Даниъл Силва
Смърт във Виена (13)

13. Виена

Хер Конрад Бекер от „Бекер и Пул“, на Талщрасе 26, Цюрих, пристигна във Виена същата сутрин. Той мина незабавно през паспортния контрол и се насочи към залата за пристигащи, където забеляза униформения шофьор, стиснал табела с надпис „Хер Бауер“. Клиентът бе настоял за тази допълнителна предпазливост. Бекер не харесваше клиента — нито си правеше илюзии за източника на банковата сметка, — но такова бе естеството на частното швейцарско банково обслужване, а хер Конрад Бекер беше „правоверен“. Ако капитализмът беше религия, Бекер щеше да бъде водач на екстремистка секта. Според неговото затвърдено мнение, човек притежаваше божественото право да прави пари, освободени от правителствени наредби, и да ги крие — където и когато си иска. Избягването на данъци не беше избор, а морален дълг. В потайния свят на цюрихските банки той бе известен с абсолютната си дискретност. Това беше и причината, поради която на Конрад Бекер бе поверена банковата сметка.

Двайсет минути по-късно колата спря пред голяма представителна къща от вулканичен камък в Първи район. Според дадените му от Бекер инструкции, шофьорът натисна два пъти клаксона и след кратко изчакване металната порта бавно се отвори. Когато автомобилът спря на алеята за коли, един мъж излезе от предната врата на къщата и слезе по късото стълбище. Той беше към края на четиридесетте години, с телосложение и наперена походка на ски състезател. Името му беше Клаус Халдер.

Халдер отвори вратата на колата и въведе Бекер във вестибюла. Както обикновено, той поиска от банкера да отвори своето дипломатическо куфарче за проверка. Последва твърде унизителната поза ала Леонардо — широко разтворени ръце и крака — за щателното претърсване с металотърсач.

Накрая той бе отведен в салона — тържествена виенска гостна стая, просторна и правоъгълна, със стени в наситеножълто и корнизи, боядисани в бяло. Мебелите бяха в бароков стил, покрити с калъфи от пищен брокат. Позлатен часовник тихо тиктакаше върху полицата на камината. Всеки елемент от мебелировката, всяка лампа и декоративен предмет сякаш засвидетелстваше уважение към съседа си и към помещението като цяло. Беше стая на човек, който очевидно притежаваше в еднаква степен пари и вкус.

Хер Фогел, клиентът, седеше под един портрет, който по мнението на Бекер изглеждаше творба на Лукас Кранах-старши^[1]. Той се изправи бавно и протегна ръка. Двамата бяха пълна противоположност: Фогел беше висок, тевтонски тип, със светлосини очи и бяла коса; Бекер — нисък и плешив, със самоувереността на космополит, породена от различната природа на неговата клиентела. Фогел пусна ръката на банкера и го покани с жест да се разположи на един празен стол. Бекер седна и извади от куфарчето си подвързана с кожа счетоводна книга. Клиентът кимна със сериозно изражение; не беше човек за салонни разговори.

— Към тази сутрин — каза Бекер — общата стойност на сметката възлиза на два и половина милиарда долара. По груби изчисления един милиард от тях са в брой, разделени поравно в долари и евро. Останалата част от парите са инвестирани — обичайната такса, ценни книжа и облигации, заедно със значителна сума от недвижимо имущество. Подготвяйки ликвидацията и разпределянето на капитала, ние сме в процес на разпродажба на недвижимото имущество. Като се има предвид състоянието на световната икономика, това трае по-дълго, отколкото се бяхме надявали.

— Кога ще приключи процесът?

— Планираната дата е краят на месеца. Дори и да не постигнем сто процента нашата цел, разпределянето на парите ще започне веднага след получаването на писмото от канцеларията на канцлера. По този въпрос инструкциите са твърде специфични. Писмото трябва да бъде предадено на ръка в моя офис в Цюрих не по-късно от седмица след като канцлерът положи клетва. То трябва да е на официална бланка и да носи неговия подпис.

— Мога да ви уверя, че писмото на канцлера ще дойде.

— В очакване на победата на хер Мецлер предприех трудната задача да издиря всички онези, които трябва да получат парите. Както знаете, те са разпръснати от Европа до Близкия изток и от Южна Америка до САЩ. Освен това установих контакт с управителя на Ватиканската банка. Както можеше да се очаква, предвид текущото финансово състояние на Светия престол, той беше много доволен от моето обаждане.

— И защо не? Четвърт милиард долара е голяма парична сума.

Банкерът внимателно се усмихна.

— Да, но дори и Светият отец няма да знае какъв е истинският произход на парите. Доколкото това касае Ватикана, те са от богат спонсор, който иска да остане анонимен.

— И после идва вашият дял.

— Банковият дял е сто милиона долара, платими при разпределянето на всички капитали.

— Сто милиона долара плюс всички такси за трансакциите, които сте събрали през годините, и процента, който вземате от годишната лихва. Сметката ви направи изключително богат човек.

— Вашите другари обезпечават щедро онези, които им помагаха в това изпитание. — Банкерът затвори счетоводната книга с приглушено тупване. След това стисна ръцете си и за момент се загледа замислено в тях, преди да заговори: — Обаче се опасявам, че има някои неочаквани… усложнения.

— Какви усложнения?

— Изглежда, няколко души от онези, които трябваше да получат пари, са умрели наскоро при странни обстоятелства. Последният беше сириецът. Той е бил убит в един публичен дом в Истанбул в обятията на руска проститутка. Момичето също е било убито. Ужасна сцена.

Фогел тъжно поклати глава.

— Сириецът трябва да е бил предупреден да не посещава такива места.

— Разбира се, като притежател на номера на банковата сметка и паролата, вие ще упражнявате контрол над всички капитали, които няма да могат да бъдат разпределени. Това е указано в инструкциите.

— Какъв късмет за мен!

— Да се надяваме, че Светият отец няма да пострада при подобен инцидент. — Банкерът свали очилата си и огледа стъклата за някакво замърсяване. — Длъжен съм да ви напомня, хер Фогел, че аз съм единственият човек, упълномощен да разпределя капиталите. В случай че умра, пълномощията ще се прехвърлят на моя партньор — хер Пул. Ако загина от насилствена смърт или при странни обстоятелства, сметката ще бъде замразена, докато не бъдат установени причините за смъртта ми. Ако те не могат да се установят, сметката ще стане пасивна. А вие знаете какво се случва с пасивните сметки в Швейцария.

— В края на краищата стават собственост на самата банка.

— Точно така. О, предполагам, че бихте могли да оспорвате в съда, но ще възникнат множество неудобни въпроси относно произхода на парите — въпроси, които швейцарската банкова индустрия и правителството биха предпочели да не изкарват на показ пред обществото. Както можете да си представите, такова искане ще бъде неудобно за всички замесени страни.

— Тогава, моля ви, внимавайте, хер Бекер. Вашето добро здраве и безопасност са от първостепенна важност за мен.

— Радвам се да го чуя. Ще очаквам с нетърпение писмото на канцлера.

Банкерът прибра счетоводната книга в дипломатическото си куфарче и го затвори.

— Съжалявам, но има още една формалност, която ми изскочи от ума. По повод на сметката — необходимо е да ми кажете номера й. За официалните документи, хер Фогел. Ще ми го продиктувате ли сега?

— Да, разбира се. — След това с немска точност: — Шест, две, девет, седем, четири, три, пет.

— А паролата?

— Едно, нула, нула, пет.

— Благодаря ви, хер Фогел.

* * *

Десет минути по-късно колата на Бекер спря пред хотел „Амбасадор“.

— Изчакай тук — каза банкерът на шофьора. — Ще се забавя само няколко минути.

Той прекоси фоайето и се качи с асансьора до четвъртия етаж. Висок американец с измачкан блейзър и вратовръзка на райе го прие в стая 417. Той предложи на Бекер питие, което банкерът отказа, после цигара, която също бе отказана. Бекер никога не бе пушил. Може би щеше да започне.

Американецът протегна ръка към куфарчето. Бекер му го подаде. Мъжът повдигна капака и отдели фалшивата кожена подплата, разкривайки миниатюрно записващо устройство. После извади касетата и я постави в малък касетофон. Натисна бутона „Пренавиване“, след това „Включване“. Качеството на звука беше забележително.

— За официалните документи, хер Фогел. Ще ми го продиктувате ли сега?

— Да, разбира се. Шест, две, девет, седем, четири, три, пет.

— А паролата?

— Едно, нула, нула, пет.

— Благодаря ви, хер Фогел.

Бутон „Стоп“.

Американецът вдигна поглед и се усмихна. Банкерът изглеждаше така, сякаш току-що бе хванат да изневерява на жена си с най-добрата й приятелка.

— Справихте се много добре, хер Бекер. Благодарни сме ви.

— Току-що извърших повече нарушения на швейцарските закони за банковата тайна, отколкото мога да преброя.

— Така е, но те са шибани закони. Освен това вие все пак получавате сто милиона долара. Както и вашата банка.

— Но тя вече не е моята банка, нали? Сега тя е вашата банка.

Американецът се облегна назад и скръсти ръце. Той не обиди Бекер с опровержение.