Даниъл Силва
Смърт във Виена (5)

5. Виена

Макс Клайн живееше на една спирка оттам с трамвая, в елегантен стар квартал отвъд Рингщрасе. Апартаментът му се намираше в прекрасен стар жилищен блок в стил бидермайер, с пасаж, който водеше към голям вътрешен двор. Дворът беше тъмен, осветяван единствено от мекия блясък на лампите, запалени в жилищата отгоре. Втори пасаж отвеждаше в малко спретнато фоайе. Габриел погледна списъка на обитателите. Някъде към средата видя името М. Клайн — ЗБ. Нямаше асансьор. Клайн се държеше здраво за дървеното перило, докато се качваше, упорито тътрейки крака по излъсканите от употреба стълби. На площадката на третия етаж имаше две дървени врати с шпионки. Завивайки надясно към едната от тях, старецът измъкна връзка ключове от джоба на палтото си. Ръката му трепереше толкова силно, че ключовете подрънкваха като ударен инструмент.

Той отвори вратата и влезе. Точно пред прага Габриел се поколеба. Докато седеше в трамвая до Клайн, му беше дошло наум, че досега не е имал работни срещи при подобни обстоятелства. Опитът и суровите уроци на живота го бяха научили, че дори и на очевидно осемдесетгодишен евреин трябва да се гледа като на потенциална заплаха. Все пак безпокойството, което изпитваше, бързо се изпари, като видя как Клайн запали всички лампи в жилището си. „Това не са действия на човек, залагащ капан“ — помисли си той. Макс Клайн наистина беше уплашен.

Габриел го последва в апартамента и затвори вратата. На ярката светлина можа добре да го огледа. Зачервените и влажни очи на стареца бяха уголемени от черни очила с дебели стъкла. Брадата му, рядка и бяла, едва покриваше червеникавите петна по бузите му. Габриел знаеше още преди Клайн да му го каже, че е бил в концлагер. Гладът, както куршумите и огънят, оставяше следи. Габриел ги беше виждал по лицата на хората в своя кибуц в долината на Израил. Беше ги виждал и по лицата на родителите си.

— Ще направя чай — съобщи старецът, преди да изчезне през двойната врата, която водеше към кухнята.

„Чай посред нощ — помисли си Габриел. — Вечерта ще е дълга“. Той отиде до прозореца и погледна между транспарантите. Снегът беше спрял за момент и улицата беше пуста. Седна. Стаята му напомняше за офиса на Ели: висок бидермайеров таван, произволно наслагани по лавиците книги. Елегантен, интелектуален безпорядък.

Клайн се върна и постави сребърния чаен сервиз на ниската масичка. Седна срещу Габриел и известно време го гледа мълчаливо.

— Говорите немски много добре — рече той най-накрая. — Всъщност говорите като берлинчанин.

— Майка ми беше от Берлин — каза истината Габриел, — но аз съм роден в Израел.

Старецът го огледа внимателно, сякаш също търсеше следи от оцеляване след глад. После вдигна ръцете си с дланите нагоре — покана да попълни празнотите. Къде е била? Как е оцеляла? Била ли е в лагер, или е напуснала, преди безумието да се случи?

— Те са останали в Берлин и в края на краищата са били депортирани в лагер — отговори Габриел. — Дядо ми е бил известен художник. Той не повярвал, че немците, хората, които е смятал за едни от най-цивилизованите, могат да стигнат дотам.

— Как се казва дядо ви?

— Франкел — отвърна Габриел, отново прибягвайки до истината. — Виктор Франкел.

Макс кимна бавно в знак, че името му е познато.

— Виждал съм негови творби. Той беше ученик на Макс Бекман, нали? Изключително талантлив.

— Да, така е. Изкуството му от самото начало е било обявено от нацистите за упадъчно и по-голямата част от творбите му са били унищожени. Загубил е също така работата си в Художествената академия в Берлин, където е преподавал.

— Но е останал. — Клайн поклати глава. — Никой не вярваше, че може да се случи. — Помълча за миг, зареян в мислите си. — И какво е станало с тях?

— Били депортирани в Аушвиц. Майка ми била изпратена в женския лагер в Биркенау и успяла да оцелее повече от две години, преди да бъде освободена.

— А дядо ви и баба ви?

— Вкарали са ги в газовата камера още при пристигането им.

— Спомняте ли си датата?

— Мисля, че е било през януари 1943 година — отговори Габриел.

Старецът покри с ръце очите си.

— Има ли нещо знаменателно в тази дата, хер^[1] Клайн?

— Да — отвърна отнесено старецът. — Бях там, когато пристигнаха онези камиони от Берлин. Спомням си го много добре. Виждате ли, господин Аргов, аз бях цигулар в лагерния оркестър на Аушвиц. Свирех музика за дяволски изчадия в оркестъра на прокълнатите. Правех серенади на осъдените, докато те бавно крачеха към газовата камера.

Лицето на Габриел остана спокойно. Макс Клайн очевидно беше човек, който страдаше от чувство за огромна вина. Той вярваше, че носи някаква отговорност за смъртта на онези, които бяха минавали в колона покрай него на път за газовите камери. Това, разбира се, беше лудост. Той бе виновен колкото всеки от евреите, които бяха полагали робски труд във фабриките или полята на Аушвиц, за да оцелеят още един ден.

— Но това не е причината, заради която ме спряхте тази вечер в болницата. Искахте да ми кажете нещо за бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“?

Старецът кимна:

— Както казах, всичко това е по моя вина. Аз съм отговорен за смъртта на онези две красиви момичета. Аз съм причината вашият приятел Ели Лавон да лежи в болницата на прага на смъртта.

— Искате да ми кажете, че вие сте поставили бомбата? — Гласът на Габриел съзнателно изрази недоверие. Въпросът трябваше да изглежда абсурден.

— Не, разбира се — отвърна рязко Клайн. — Но се опасявам, че задвижих събитията, които накараха други да я поставят там.

— Защо просто не ми разкажете всичко, което знаете, хер Клайн? Нека аз да отсъдя кой е виновен.

— Само Господ може да отсъди това — рече старецът.

— Може би, но понякога дори и Господ се нуждае от малко помощ.

Клайн се усмихна и наля чай. После заразказва историята от самото начало. Габриел бе изчакал търпеливо подходящия момент, без да го пришпорва. Ели Лавон щеше да постъпи по същия начин. „При старците паметта е като купчина наредени една върху друга чинии — винаги казваше Лавон. — Ако се опиташ да измъкнеш някоя от средата, всички ще паднат и ще се счупят“.

* * *

Апартаментът принадлежал на баща му. Преди войната Клайн бе живял в него с родителите си и с двете си по-малки сестри. Баща му — Соломон, бил преуспяващ търговец на текстил и Макс водел очарователен живот сред каймака на средната класа: следобедни щрудели в най-изисканите виенски кафе-сладкарници, вечери в театъра или операта, летни ваканции — в скромната семейна вила на юг. Младият Макс Клайн бил многообещаващ цигулар: Не съвсем готов за симфоничния оркестър или операта, господин Аргов, но достатъчно добър, за да си намеря работа в малък виенски камерен оркестър.

— Баща ми, дори и когато беше уморен от тежкия работен ден, рядко пропускаше концерт. — Клайн се усмихна за първи път при спомена за това как баща му го гледал да свири. — Фактът, че синът му е виенски музикант, го караше да се чувства изключително горд.

На идиличния живот внезапно бил сложен край на 12 март 1938 година. Било събота, спомняше си Клайн, и за изумително множество от австрийците гледката на войските на Вермахта, маршируващи по улиците на Виена, била повод за празнуване. За евреите, господин Аргов, за нас, бе повод единствено за страх. Най-лошите страхове на общността скоро станали реалност. В Германия атаката срещу евреите била предприета постепенно. В Австрия обаче тя била моментална и безмилостна. За няколко дни всички притежавани от евреи магазини били маркирани с червена боя. Всеки неевреин, който влезел в тях, бил нападан от Кафявите ризи и есесовците. Мнозина били принудени да носят табели с надпис: Аз, арийската свиня, пазарувах в еврейски магазин. На евреите било забранено да притежават собственост, да работят каквото и да било или да наемат работници, да влизат в ресторант или кафене, кракът им да стъпва във виенските обществени паркове. Било им забранено да притежават пишеща машина или радиоапарат, защото те щели да улеснят комуникацията им с външния свят. Евреите били измъквани от домовете им и синагогите и бити по улиците.

— На 14 март гестаповците разбиха вратата на този апартамент и откраднаха повечето скъпи вещи: нашите килими, сребърни съдове, картини, дори и свещниците ни за шабат^[2]. Баща ми и аз бяхме задържани и принудени да търкаме тротоарите с гореща вода и четки за зъби. Равинът от нашата синагога бе изхвърлен на улицата, а брадата му бе отскубната, докато тълпа австрийски хлапета гледаха и се присмиваха. Аз се опитах да ги спра и бях пребит почти до смърт. Разбира се, не можех да бъда отведен в болница. Това беше забранено от новите антиеврейски закони.

За по-малко от седмица еврейската общност в Австрия — една от най-жизнените и влиятелните в цяла Европа, била разбита на пух и прах: центровете й и еврейските дружества били закрити, лидерите — хвърлени в затвора, синагогите — затворени, молитвениците — изгорени на улицата. На 1 април сто видни обществени дейци и индустриалци били депортирани в Дахау. Месец по-късно петстотин евреи предпочели да се самоубият, вместо да преживеят още един ден в мъчения, в това число и четиричленното семейство, което живеело в съседство с Клайн.

— Те се застреляха един по един — каза Макс. — Аз лежах в леглото си и чух всичко. Изстрел, последван от плач. Втори изстрел — по-силни вопли. След четвъртия изстрел не остана никой, който да плаче, никой освен мен.

Повече от половината жители на общността решили да напуснат Австрия и да емигрират в други страни. Макс Клайн бил сред тях. Той получил виза за Холандия и отпътувал натам през 1939 година. След по-малко от година обаче отново се оказал под нацистки ботуш.

— Баща ми реши да остане във Виена — обясни старецът. — Виждате ли, той вярваше в закона. Мислеше си, че ако просто се придържа към закона, нещата ще бъдат наред и бурята най-накрая ще отмине. Естествено стана по-зле и когато най-сетне реши да напусне, беше твърде късно.

Клайн опита да си налее още една чаша чай, но ръката му трепереше силно. Габриел сипа вместо него и внимателно попита какво е станало с родителите и двете му сестри.

— През есента на 1941 година те бяха депортирани в Полша и затворени в еврейското гето в Лодз. През януари 1942-а бяха депортирани за последно в лагера на смъртта в Челмно.

— А вие?

Клайн наклони глава на една страна: А аз? Същата съдба, различен край. Арестуван в Амстердам през юни 1942 година, държан в транзитния лагер във Вестерборк, после изпратен на изток, в Аушвиц. На перона, полумъртъв от глад и жажда, чул глас. Мъж в затворнически дрехи питал дали има музиканти в пристигащия влак. Клайн се устремил към този глас като удавник, хващащ се за спасително въже. Аз съм цигулар — казал на мъжа в раираните дрехи. Имате ли инструмент? Той повдигнал очукан калъф — единственото нещо, което носел от Вестерборк. Елате с мен. Днес е щастливият ви ден.

— Щастливият ми ден — повтори старецът отнесено. — През следващите две години и половина, докато над милион души се превърнаха в дим, колегите ми и аз свирехме. Свирехме на рампата за подбор, за да помагаме на нацистите да създават илюзията, че новопристигналите са дошли на приятно място. Свирехме, докато ходещите мъртъвци влизаха в стаите за събличане. Свирехме на двора по време на безкрайните проверки. Сутрин свирехме, докато лагеристите отиваха под строй на работа, а следобед — като се прибираха, олюлявайки се, в бараките. Свирехме дори и преди екзекуциите. В неделите свирехме за коменданта и неговия щаб. Самоубийствата постоянно разреждаха редиците ни. Скоро аз бях този, който посрещаше тълпата на перона, за да търси музиканти, които да попълнят празните столове.

Един неделен следобед (Някъде през лятото на 1942 година, но за съжаление, господин Аргов, не мога да си спомня точната дата.) Клайн се връщал към своята барака след неделния концерт. Един офицер от СС се приближил изотзад и с един удар го проснал на земята. Клайн се изправил на крака и застанал мирно, избягвайки погледа на есесовеца. Все пак виждал достатъчно от лицето, за да си даде сметка, че вече е срещал мъжа и преди. Било във Виена, в „Централното бюро за еврейска емиграция“, но през онзи ден той носел изискан сив костюм и стоял до самия Адолф Айхман.

— Щурмбанфюрерът^[3] ми каза, че би искал да проведе един експеримент — продължи Клайн. — Заповяда ми да изсвиря „Соната №1 за цигулка и пиано в сол мажор“ от Брамс. Извадих цигулката си от калъфа и започнах. Край нас мина един лагерист. Щурмбанфюрерът поиска от него да каже името на пиесата, която свирех. Човекът отговори, че не знае. Есесовецът извади пистолета си от кобура и го застреля в главата. Той намери друг лагерист и му зададе същия въпрос: Коя пиеса свири този прекрасен цигулар? И така продължи през следващия половин час. Тези, които отговаряха правилно, биваха пощадени. Онези, които не можеха, ги застрелваше в главата. Когато приключи, петнайсет тела лежаха в краката ми. Щом жаждата му за еврейска кръв се насити, мъжът в черна униформа се усмихна и се отдалечи. Аз легнах до мъртвите и казах погребалната молитва Кадиш за тях.

* * *

Клайн мълча дълго. Отвън долетя грохот от преминаваща кола. Старецът вдигна глава и заговори отново. Той все още не бе готов да направи връзката между зверствата в Аушвиц и бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“, макар че Габриел вече бе разбрал накъде се насочваше историята. Клайн продължи хронологичния си разказ. Оцеляването в Аушвиц. Освобождението. Завръщането му във Виена.

Преди войната еврейската общност наброявала 185 000 души, бе казал той. Шейсет и пет хиляди бяха загинали в холокоста. Седемнайсет хиляди сломени хора се завърнали във Виена през 1945 година само за да бъдат посрещнати с неприязън и нова вълна на антисемитизъм. Емигриралите в навечерието на войната били разубедени да се връщат. Молбите за финансова реституция били посрещнати с мълчание или с насмешка били насочвани към Берлин. Връщайки се у дома във Втори район, Клайн заварил едно австрийско семейство да живее в апартамента му. Когато ги помолил да напуснат, те отказали. Отнело му цяло десетилетие, докато най-накрая ги изгони. Колкото до текстилния магазин на баща му, той бил загубен завинаги и никога не била извършена реституция. Приятели го насърчавали да отиде в Израел или Америка. Той отказал. Заклел се да остане във Виена — жив, дишащ, ходещ паметник на онези, които били депортирани или убити в лагерите на смъртта. Оставил цигулката си в Аушвиц и никога повече не свирил. Изкарвал прехраната си като чиновник в манифактурен магазин, а после като застрахователен агент. През 1995-а — на петдесетата годишнина от края на войната — правителството се съгласило да заплати приблизително по шест хиляди долара на всеки австрийски евреин, оцелял от концлагерите. Клайн показа чека на Габриел. Не беше осребряван.

— Не искам техните пари — каза старецът. — Шест хиляди долара? За какво? За майка ми и баща ми? За двете ми сестри? За дома ми? За моята собственост?

Той захвърли чека на масата. Габриел крадешком погледна ръчния си часовник и видя, че е два и половина през нощта. Клайн се приближаваше, като стесняваше кръга към целта си. Габриел устоя на порива да го пришпори, страхувайки се, че старецът може да се обърка и никога да не успее да се върне на темата.

— Преди два месеца се отбих да пия кафе в „Централ“. Дадоха ми чудесна маса до една колона. Поръчах си фаризеер. — Той замълча и вдигна вежди. — Опитвали ли сте фаризеер, господин Аргов? Кафе с разбита сметана, което се сервира с малка чашка ром. — Старецът се извини за алкохола. — Беше късен следобед, виждате ли, и то студен.

Един мъж влязъл в кафенето — висок, добре облечен, няколко години по-възрастен от Клайн. Австриец от старата школа, ако разбирате какво имам предвид, господин Аргов. Походката му била толкова арогантна, че накарала Клайн да надзърне над вестника. Сервитьорът се спуснал да го поздрави, кършел ръце и пристъпвал от крак на крак като ученик, на когото му се пишка. Добър вечер, хер Фогел. Вече бях започнал да си мисля, че днес няма да ви видим. На обичайната ви маса? Нека да позная: Einspanner^[4], нали? А какво ще кажете за десерт? Казаха ми, че тортата „Сахер“ е чудесна днес, хер Фогел.

След това старият мъж казал няколко думи и Макс Клайн почувствал, че гърбът му се вледенява. Бил същият глас, който му бил наредил да свири Брамс в Аушвиц, същият глас, който спокойно карал сълагерниците на Клайн да познаят музикалния фрагмент или да понесат последствията. И ето го там убиеца — проспериращ и богат, — който си поръчвал в „Централ“ Einspanner и торта „Сахер“.

— Почувствах се така, сякаш щях да повърна всеки момент — каза Клайн. — Хвърлих парите на масата и скочих от стола. Погледнах веднъж през витрината и видях чудовището на име хер Фогел да чете вестника си. Беше, сякаш изобщо не бяхме се срещали.

Габриел устоя на импулса да попита как след толкова дълго време Клайн е бил сигурен, че мъжът от кафене „Централ“ е същият човек, който е пребивавал в Аушвиц шестдесет години по-рано. Дали Макс беше прав или не, не бе толкова важно, колкото онова, което последвало.

— Какво направихте по този въпрос, хер Клайн?

— Станах почти редовен посетител на кафене „Централ“. Скоро и мен ме поздравяваха по име. И аз си имах постоянна маса, точно до тази на достопочтения хер Фогел. Започнахме да си пожелаваме приятен следобед. Понякога, докато четяхме вестници, си бъбрехме за политика или за световните събития. Независимо от възрастта му, неговият ум бе като бръснач. Той ми каза, че бил бизнесмен, някакъв инвеститор.

— И когато научихте колкото можахте, пиейки кафе в съседство с него, отидохте при Ели Лавон?

Клайн бавно кимна.

— Той изслуша моята история и обеща да се поразрови. През това време ме помоли да сложа край на посещенията си в „Централ“. Съгласих се с неохота. Страхувах се, че той може да ми се изплъзне. Обаче направих, както поиска вашият приятел.

— И после?

— Изминаха няколко седмици. Най-накрая ми се обадиха по телефона. Беше едно от момичетата в офиса, американката, която се казваше Сара. Тя ме уведоми, че Ели Лавон има новини за мен. Помоли ме да отида при тях на следващата сутрин в десет часа. Отговорих й, че ще бъда там, и затворих телефона.

— Кога беше това?

— В същия ден, когато избухна бомбата.

— Казахте ли нещо от всичко това на полицията?

Клайн поклати глава.

— Както можете да се досетите, господин Аргов, не си падам по униформени австрийци. Освен това съм наясно с подправянето на документи в моята страна, когато опре до съдебно преследване на военнопрестъпници. Запазих мълчание. Отидох до Виенската общинска болница и наблюдавах израелските чиновници, които идваха и си отиваха. Когато посланикът дойде, опитах да се приближа до него, но бях изблъскан настрани от охраната му. Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?

* * *

Жилищният блок от другата страна на улицата беше почти идентичен на този, в който живееше Макс Клайн. На втория етаж един мъж стоеше зад тъмния прозорец с камера, притисната до окото. Той фокусира лещите на телеобектива върху фигурата, която премина през пасажа под блока на Клайн и зави по улицата. Направи серия от снимки, после свали камерата и застана пред касетофона. В тъмнината му отне известно време, докато намери бутона за включване.

— Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?

— Да, хер Клайн. Аз съм правилният човек. Не се тревожете. Ще ви помогна.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях аз. Онези момичета са мъртви заради мен. Ели Лавон е в болница заради мен.

— Това не е вярно. Не сте направили нищо лошо. Но като се има предвид случилото се, аз съм загрижен за вашата безопасност.

— Аз също.

— Някой следил ли ви е?

— Не, доколкото мога да кажа, но не съм сигурен, че щях да знам, ако са ме проследили.

— Заплашвали ли са ви по телефона?

— Не.

— Някой опитвал ли се е да се свърже с вас след експлозията?

— Само един човек. Жена на име Ренате Хофман.

— Познавате ли я?

— Не, никога не бях чувал за нея.

— Говорихте ли с нея?

— Не, беше оставила съобщение на телефонния ми секретар.

— Какво искаше тя?

— Да поговорим.

— Остави ли ви телефонен номер?

— Да, аз го записах. Почакайте за минута. Да, ето го. Ренате Хофман: пет-три-три-едно-девет-нула-седем.

Стоп. Превъртане. Повторно пускане.

— Ренате Хофман: пет-три-три-едно-девет-нула-седем. Стоп.