските власти? С чиновници от израелското посолство?“. Габриел се почувства като защитник на подсъдимата скамейка, въпреки това отговорите му бяха учтиви и доколкото бе възможно — точни.

Когато кръстосаният разпит приключи, жената го изгледа скептично за момент. След това внезапно се изправи и облече дългото си сиво палто с много високи подплънки.

— Хайде да се поразходим.

Габриел погледна през зацапаните със сажди прозорци и забеляза, че навън вали суграшица. Ренате Хофман мушна някакви папки в кожена чанта и я преметна през рамо.

— Повярвайте ми — каза тя, усещайки неговите опасения, — по-добре ще е, ако ходим.

* * *

Докато крачеха по заледените тротоари на Аугартен, Ренате обясняваше на Габриел как бе станала най-важният и полезен човек за Ели Лавон във Виена. След като завършила Виенския университет първа по успех в курса си, тя започнала работа в Австрийската държавна прокуратура, където работила безукорно в продължение на седем години. После, преди пет години, напуснала, заявявайки на приятелите и колегите си, че копнее за свободата на частната практика. В действителност Ренате Хофман била решила, че не може повече да работи за правителство, което показвало по-малка загриженост за законността, отколкото за защитата на държавните интереси и на властимащите.

Именно делото „Велер“ я принудило да действа. Велер бил детектив от полицията, който имал слабост да изтръгва самопризнания от затворниците чрез мъчения и да взема правосъдието в свои ръце, когато сметнел, че един съдебен процес би бил твърде неудобен. Ренате Хофман се опитала да го подведе под отговорност, след като един нигерийски бежанец починал при неговия разпит в ареста. Нигериецът бил завързан и със запушена уста, имало и доказателства, че е бил удрян многократно, а впоследствие удушен. Началниците взели страната на Велер и делото било прекратено.

Изморена да се бори с институцията отвътре, Ренате заключила, че ще води битката по-успешно отвън. Тя открила малка адвокатска кантора, за да може да си плаща сметките, но отдавала по-голяма част от времето и енергията си на „Коалиция за по-добра Австрия“ — реформистка група, посветила се на идеята да изтръгне страната от колективната амнезия по въпроса за нацисткото минало. Едновременно с това сключила тайно споразумение с „Разследвания и справки за събития по време на войната“ на Ели Лавон. Ренате Хофман все още имала приятели в административния апарат, които били готови да й услужат. Тези приятели й осигурявали достъп до особено важни държавни документи и архиви, които били недостъпни за Лавон.

— Защо е тази секретност? — попита Габриел. — Нежеланието да говорите по телефона? Тези дълги разходки в парка, когато времето е направо ужасно?

— Защото това е Австрия, господин Аргов. Излишно е да ви обяснявам, че работата, която вършим, не е популярна сред доста кръгове от австрийското общество, така както не беше популярен и Ели. — Тя се усети, че използва минало време, и побърза да се извини. — Крайната десница в тази страна не ни харесва, а те са добре представени в полицията и службите за сигурност.

Ренате бръсна тънкия слой суграшица от парковата скамейка и двамата седнаха.

— Преди около два месеца Ели дойде при мен. Той ми разказа за Макс Клайн и за мъжа, когото е видял в кафе „Централ“ — хер Фогел. Най-малкото, което може да се каже, е, че бях скептична по този въпрос, но все пак реших да проверя нещата като услуга към Ели.

— Какво открихте?

— Името му е Лудвиг Фогел. Председател е на нещо, наречено Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“. Фирмата е основана в началото на шейсетте — няколко години след като Австрия излезе от следвоенната окупация. Фогел внася чужди стоки в Австрия и изпълнява функцията на представител и посредник на компании, особено немски и американски, които искат да развиват търговска дейност тук. Когато през 70-те години австрийската икономика се освободи, Фогел е бил в отлична позиция, за да се възползва напълно от ситуацията. Фирмата му е осигурила рисков капитал за стотици проекти. Сега той притежава мажоритарни дялове в редица от най-доходните австрийски корпорации.

— На колко години е той?

— Роден е в малко селце в Горна Австрия през 1925 година и е кръстен в местната католическа църква. Баща му е бил обикновен работник. Както изглежда, семейството е било доста бедно. По-малкият му брат е умрял от пневмония, когато Лудвиг е бил дванайсетгодишен. Две години по-късно е починала от скарлатина и майка му.

— Хиляда деветстотин двайсет и пета? Значи през 1942-а той е бил само на седемнайсет години — доста млад, за да бъде щурмбанфюрер от СС.

— Така е. А и съгласно информацията, която открих за военното му минало, той не е бил в СС.

— Каква информация?

Тя сниши глас и се наведе по-близо до него. Габриел долови аромата на сутрешното кафе в дъха й.

— В предишния си живот понякога считах за необходимо да се ровя в папките, събрани в Австрийския държавен архив. Все още имам връзки там, хора, които са готови да ми помогнат при подходящи обстоятелства. Обадих се на един от тях и човекът бе достатъчно любезен да ми направи копие от военното досие на Лудвиг Фогел.

— Вермахта?

Тя кимна утвърдително.

— Според документите в държавния архив, Фогел е бил мобилизиран в края на 1944 година, когато е бил на деветнайсет години, и е бил изпратен в Германия да защитава Райха. Той се е сражавал срещу руснаците в битката за Берлин и е съумял да оцелее. През последните часове на войната е избягал на запад и се е предал на американците. Бил е интерниран в американски военен лагер южно от Берлин, но е успял да се измъкне, връщайки се в Австрия. Фактът, че е избягал от американците, явно не му е попречил, защото от 1946-а до Държавния договор^[1] от 1955 година Фогел е бил цивилен служител на американските окупационни власти.

Габриел я погледна косо.

— Американците? Каква работа е вършил?

— Започнал е като чиновник в щаба и накрая е работил като офицер за свръзка между американците и новото австрийско правителство.

— Женен? Деца?

Ренате поклати глава.

— Вечният ерген.

— Имал ли е някога неприятности? Някакви финансови злоупотреби? Граждански дела? Каквото и да е?

— Досието му е забележително чисто. Имам друг приятел в полицията. Бях го помолила да провери Фогел. Той не откри нищо, което в известен смисъл е доста необичайно. Виждате ли, почти всеки виден гражданин в Австрия има досие в полицията. Но не и Лудвиг Фогел.

— Какво знаете за политическите му убеждения?

Ренате Хофман дълго се взира в околността, преди да отговори:

— Зададох същия въпрос на мои познати, които работят в едни от най-радикалните виенски вестници и списания, онези, които отказват да се, придържат към правителствената линия. Оказа се, че Лудвиг Фогел е най-големият финансов поддръжник на Австрийската национална партия. Всъщност той практически е финансирал кампанията на самия Петер Мецлер. — Тя замълча за момент, преди да запали цигара. Ръката й потреперваше от студа. — Не знам дали сте следили предизборната кампания тук, но ако не се променят кардинално нещата през следващите три седмици, Петер Мецлер ще бъде следващият канцлер на Австрия.

Габриел седеше мълчаливо, обмисляйки информацията, която току-що бе получил. Ренате Хофман дръпна само веднъж от цигарата си и я захвърли в мокрия мръсен сняг.

— Попитахте ме защо излизаме навън в такова време, господин Аргов. Сега знаете защо.

* * *

Тя стана без предупреждение и тръгна. Габриел се изправи и я последва. Успокой се — помисли си той. Интересна теория, примамлива съвкупност от обстоятелства, но няма никакви доказателства. Според досиетата от държавния архив, Лудвиг Фогел вероятно не може да бъде човекът, който Макс Клайн твърди, че е.

— Възможно ли е Фогел да е знаел, че Ели проучва миналото му?

— Обмислих това — отвърна му Ренате. — Предполагам, че някой от държавния архив или от полицията може да го е предупредил за моето разследване.

— Дори и Лудвиг Фогел наистина да е мъжът, когото Макс Клайн е видял в Аушвиц, какво е най-лошото, което може да му се случи сега, шейсет години по-късно?

— В Австрия? Почти нищо. Що се отнася до заведените дела срещу военнопрестъпници, репутацията на Австрия е направо срамна. Според мен тук практически е истински рай за нацистките военнопрестъпници. Чували ли сте някога за доктор Хайнрих Грос?

Габриел поклати глава. Хайнрих Грос, обясни тя, бил лекар в клиниката за деца с аномалии „Шпигелгрунд“. През войната клиниката служела като център за евтаназия, където била прилагана на практика нацистката доктрина за премахване на „патологичния генотип“. Приблизително осемстотин деца били умъртвени там. След войната Грос направил забележителна кариера като детски невролог. Повечето от изследванията му продължили на базата на мозъчна тъкан, която бил взел от жертвите на „Шпигелгрунд“ и която съхранявал в специална „мозъчна библиотека“. През 2000 година австрийският федерален прокурор най-накрая решил, че е време Грос да бъде подведен под отговорност. Той бил обвинен в съучастничество в девет от убийствата, извършени в „Шпигелгрунд“, и даден под съд.

— Един час след като започна заседанието, съдията постанови, че Грос страда от ранен стадий на деменция и не е в състояние да се защитава пред съда — продължи Ренате Хофман. — Той прекрати делото за неопределено време. Доктор Грос се изправи, усмихна се на своя адвокат и излезе от съдебната зала. На стълбите в съда той направи изявление пред репортерите за делото. Беше съвсем ясно, че доктор Грос владее напълно умствените си способности.

— Вашето мнение?

— Германците обичат да казват, че само Австрия е могла да убеди света, че Бетховен е австриец, а Хитлер — немец. Харесва ни да се правим на първите жертви на Хитлер, вместо на негов доброволен съучастник. Предпочитаме да не си спомняме, че сме се присъединили към Нацистката партия в същата степен като своите немски братовчеди или че броят на австрийските представители в СС е бил несъразмерно голям. Предпочитаме да не си спомняме, че Адолф Айхман е австриец или че осемдесет процента от неговия щаб е бил съставен от австрийци, както и че седемдесет и пет процента от комендантите в неговите лагери на смъртта са били австрийци. — Тя понижи глас. — Доктор Грос бе защитаван десетилетия наред от австрийския политически елит и от съдебната система. Той беше високопоставен член на Социалдемократическата партия и дори работеше като съдебен психиатър. Всички във виенската медицинска общност знаеха източника на богатата му, така наречена „мозъчна библиотека“, както и какво е правил по време на войната. Човек като Лудвиг Фогел, дори и да бъде изобличен като лъжец, може да очаква същото отношение. Шансът някога да бъде изправен пред съда в Австрия за своите престъпления е нулев.

— Да предположим, че е знаел за разследването на Ели. От какво би могъл да се страхува?

— От нищо друго, освен от неудобството на разобличаването.

— Знаете ли къде живее той?

Ренате Хофман натика няколко кичура от косата си под баретата си и го погледна внимателно.

— Не мислите да правите опит да се срещнете с него, нали, господин Аргов? При сегашните обстоятелства това би била невероятно безразсъдна постъпка.

— Просто искам да знам къде живее.

— Има къща в Първи район и друга във Виенската гора. Според държавните регистри, той притежава също няколкостотин акра и вила в Горна Австрия.

След като хвърли поглед през рамо, Габриел попита Ренате дали би могъл да получи копие от документите, които тя е събрала. Тя погледна към краката си, сякаш бе очаквала този въпрос.

— Кажете ми нещо, господин Аргов. През всичките години, в които работих с Ели, той никога не ми е споменавал, че „Разследвания и справки за събития по време на войната“ има клон в Йерусалим.

— Той бе отворен наскоро.

— Колко удобно. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм. — Аз притежавам тези документи неофициално. Ако ги дам на агент на чуждо правителство, моето положение ще стане още по-рисковано. Ако ги дам на вас, давам ли ги на агент на чуждо правителство?

Ренате Хофман, реши Габриел, беше високоинтелигентна и обиграна жена.

— Ще ги дадете на приятел, госпожице Хофман, на приятел, който няма да направи абсолютно нищо, с което да компрометира вашето положение.

— Знаете ли какво ще се случи, ако бъдете арестуван от полицията, докато притежавате поверителни досиета от държавния архив? Ще прекарате дълго време зад решетките. — Тя го изгледа право в очите. — А също и аз, ако разберат откъде сте ги получили.

— Не възнамерявам да бъда арестуван от полицията.

— Никой никога не го прави, но това е Австрия, господин Аргов. Нашата полиция не действа по правилата на своите европейски аналози.

Тя бръкна в дамската си чанта, извади кафяв хартиен плик и го подаде на Габриел. Той изчезна под сакото му и те продължиха да вървят.

— Не вярвам, че вие сте Гидеон Аргов от Йерусалим. Затова ви дадох досиетата. Аз не мога да направя нищо повече с тях, не и в тази обстановка. Обещайте ми, че все пак ще действате внимателно. Не искам „Коалицията“ и нейният персонал да имат същата съдба като „Разследвания и справки за събития по време на войната“. — Тя спря и се обърна да го погледне. — И още нещо, господин Аргов. Моля ви, не ми се обаждайте повторно.

* * *

Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Аугартен, на „Васнергасе“. Фотографът седеше в задната част, скрит зад отразителното стъкло. Той направи една финална снимка, докато субектите се разделяха в парка, после прехвърли снимките на лаптопа и започна да ги преглежда. Тази, на която се виждаше как пликът преминава от едните ръце в другите, беше заснета изотзад. Беше чудесно фокусирана, добре осветена, направо прекрасна.