Даниъл Силва
Смърт във Виена (39)

39. Яфа, Израел

Имаше разгорещени дебати къде да го настанят. Лев го смяташе за опасен за сигурността и искаше да го държат под постоянен надзор в Службата. Както обикновено, Шамрон бе на противоположното мнение — ако не за друго, то понеже не желаеше неговата любима Служба да се занимава със затворническа дейност. Министър-председателят предложи полушеговито Радек да бъде отведен в пустинята Негев, за да стане плячка на скорпионите и лешоядите. Най-накрая Габриел бе този, който спечели спора. Неговият довод бе, че най-лошото наказание за човек като Радек е да бъде третиран като обикновен престъпник. Потърсиха подходящо място, където да го затворят, и се спряха на полицейския затвор, построен от британците по време на Мандата^[1] в западнал квартал на Яфа, известен все още с арабското си име — Абу Кабир.

Изминаха седемдесет и два часа, преди залавянето на Радек да стане публично достояние. Комюникето на министър-председателя беше сбито и преднамерено заблуждаващо. Бяха положени специални грижи да се избегне ненужното неудобство за австрийците. Според изявлението на министър-председателя, Радек бил открит да живее под фалшива самоличност в неуточнена страна. След поредица преговори той се съгласил да дойде доброволно в Израел. Според условията на договора, нямало да бъде изправен пред съда, тъй като — съгласно израелския закон — единственото възможно наказание било смъртната присъда. Вместо това, той щял да остане под постоянен административен арест и ефективно да „признава вината си“ за престъпленията срещу човечеството, като работи с екип от историци от „Яд Вашем“ и Еврейския университет, за да бъде завършена окончателната история за „Акция 1005“.

Вдигна се малко шум, и то без вълнението, съпровождало новината за отвличането на Айхман. В действителност вестта за залавянето на Радек бе засенчена само след броени часове от атентатор камикадзе, който уби двайсет и пет души на йерусалимския пазар. Лев изпита известно неподправено задоволство от това развитие, защото то като че ли потвърди неговата гледна точка, че държавата има да се тревожи за далеч по-важни неща от преследването на някакъв стар нацист. Той започна да нарича операцията „Лудостта на Шамрон“, макар че бързо се оказа извън редиците на собствената си служба. В офиса на булевард „Цар Саул“ залавянето на Радек сякаш отново разпали старите страсти. Лев се приготви да се приобщи към преобладаващото настроение, но беше твърде късно. Всички знаеха, че арестуването на Радек е дело, организирано от мемунех и Габриел, и че Лев се е опитвал да пречи на всеки етап. Репутацията му сред пехотинците стигна до опасно ниско ниво.

Половинчатият опит да се запази в тайна австрийската идентичност на Радек беше провален от видеозапис, отразяващ пристигането му в Абу Кабир. Виенската преса бързо и точно определи самоличността на затворника като Лудвиг Фогел — виден австрийски бизнесмен. Дали той наистина се бе съгласил доброволно да напусне Виена? Или в действителност е бил отвлечен от приличащата на крепост негова къща в Първи район? В следващите дни вестниците бяха пълни със спекулативни твърдения за обвитата в тайнственост кариера на Фогел и за политическите му връзки. Проучванията на пресата стигнаха опасно близо до Петер Мецлер. Ренате Хофман от „Коалиция за по-добра Австрия“ призова за официално разследване на тази афера и изказа предположението, че Радек може да е свързан с взривяването на офиса на „Разследвания и справки за събития по време на войната“, както и с мистериозната смърт на възрастен евреин на име Макс Клайн. На исканията й не бе обърнато внимание. Правителството заяви, че взривяването било дело на ислямски терористи. А колкото до злощастната смърт на Макс Клайн — тя била самоубийство. „По-нататъшните разследвания — заяви министърът на правосъдието — са безсмислени“.

Следващият епизод от аферата Радек се случи не във Виена, а в Париж, където потънал в забвение бивш служител на КГБ се появи по френската телевизия, за да изкаже предположението, че Радек е бил човек на Москва във Виена. Бивш супершпионин на Щази, който се бе превърнал в нещо като литературна сензация в обединена Германия, също предяви права върху Радек. Отначало Шамрон заподозря, че тези твърдения са част от съгласувана дезинформационна кампания, предназначена да предпази ЦРУ от вируса „Радек“ — както впрочем и той щеше да постъпи, ако беше на тяхно място. После научи, че в Управлението предположенията, че Радек може да е играл от двете страни на барикадата, бяха причинили своеобразна паника. Досиета бяха изровени от архивата, спешно бе сформиран екип от по-възрастни съветски агенти. Шамрон тайно се наслади на тревогата на неговите колеги от Лангли. „Предположението, че Радек е бил двоен агент — заяви той, — ще се окаже абсолютно вярно“. Ейдриън Картър поиска разрешение да изкарат наяве Радек, след като историците свършат с него. Шамрон обеща сериозно да обмисли тази възможност.

* * *

Затворникът от Абу Кабир беше в пълно неведение за бурята, която се вихреше около него. Затворничеството му бе самотно, макар и не прекалено сурово. Той поддържаше килията и дрехите си чисти, хранеше се и се оплакваше по-малко. Пазачите му, макар че им се искаше, не можеха да го мразят. По своята същност той беше полицай и тъмничарите му сякаш виждаха нещо познато в него. Радек се отнасяше учтиво с тях и те му отвръщаха със същото. Той беше нещо като забележителност. Бяха чели за мъже като него в училище и минаваха покрай килията му по всяко време само за да го погледнат. Радек започна все повече да се чувства като музеен експонат.

Той постави само едно искане: да му се носи вестник всеки ден, за да е в крак с текущите събития. Въпросът бе отнесен надлежно до Шамрон, който даде съгласието си, при условие че вестникът е израелски, а не германско издание. Всяка сутрин „Йерусалим Поуст“ пристигаше заедно с подноса със закуската му. Обикновено Радек прескачаше статиите за самия него — те така или иначе бяха неверни — и обръщаше направо на раздела за международни новини, за да се осведоми за развитието на изборите в Австрия.

Моше Ривлин го посети няколко пъти, за да го подготви за предстоящите свидетелски показания. Беше решено да се прави видеозапис на заседанията и вечерта той да бъде излъчван по израелската телевизия. Вълнението на Радек сякаш нарастваше, колкото повече приближаваше денят на първата му публична поява. Ривлин дискретно помоли началника на затвора да наблюдава затворника — да не направи опит за самоубийство. В коридора точно пред решетките на килията му беше поставен пазач. Отначало Радек се ядоса на допълнителния надзор, но скоро се радваше на компанията.

В деня преди свидетелските показания Ривлин дойде за последен път. Те прекараха един час заедно; Радек беше замислен и за първи път изобщо не искаше да сътрудничи. Моше прибра набързо документите си и помоли пазача да отвори вратата на килията.

— Искам да го видя — внезапно рече Радек. — Попитайте го дали ще ми окаже честта да ме посети. Кажете му, че имам няколко въпроса, които бих искал да му задам.

— Нищо не мога да обещая — отговори Ривлин. — Не съм свързан с…

— Просто го попитайте — настоя Радек. — Най-лошото, което може да направи, е да откаже.

* * *

Шамрон задължи Габриел да остане в Израел до първия ден, в който Радек щеше да даде показания, и той, макар да нямаше търпение да се върне във Венеция, неохотно се съгласи. Остана в тайната квартира близо до Сионската порта и всяка сутрин се събуждаше от звъна на църковните камбани, долитащ от Арменския квартал. Седеше на сенчестата тераса, гледаща към стените на Стария град, и се наслаждаваше на кафето и вестниците. Следеше отблизо делото на Радек. Хареса му това, че името на Шамрон, а не неговото, бе спрягано във връзка със залавянето. Габриел живееше в чужбина под чужда самоличност и не искаше в пресата да се шуми около истинското му име. Освен това, след всичко, което Шамрон бе направил за страната си, той наистина заслужаваше своя звезден миг.

Докато дните спокойно отминаваха, Габриел откри, че Радек му се струва все по-непознат. Макар и надарен с почти фотографска памет, той се мъчеше да си спомни ясно чертите на лицето му или неговия глас. Треблинка му приличаше на сцена от кошмар. Габриел се чудеше дали е било така и с майка му. Дали Радек е останал в съзнанието й като неканен гост, или тя се е мъчела да го извика в паметта си, за да предаде образа му върху платното? Дали е било така и с всички онези, които се бяха срещали толкова безусловно със злото? Може би това обясняваше мълчанието, което обгръщаше оцелелите. Може би те бяха милостиво освобождавани от болката на спомените като единствен начин за самосъхранение. Една мисъл се въртеше непрестанно в съзнанието му: Ако през онзи ден в Полша Радек бе убил майка му вместо другите две момичета, той никога нямаше да съществува. Така и той започна да чувства вината на оцелелите.

Беше сигурен само в едно: не бе готов да забрави. Ето защо му стана приятно, когато един следобед му се обади последовател на Лев и го попита дали би искал да напише официалната история по това дело. Габриел прие, при условие че ще напише и една по-мека версия на събитията, която да остане в архивите на „Яд Вашем“. Последва дълъг спор относно това кога такъв документ би могъл да стане обществено достояние. Уговориха се, че датата на издаване ще бъде след четиридесет години, и Габриел се залови за работа.

Пишеше на кухненската маса на лаптоп, доставен от Службата. Всяка вечер заключваше компютъра в таен сейф, скрит в пода под дивана във всекидневната. Нямаше опит в писането, така че подхождаше към проекта инстинктивно, сякаш ставаше въпрос за картина. Започна с грунда, общ и неясен, после постепенно добави пластовете боя. Използваше проста палитра и техниката му на рисуване беше изключително прецизна. Докато дните бавно течаха, лицето на Радек изплува отново, и то толкова ясно, колкото го бе пресъздала ръката на майка му.

Работеше до ранния следобед, после правеше почивка и се разхождаше до Университетската болница „Хадасах“, където — след месец в безсъзнание — Ели Лавон показваше признаци, че може да излезе от комата. Габриел присядаше до приятеля си за около час и му разказваше за хода на делото. След това се връщаше в апартамента и работеше до мръкване.

В деня, когато завърши доклада, той се мота в болницата до свечеряване и се случи там тъкмо когато Лавон отвори очи. Известно време Ели се взира невиждащо в пространството, после старото любопитство се върна в погледа му и той заразглежда, премигвайки, непознатата обстановка на болничната стая, преди най-накрая да спре очи върху лицето на Габриел.

— Къде сме? Във Виена?

— В Йерусалим.

— Какво правиш тук?

— Работя по един доклад за Службата.

— За какво?

— За залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек.

— Радек?

— Той живееше във Виена под името Лудвиг Фогел.

Лавон се усмихна.

— Разкажи ми всичко — прошепна той, но преди Габриел да успее да каже и дума, отново изгуби съзнание.

* * *

Когато Габриел се върна в апартамента същата вечер, лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна бутона „Старт“ и чу гласа на Моше Ривлин:

Затворникът от Абу Кабир иска да поговорите. Аз бих му казал да върви по дяволите. Решението е твое.