Даниъл Силва
Смърт във Виена (30)

30. Виена

Среднощ в Първи район, мъртвешко спокойствие, тишина, каквато може да има само във Виена, внушителна пустота. Круц я намираше за успокоителна. Чувството му не трая дълго. Макар и рядко, беше се случвало старецът да му телефонира вкъщи, но Манфред никога не бе измъкван посред нощ от леглото за среща. Той се съмняваше, че новините ще са добри.

Погледна по протежение на улицата и не видя нищо необичайно. Един поглед в огледалото за обратно виждане потвърди, че не е следен. Той излезе от колата и тръгна към портата на величествената къща от вулканичен камък, в която живееше старецът. На приземния етаж, зад спуснатите пердета, светеха лампи. На втория етаж бе запалена само една. Круц натисна звънеца. Имаше усещането, че е наблюдаван, бе нещо почти недоловимо — като дъх в тила. Той погледна през рамо. Нищо.

Протегна отново ръка към звънеца, но преди да успее да го натисне, прозвуча бръмчене и електрическата ключалка се отключи. Манфред бутна портата и пресече предния двор. Докато стигне до портика, входната врата се отвори и на прага застана едър мъж с откопчано сако и разхлабена вратовръзка. Той не направи опит да скрие презраменния кобур от черна кожа, в който имаше пистолет „Глок“. Круц не се обезпокои от гледката: добре познаваше мъжа. Беше бившият полицай Клаус Халдер. Именно Круц го бе наел да работи като бодигард на стареца. Обикновено Халдер придружаваше стария само когато той излизаше или очакваше посетители в къщата. Неговото присъствие в полунощ, както и телефонното позвъняване в дома на Манфред, не бе добър знак.

— Къде е той?

Халдер погледна безмълвно към пода. Круц разхлаби колана на шлифера си и влезе в кабинета на стареца, Фалшивата стена бе отместена. Миниатюрната като капсула кабина на асансьора го очакваше. Той влезе вътре и като натисна бутона, бавно пое надолу. След няколко секунди вратите се отвориха, разкривайки малка подземна стая, декорирана в пастелножълто и златисто в съответствие с бароковия вкус на стареца. Американците я бяха построили за него, за да може да провежда всякакви срещи без страх, че руснаците го подслушват. Те бяха построили и тунела, до който се стигаше през блиндирана врата от неръждаема стомана с шифрова брава. Круц бе един от малцината във Виена, който знаеше къде води тунелът и кой бе живял в къщата на другия му край.

Старецът седеше до малка масичка с питие пред себе си. Манфред позна, че е притеснен, защото въртеше чашата: две завъртания надясно, две наляво. Дясно, дясно, ляво, ляво. „Странна привичка — помисли си Круц. — Дяволски заплашителна“. Той смяташе, че възрастният мъж я беше придобил през някакъв предишен живот, в друг свят. В ума му изникна картина: руски комисар, окован към маса за разпит; старецът, седящ от другата страна, облечен в черно от глава до пети, върти своето питие, втренчил в жертвата си бездънните си сини очи. Манфред почувства как сърцето му трепна. Клетите копелета вероятно са си казвали всичко още преди нещата да загрубеят.

Старецът погледна нагоре и въртенето спря. Студените му очи се спряха на ризата на Круц. Той сведе поглед и видя, че копчетата му бяха закопчани неправилно. Беше се обличал на тъмно, за да не събуди жена си. Възрастният мъж посочи един стол. Манфред оправи ризата си и седна. Въртенето започна отново: две завъртания надясно, две наляво. Дясно, дясно, ляво, ляво.

Той заговори без поздрав и предисловия. Сякаш подхващаше отново разговор, прекъснат от почукване на вратата.

— През изминалите седемдесет и два часа — каза старецът — са били направени два опита за покушение срещу израелеца: първият в Рим, вторият в Аржентина. За съжаление, той е оцелял и при двата. В Рим очевидно е бил спасен от намесата на негов колега от израелските разузнавателни служби. В Аржентина нещата са били по-сложни. Налице са доказателства, които навеждат на мисълта, че в случая са били замесени американците.

Естествено Круц имаше въпроси. При нормални обстоятелства щеше да държи езика си зад зъбите и да изчака старецът да изкаже мнението си. Сега, трийсет минути след като бе изкаран от леглото си, той изневери на обичайното си търпение.

— Какво е правил израелецът в Аржентина?

Лицето на Фогел сякаш замръзна и ръката му застина. Круц бе прекрачил линията — линията, която разделяше това, което знаеше за миналото на стареца, и онова, което никога нямаше да научи. Той почувства как сърцето му се сви от напрежение под втренчения поглед. Не всеки ден човек успяваше да ядоса мъж, способен да организира два опита за покушение в две страни, отдалечени на седемдесет и два часа път една от друга.

— Не е необходимо да знаеш защо израелецът е бил в Аржентина или дори, че изобщо е бил там. Това, което трябва да знаеш, е, че тази работа взе опасен обрат. — Въртенето се поднови. — Както обикновено, американците знаят всичко. Моята истинска самоличност, какво съм правил по време на войната. Нищо не бе скрито от тях. Те бяха съюзници. Работехме заедно във великия кръстоносен поход срещу комунистите. В миналото винаги разчитах на тяхната дискретност — не от чувство за лоялност към мен, разбира се, а просто от страх да не изпаднат в неудобно положение. Не си правя илюзии, Манфред. За тях аз съм като проститутка. Те се обърнаха към мен, когато бяха самотни и в нужда, но сега, когато Студената война свърши, аз съм като жена, която биха предпочели да забравят. И ако днес си сътрудничат по някакъв начин с израелците… — Той не довърши мисълта си. — Разбираш ли какво имам предвид, Манфред?

Круц кимна.

— Предполагам, че знаят за Петер.

— Те знаят всичко. Притежават властта да унищожат мен и сина ми, но само ако са решени да понесат болката от самонанесената рана. Навремето бях напълно сигурен, че никога няма да предприемат нещо срещу мен. Сега не съм толкова уверен.

— Какво искаш да направя?

— Дръж израелското и американското посолство под постоянно наблюдение. Прикрепи по един наблюдаващ към всеки известен служител от разузнавателните служби. Дръж под око летищата и гарите. Свържи се и с твоите информатори във вестниците. Те могат да прибегнат към пускането на дискредитираща информация в пресата. Не искам да ме сварят неподготвен.

Круц сведе очи към масата и видя собственото си отражение върху полираната повърхност.

— А когато министърът ме попита защо съм отделил толкова много ресурси за американците и израелците? Какво да му обясня?

— Трябва ли да ти напомням какво е заложено на карта, Манфред? Какво ще кажеш на твоя министър си е твоя работа. Просто го направи! Няма да позволя Петер да загуби изборите. Разбираш ли ме?

Круц погледна към безмилостните сини очи и видя отново мъжа, облечен от глава до пети в черно. Той затвори очи и кимна.

Старецът вдигна чашата до устните си и преди да отпие, се усмихна. Усмивката му бе любезна колкото внезапна пукнатина на прозоречно стъкло. Той бръкна в горния джоб на жилетката си, извади едно листче и го хвърли върху масичката. Младият мъж му хвърли поглед, когато спря да се върти, после вдигна очи.

— Какво е това?

— Телефонен номер.

Инспекторът не докосна листчето.

— Телефонен номер?

— Човек никога не знае как може да се разреши подобна ситуация. Може да се наложи да се прибегне към насилие. Напълно възможно е да не съм в състояние да наредя подобни мерки. В такъв случай, Манфред, отговорността ще падне върху теб.

Круц взе листчето и го вдигна високо между палеца и показалеца си.

— Ако набера този номер, кой ще отговори?

Старецът се усмихна.

— Насилието.