Даниъл Силва
Смърт във Виена (2)

2. Венеция

Беше малка тухлена църква, построена за бедната енория в сестиерата^[1] Канареджо. Реставраторът се спря при страничната врата под красивия люнет^[2] с идеални пропорции и измъкна връзка ключове от джоба на мушамата си. Той отключи обкованата с гвоздеи дъбова врата и се вмъкна вътре. Лъхна го хладен въздух, натежал от влага и изпълнен с миризмата на восък от изгорели свещи. Мъжът постоя за момент неподвижно в полумрака, после се насочи през страничния наос^[3] към малкия параклис на свети Йероним, който се намираше отдясно.

Реставраторът вървеше с плавна походка и без видимо усилие. Леко извитите му навън крака говореха за бързина и стабилност. Лицето му беше издължено и се стесняваше към брадичката, носът бе деликатен и изглеждаше като изваян от дърво. Скулите му бяха широки, а в зелените му неспокойни очи се долавяше нотка от очарованието на руските степи. Черната му коса бе късо подстригана и леко прошарена на слепоочията. Беше от типа лица, които можеха да принадлежат към различни националности, освен това реставраторът имаше дарба към езиците, което го преобразяваше още повече. Във Венеция бе известен като Марио Делвекио. Това обаче не беше истинското му име.

Олтарната фреска беше скрита зад обвито в брезент скеле. Реставраторът се хвана за алуминиевата тръба и тихо се изкачи горе. Работната му площадка си стоеше, както я бе оставил предишния следобед: четките и палитрата му, боите и разтворителят си бяха на местата. Той светна флуоресцентните лампи. Фреската — последната велика олтарна живопис на Джовани Белини — заблестя под силната светлина. В лявата част на композицията бе изобразен прав свети Кристофър, а Младенецът бе възседнал раменете му. На противоположния край бе изобразен свети Луи от Тулуза с епископски жезъл в ръка, с митра на главата и богато драпирано наметало от червен и златист брокат. Над всички тях, на заден план, свети Йероним седеше пред отворен псалтир на фона на лъчезарното синьо небе, изпъстрено със сиво-кафяви облаци. Всеки един от светците бе отделен от другите, така че бе сам пред Бог, като уединението бе толкова внушително, че бе почти мъчително да се гледа. Беше удивителна творба за осемдесетгодишен човек.

Реставраторът постоя неподвижно пред високото пано — като четвърти персонаж, нарисуван от умелата ръка на Белини — и остави мисълта си да се порее из пейзажа. След известно време изля малко „Моволит 20 медиум“ върху палитрата си, добави пигмент, после разреди сместа с „Аркосолв“, докато получи желаната консистенция и наситеност на цвета.

Вдигна отново поглед към фреската. Топлотата и богатството на цветовете бе довело изкуствоведа Раймонд ван Марле до заключението, че зад творбата ясно личал почеркът на Тициан. При цялото му уважение, реставраторът смяташе, че за жалост Ван Марле грешеше. Той беше ретуширал творби и на двамата художници и познаваше стила им като бръчиците около очите си. Олтарната стенопис в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ беше единствено и само на Белини. Освен това по времето на нейното създаване Тициан отчаяно се е опитвал да измести Белини от позицията му на най-значим венециански художник. Марио Делвекио сериозно се съмняваше, че Джовани би поканил младия и вироглав Тициан да му помага в една толкова важна поръчка. Ако се беше подготвил достатъчно добре, Ван Марле щеше да си спести неудобството от това абсурдно твърдение.

Реставраторът си сложи увеличителните очила и се съсредоточи върху розовата туника на свети Кристофър. Фреската бе страдала от липсата на грижи десетилетия наред, от големите температурни амплитуди и продължителното въздействие на дима от тамяна и пушека от свещите. Одеждите на свети Кристофър бяха загубили много от техния първоначален блясък и бяха осеяни с петна от влага, които бяха избили на повърхността. Марио Делвекио бе получил разрешение да извърши сериозна реставрация. Задачата му бе да възвърне първоначалното великолепие на стенописа. Предизвикателството за него бе, че трябваше да я направи, без да си личи, че е работил реставратор. С една дума, искаше му се да си тръгне, без да остави следа от присъствието си, да изпипа нещата така, сякаш ретушът е направен от самия Белини.

В продължение на два часа Марио работи сам, като тишината се нарушаваше единствено от стъпките на пешеходците по улицата и тракането на ролетките пред витрините на магазините. Прекъсванията започнаха в десет часа с пристигането на прочутата венецианска специалистка по почистване на олтари Адриана Дзинети. Тя промуши глава зад брезентовата завеса и пожела на реставратора добро утро. Раздразнен, той повдигна увеличителните очила и надникна над ръба на платформата. Адриана бе застанала така, че бе невъзможно да се гледа надолу, без да се види дълбокото деколте на блузата й, разкриващо нейния изключителен бюст. Реставраторът кимна формално, наблюдавайки я как се изкачва по скелето с котешка увереност. Адриана знаеше, че той живее с друга жена — еврейка от старото гето, но продължаваше да флиртува с него при всяка възможност, сякаш някой друг красноречив поглед или някое друго „случайно“ докосване можеха да се окажат решаващи за сломяване на съпротивата му. Въпреки това Марио завиждаше на простотата, с която тя гледаше на света. Адриана харесваше изкуството, венецианската храна и това да бъде обожавана от мъжете. Почти нищо друго не я интересуваше.

После дойде младият реставратор Антонио Полити. Беше със слънчеви очила и се мотаеше наоколо подобно на рок звезда, пристигнала за поредното интервю, което й се ще да отмени. Антонио не си направи труда да поздрави Делвекио. Антипатията им бе взаимна. В проекта „Кризостомо“ на Антонио бе възложена фреската на Себастиано дел Пиомбо в главния олтар. Марио Делвекио смяташе, че момчето не бе готово за този стенопис, и всяка вечер, преди да си тръгне от църквата, тайно се качваше на платформата на Антонио, за да провери работата му.

Последен пристигна ръководителят на проекта „Сан Джовани Кризостомо“ — брадат мъж с тромава походка, облечен в свободна, пусната над панталоните бяла риза и с копринен шал на дебелия му врат. По улиците на Венеция туристите го бъркаха с Лучано Павароти. Местните жители рядко допускаха подобна грешка, тъй като Франческо Тиеполо ръководеше най-успешната реставраторска фирма в целия венециански район. В художествените среди на Венеция той беше институция.

— Buongiomo^[4] — изпя Тиеполо и дълбокият му глас отекна високо в централния купол. Той сграбчи реставраторската платформа с голямата си ръка и силно я разтресе. Марио Делвекио се надвеси отгоре като някой гаргойл^[5].

— Едва не съсипа цялата ми сутрешна работа, Франческо.

— Ето защо използваме изолиращ лак. — Тиеполо вдигна бялата книжна торбичка, която държеше. — Cornetto?^[6]

— Хайде, качвай се.

Тиеполо сложи едрия си крак на първото стъпало на скелето и се повдигна нагоре. Реставраторът чу как алуминиевата конструкция изскърца под огромната му тежест. Тиеполо отвори книжната торбичка и я подаде на Марио, като преди това взе едно бадемово рогче и за себе си. Половината от него изчезна на една хапка. Реставраторът седна на ръба на платформата и провеси крака отстрани. Тиеполо застана пред фреската и внимателно заразглежда работата му.

— Ако не бях уверен, щях да си помисля, че старият Джовани се е промъкнал тук снощи и сам е направил ретуша.

— Това е идеята, Франческо.

— Да, но малцина имат дарбата да го правят толкова успешно. — Останалата част от рогчето изчезна в устата му. Той избърса с ръка пудрата захар от брадата си. — Кога ще бъде завършена?

— След три, може би четири месеца.

— От моята шефска гледна точка три месеца е по-добре от четири. Но да пази господ аз да пришпорвам великия Марио Делвекио! Някакви планове за пътуване?

Реставраторът погледна Тиеполо над рогчето си и бавно поклати глава. Преди година той бе принуден да каже на Франческо истинското си име и занимание. Италианецът бе запазил поверената тайна, като не бе разкрил информацията на никого, макар от време на време, когато останеха сами, да го молеше да говори на иврит — просто за да си напомни, че легендарният Марио Делвекио наистина е израелец от долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

Внезапно пороен дъжд забарабани по покрива на църквата. От платформата, която се издигаше високо под купола, той звучеше като биене на барабан. Тиеполо вдигна умолително ръце към небето.

— Още една буря. Бог да ни е на помощ! Казват, че приливът може да достигне метър и половина. Още не съм изсъхнал от предишния. Обичам това място, но дори и аз не знам колко още мога да издържа.

Беше особено труден сезон със значително покачване на водата. Венеция бе заливана повече от петдесет пъти, а оставаха още три зимни месеца. Къщата на Габриел бе наводнявана толкова пъти, че той бе изнесъл всичко от приземния етаж и бе поставил непромокаеми уплътнения около вратите и прозорците.

— Ще си умреш във Венеция точно като Белини — каза той. — А аз ще те погреба под кипариса на свети Михаил в огромна гробница, подобаваща на човек с твоите постижения.

Тиеполо изглеждаше доволен от тази представа, макар да знаеше, като всеки съвременен венецианец, че най-вероятно щеше да му се наложи да изстрада унижението да бъде погребан на континента.

— Ами ти, Марио? Къде ще умреш?

— С малко късмет, ще бъде по време и на място, което аз избера. Това е най-доброто, на което може да се надява човек като мен.

— Направи ми само една услуга.

— Каква?

Тиеполо погледна към напуканата фреска.

— Завърши стенописа, преди да умреш. Дължиш го на Джовани.

* * *

Сирените, известяващи прилива, на върха на базиликата „Сан Марко“ завиха няколко минути след четири часа. Габриел набързо почисти четките и палитрата си, но докато слезе от скелето и пресече наоса, за да стигне до входната врата, по улицата вече течеше река, дълбока няколко сантиметра.

Той се върна вътре. Както повечето венецианци, притежаваше няколко чифта гумени ботуши, които държеше на стратегически места, готови да бъдат използвани във всеки момент. Тези, които държеше в църквата, бяха първият му чифт ботуши. Беше му ги дал назаем Умберто Конти — главният венециански реставратор, при когото беше чиракувал. Габриел многократно се беше опитвал да му ги върне, но Умберто никога не пожела да си ги получи обратно. Запази ги, Марио, заедно с уменията, на които те научих. Те ще ти служат добре, обещавам ти.

Той нахлузи старите избелели ботуши на Умберто и се наметна със зелено непромокаемо наметало. Минута по-късно вече газеше през дълбоката до прасците вода на улица „Сан Джовани Кризостомо“ подобно на маслинено-сиво привидение. В „Страда Нова“ дървените мостчета, наричани passerelle, трябваше отново да бъдат сваляни от работниците от градската служба „Вода и канализация“ — лош знак, както бе известно на Габриел, защото означаваше, че според прогнозите наводнението щеше да е толкова силно, че имаше вероятност да ги отнесе в морето.

Докато стигне до булевард „Рио Тера Сан Леонардо“, водата достигаше почти до горния край на ботушите му. Той сви по една тясна уличка, чиято тишина бе нарушавана единствено от плясъка на водата, и вървя по нея до временния дървен пешеходен мост, който се простираше над канала Рио ди Гето Нуово. Пред него изникнаха разположените в кръг тъмни жилищни блокове, които се забелязваха само защото бяха по-високи от всички останали сгради във Венеция. Той прецапа през един наводнен пасаж и излезе на широк площад. Двама брадати йешива^[7] пресякоха пътя му, вървейки на пръсти през залятия с вода площад към синагогата, като лешовете на пелерините им се развяваха над крачолите. Реставраторът зави наляво и стигна до номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Той натисна звънеца и от домофона се чу гласът на възрастна жена.

— Марио е.

— Тя не е тук.

— Къде е?

— Помага в книжарницата. Едно от момичетата е болно.

Той влезе през стъклената врата, която бе няколко крачки по-нататък, и смъкна качулката си. Вляво от него се намираше входът за скромния музей на гетото, а отдясно — малка привлекателна книжарница, топла и ярко осветена. Девойка с къси руси коси седеше на табуретка зад щанда и чевръсто сумираше приходите за деня, преди залезът да направеше невъзможно боравенето с пари. Името й бе Валентина. Тя се усмихна на Габриел и посочи с върха на молива си към голямата витрина, стигаща от пода до тавана, с изглед към канала. Една жена бе коленичила долу и събираше с парцал водата, която се бе просмукала през уж непромокаемите уплътнения около стъклото. Беше поразително красива.

— Казах им, че тези уплътнения няма да издържат — обади се Габриел. — Беше само прахосване на пари.

Киара рязко вдигна очи. Косата й бе тъмна и къдрава, само тук-там се открояваха кестеняви кичурчета. Прихваната леко с шнола на тила, тя се разстилаше буйно по раменете й. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрени със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й.

— Не стой там като идиот. Ела тук и ми помогни.

— Нали не очакваш мъж с моя талант…

Мократа бяла кърпа, запратена с изненадваща сила и точност, го цапардоса в гърдите. Габриел я изстиска над една кофа и коленичи до жената.

— Имало е бомбена експлозия във Виена — прошепна Киара, долепила устни до шията му. — Той е тук. Иска Да те види.

* * *

Водите на прилива се плискаха във входната врата на къщата за явки и когато Габриел я отвори, водата нахлу в мраморния коридор. Той огледа щетите, после уморено се заизкачва по стълбите след Киара. Всекидневната тънеше в мрак. Един старец стоеше до напръскания от дъжда прозорец, който гледаше към канала, неподвижен като персонаж от фреските на Белини. Носеше черен официален костюм и сребриста вратовръзка. Плешивото му теме имаше формата на малко поле, а лицето му, силно загоряло и набраздено, изглеждаше като издялано от пустинна скала. Габриел отиде до него. Старият мъж не го поздрави. Вместо това продължи да съзерцава смръщено покачващата се вода с изражение на безнадеждност. Сякаш бе свидетел на Великия потоп, който идваше да погълне всички човешки пороци. Габриел знаеше, че Ари Шамрон щеше да го извести за смърт. Смъртта ги бе събрала в началото и тя оставаше основата на тяхната връзка.