Даниъл Силва
Смърт във Виена (36)

36. Виена

Одед бе шофирал десетки пъти, но никога както сега — никога с виеща сирена и въртящ се син буркан на бронята, както и никога с образа на Ерих Радек в огледалото за обратно виждане, който, на свой ред, се взираше в неговите очи. Тяхното префучаване през центъра на града бе минало по-добре от очакваното. Уличният трафик бе постоянен, но не и толкова натоварен, че да не направи път на виещата сирена и сигналната лампа. На два пъти Радек се разбунтува. Всеки негов опит да се освободи обаче беше потушаван безмилостно от Навот и Залман.

Те се носеха на север по шосе E-461. Виена бе останала назад, дъждът валеше упорито и се заледяваше по краищата на предното стъкло. Префучаха край една табела: „Република Чехия — 42 км“. Навот хвърли продължителен поглед през рамо, после на иврит нареди на Одед да спре сирената и лампата.

— Къде отиваме? — попита Радек, като дишаше тежко. — Къде ме водите? Къде?

Навот не отговори, както го бе инструктирал Габриел.

Остави го да задава въпроси до посиняване — беше казал той. — Но не му доставяй удоволствието да му отговаряш. Нека несигурността да тормози съзнанието му. Точно това щеше да направи той, ако ролите бяха разменени.

Така че Узи гледаше профучаващите край прозореца му селища — Мистелбах, Вилферсдорф, Ердберг — и мислеше само за едно: за бодигарда, когото бе оставил в безсъзнание в коридора на къщата на „Щьобергасе“.

Пред тях се появи Пойсдорф. Одед префуча през селото, после зави в двулентово шосе и пое по него на изток през покрита със сняг борова гора.

— Къде отиваме? Къде ме водите?

Навот не можа повече да издържи мълчаливо на неговите въпроси.

— Отиваме си вкъщи — отвърна грубо той. — И вие идвате с нас.

Радек се усмихна студено.

— Допуснахте само една грешка тази вечер, хер Ланге. Трябваше да убиете моя бодигард, когато имахте възможност.

* * *

Клаус Халдер отвори първо едното си око, после и другото. Цареше абсолютна тъмнина. Той полежа неподвижно за миг, опитвайки се да определи положението на тялото си. Беше паднал напред с разтворени ръце и дясната му буза бе притисната към студения мрамор. Опита се да вдигне глава и силна болка прониза врата му. Сега си спомни случилото се. Беше посегнал за пистолета си, когато получи два удара изотзад. Беше цюрихският адвокат Оскар Ланге. Явно Ланге не беше истински адвокат. Той участваше в отвличането, точно както се бе опасявал Халдер, още от самото начало.

Бодигардът се изправи на колене и седна, облягайки се на стената. Затвори очи и изчака, докато помещението престана да се върти, после внимателно потърка тила си. Имаше цицина с големината на ябълка. Клаус вдигна лявата си ръка и се взря в светещия циферблат на часовника си: 5,57. Кога се бе случило това? Няколко минути след пет, най-късно в пет и десет. Освен ако не разполагаха с хеликоптер, който да ги чака на Щефансплац, имаше вероятност да са още в Австрия.

Потупа десния горен джоб на спортното си сако и откри, че мобилният му телефон още е там. Измъкна го и набра един номер. Две позвънявания. Познат глас.

— Круц на телефона.

* * *

Трийсет секунди по-късно Манфред Круц затвори и обмисли възможностите. Най-очевидното решение беше да се вдигне тревога, да се предупреди всеки полицейски участък в страната, че старецът е заловен от израелски агенти, да се затворят границите и летищата. Очевидно наистина, но твърде опасно. Подобно действие щеше да повдигне куп неудобни въпроси: Защо е бил отвлечен хер Фогел? Кой е той в действителност? Кандидатурата на Петер Мецлер щеше да се провали, а с нея — и кариерата на Круц. Дори и в Австрия такива истории успяваха да заживеят свой собствен живот и Манфред беше виждал достатъчно подобни случаи, за да знае, че разследването нямаше да свърши пред прага на Фогел.

Израелците са знаели, че ще е с вързани ръце, и бяха избрали добре момента. Круц трябваше да измисли някакъв ловък начин да се намеси, някакъв план да ги спре, без междувременно да разруши всичко. Той извади телефона и набра един номер.

— Обажда се Круц. Американците ни информираха, че има вероятност отряд на „Ал Кайда“ да премине транзитно през страната тази вечер. Те подозират, че членовете на „Ал Кайда“ може да пътуват с техни европейски симпатизанти, за да осигурят прикритието си. От този момент мобилизирам антитерористичната мрежа. Повишена охрана по границите, летищата и гарите втора степен.

Той затвори и погледна през прозореца. Беше хвърлил спасителна сламка на стареца. Запита се дали той изобщо щеше да е в състояние да се хване за нея. Круц знаеше, че ако успее, скоро щеше да се сблъска с още един проблем: какво да прави с израелския екип, извършил отвличането. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади едно листче.

— Ако набера този номер, кой ще отговори?

— Насилието.

Манфред Круц посегна към телефона си.

* * *

Откакто се бе върнал във Виена, Часовникаря почти не бе имал повод да напуска своята светиня — малкото си магазинче в квартала на катедралата „Свети Стефан“. Поради честите му пътувания се бяха събрали много часовници, на които трябваше да обърне внимание, в това число и един виенски уникат с махало в стил бидермайер, изработен през 1840 година от прочутия виенски часовникар Игнац Маренцелер. Махагоновата кутия беше в добро състояние, обаче реставрацията на посребрения циферблат му отне много време. Оригиналният, ръчно изработен зъбчат механизъм лежеше на части, грижливо подредени на работната му маса.

Телефонът иззвъня. Той намали звука на портативния CD плейър и „Бранденбургски концерт номер 4“ на Бах заглъхна. Бах беше прозаичен избор, но Часовникаря бе открил, че неговата прецизност е отличен акомпанимент за ремонтирането на старинния часовников механизъм. Той посегна към телефона с лявата си ръка. Пробождаща болка премина по цялата й дължина — спомен от подвизите му в Рим и Аржентина. Часовникаря доближи слушалката до дясното си ухо и я притисна с рамото си.

— Да — промърмори разсеяно. Ръцете му отново се бяха заели с работа.

— Вашият номер ми беше даден от наш общ приятел.

— Разбирам — отговори Часовникаря уклончиво. — С какво мога да ви помогна?

— Не аз се нуждая от помощ, а нашият приятел.

Часовникаря остави инструментите си.

— Нашият приятел? — повтори въпросително.

— Свършили сте някаква работа за него в Рим и Аржентина. Предполагам, познавате мъжа, за когото говоря?

Часовникаря наистина го познаваше. Старецът го бе подвел на два пъти, поставяйки го в компрометиращи ситуации. Сега бе извършил смъртоносния конспиративен грях — бе дал името му на непознат. Очевидно се намираше в затруднение. Часовникаря подозираше, че това има нещо общо с израелците. Реши, че сега е идеалният момент да сложи край на връзката им.

— Съжалявам — каза той, — но мисля, че ме бъркате с някой друг.

Мъжът в другия край на линията се опита да възрази. Часовникаря затвори телефона и увеличи звука на CD плейъра, докато звуците на Бах не изпълниха цялата работилница.

* * *

В мюнхенската тайна квартира Картър затвори телефона и погледна към Шамрон, който продължаваше да стои пред картата, сякаш си представяше придвижването на Радек на север към чешката граница.

— Беше от виенската ни централа. Те следят австрийската комуникационна мрежа. Изглежда, Манфред Круц е вдигнал тревога за готовност втора степен срещу терористична заплаха.

— Втора степен? Какво означава това?

— Означава, че вероятно ще имате известни проблеми на границата.

* * *

Мястото за смяна се намираше в една падина край замръзналото корито на малко поточе. Там чакаха два автомобила — един опел седан и един микробус „Фолксваген“. Киара седеше зад волана на фолксвагена с угасени фарове, изключен двигател и с успокояващата тежест на беретата в скута си. Нямаше никакъв признак на живот, никакви светлини от селото, нито грохот от трафика по магистралата, чуваше се само потрепването на суграшицата по покрива и свистенето на вятъра през елховите върхари.

Тя погледна през рамо и се взря в задното отделение на микробуса. Беше приготвено за пристигането на Радек. Сгъваемото легло бе разпънато. Под него се намираше специално конструираното отделение, където той щеше да бъде скрит, докато преминеха границата. Там щеше да му бъде удобно — по-удобно, отколкото заслужаваше.

Киара се обърна напред. Нямаше много за гледане: тесен път, който се изкачваше в мрака към един кръст в далечината. После внезапно се показа светлина, бяло сияние, което освети хоризонта и превърна дърветата в черни минарета. За няколко секунди бе възможно да се види суграшицата, която се въртеше като рояк насекоми във вихъра на вятъра. След това се появиха фаровете. Колата се изкачваше по хълма и светлините й се насочиха към нея, подмятайки сенките на дърветата ту насам, ту натам. Киара хвана беретата и постави показалеца си на спусъка.

Колата избуксува и спря до микробуса. Тя насочи поглед към задната седалка и видя убиеца, седнал между Навот и Залман, изпънат като комисар, който очаква кървавото изкупление. Киара пропълзя в задното отделение на буса и направи една последна проверка.

* * *

— Свалете си палтото — нареди Навот.

— Защо?

— Защото ви казвам.

— Имам право да знам защо.

— Нямате никакви права! Просто направете каквото ви казвам.

Радек седеше неподвижно. Залман дръпна ревера на палтото му, но старият мъж скръсти здраво ръце пред гърдите си. Навот тежко въздъхна. Ако старото копеле искаше една последна борба, щеше да си я получи. Отвори ръцете му със сила, докато Залман издърпа десния ръкав, после левия. След това дойде ред на сакото, сетне Залман разкъса ръкава на ризата му и оголи отпуснатата кожа на ръката му. Навот извади спринцовка, пълна с приспивателно.

— За ваше добро е — каза той. — Слабо е и с много кратко действие. Ще направи пътуването ви много по-приятно. Няма да изпитате клаустрофобия.

— Никога не съм страдал от клаустрофобия.

— Изобщо не ми пука.

Навот забоде иглата в ръката на Радек и натисна буталото. След няколко секунди тялото на стареца се отпусна, после главата му клюмна на една страна, а челюстите му се поотвориха. Узи отвори вратата и излезе, сетне хвана отвлечения под мишници и издърпа тялото му от колата.

Залман го хвана за краката и двамата го отнесоха като убит на фронта войник към страничната врата на фолксвагена. Киара се бе превила надве в колата, държейки бутилка кислород и чиста пластмасова маска. Двамата оставиха мъжа на пода, а младата жена постави маската върху лицето му. Маската се изпоти веднага, потвърждавайки, че той диша добре. Тя провери пулса му. Беше равномерен и силен. Наместиха тялото в тайното отделение и затвориха капака.

Киара седна зад волана и запали двигателя. Одед хлопна страничната врата и потупа с длан стъклото. Киара включи на скорост и се насочи обратно към магистралата. Другите се качиха в опела и я последваха.

* * *

Пет минути по-късно на хоризонта като сигнални клади се появиха светлините на граничния пункт. Докато се приближаваше към него, Киара забеляза опашка от шест автомобила, които чакаха своя ред за преминаване. Виждаха се само двама гранични полицаи. Със запалени фенерчета те проверяваха паспортите на пътниците и надничаха през прозорците. Тя погледна през рамо. Вратите на тайника бяха затворени. Радек мълчеше.

Колата пред нея мина проверката и бе пусната към чешката граница. Граничният полицай й махна да мине напред. Тя свали стъклото на прозореца си и му се усмихна.

— Паспорта, моля.

Подаде го. Вторият полицай беше заобиколил микробуса откъм страната за пътниците и Киара зърна лъча на фенерчето му да шари във вътрешността.

— Има ли нещо?

Граничният полицай се взираше в снимката й, без да отговори.

— Кога влязохте в Австрия?

— По-рано днес.

— Откъде?

— От Италия, през Тарвизио.

Той постоя още известно време, сравнявайки лицето й със снимката в паспорта. После отвори предната врата и я подкани с жест да излезе от колата.

* * *

Узи Навот наблюдаваше сцената от предната пътническа седалка на опела. Погледна към Одед и тихо изруга под носа си. След това набра на мобилния си телефон номера на мюнхенската тайна квартира. Шамрон вдигна още при първото позвъняване.

— Имаме проблем — каза Навот.

* * *

Полицаят й нареди да застане пред микробуса и освети лицето й. През ослепителния блясък тя видя как вторият полицай отваря страничната врата на фолксвагена. Насили се да погледне към разпитващия граничар. Опита се да не мисли за беретата, притисната отзад на кръста й, нито за Габриел, който чакаше в Микулов — от другата страна на границата, нито за Навот, Одед и Залман, които наблюдаваха безпомощно от опела.

— Закъде пътувате тази вечер?

— За Прага — отвърна тя.

— Защо отивате в Прага?

Тя му хвърли красноречив поглед: Не е ваша работа. После каза:

— Отивам да видя приятеля си.

— Приятеля си? — повтори полицаят. — Какво прави той в Прага?

Преподава италиански — беше й казал Габриел.

Киара отговори на въпроса.

— Къде преподава?

В Пражкия институт за чужди езици — бяха думите на Габриел.

Тя отново отговори според инструкциите.

— Откога преподава в Пражкия институт за чужди езици?

От три години.

— Често ли го виждате?

Веднъж, понякога два пъти месечно.

Вторият полицай се беше качил в буса. Пред погледа й блесна картина: Радек със затворени очи и кислородна маска на лицето. „Не се събуждай — помисли си Киара. — Не се движи. Не издавай звук. Дръж се подобаващо поне веднъж в гадния си живот“.

— И кога влязохте в Австрия?

— Вече ви казах.

— Кажете ми пак, моля.

— По-рано днес.

— По кое време?

— Не си спомням точно.

— Сутринта ли беше или следобед?

— Следобед.

— Ранен или късен следобед?

— Ранен.

— Значи още е било светло?

Тя се поколеба. Той настоя:

— Да? Още ли беше светло?

Киара кимна. От вътрешността на микробуса долетя звук от отварянето на вратички. Тя се насили да гледа право в очите на задаващия въпроси униформен. Лицето му, потънало в сянка от ярката светлина на фенерчето, й заприлича на Ерих Радек — не жалката версия на лежащия в безсъзнание мъж в задното отделение на микробуса, а Радек, който издърпва девойката Ирене Франкел от редиците на Похода на смъртта от Биркенау през януари 1945 година и я отвежда в полската гора за едно последно мъчение.

Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток. Имали сте много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.

„Мога да бъда силна като теб, Ирене — помисли си Киара. — Мога да се справя с това. Заради теб“.

— Спирахте ли някъде в Австрия?

— Не.

— Не сте се възползвали от възможността да посетите Виена?

— Била съм във Виена — отговори тя. — Не я харесвам.

Той разглежда известно време лицето й.

— Италианка сте, нали?

— Държите паспорта ми в ръката си.

— Нямам предвид паспорта ви. Говоря за етническата ви принадлежност. За произхода ви. От италианско потекло ли сте, или сте имигрантка от — да кажем — Близкия изток или Северна Африка?

— Италианка съм — увери го Киара.

Вторият полицай слезе от фолксвагена и поклати глава. Разпитващият й подаде обратно паспорта.

— Съжалявам, че ви забавихме — каза той. — Приятно пътуване.

Киара седна зад волана на микробуса, включи на скорост и премина граничната линия. Сълзите й бликнаха — сълзи на облекчение, сълзи на гняв. Отначало се опита да ги спре, но беше безполезно. Пътят се замъгли пред очите й, габаритите на предните автомобили се превърнаха в размазани червени ленти, а сълзите й продължаваха да текат.

— За теб, Ирене — каза тя високо. — Направих го за теб.

* * *

Железопътната гара на Микулов бе разположена под стария град, където планинският склон се сливаше с равнината. Имаше само един перон, който устояваше на почти постоянния напор на вятъра, спускащ се от Карпатите, и потискащо мрачен, настлан с чакъл паркинг, който се превръщаше в езеро, когато валеше. Близо до билетното гише се намираше автобусна спирка, цялата нашарена с надписи, където Габриел чакаше, пъхнал ръце в джобовете на мушамата си.

Той вдигна поглед, когато микробусът зави и влезе в паркинга, хрущейки по насипания чакъл. Изчака го да спре, преди да излезе от навеса на спирката под дъжда. Киара се пресегна през седалката и му отвори вратата. Когато плафониерата светна, той видя, че лицето й бе мокро.

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, мога да се справя.

— Сигурна ли си?

— Просто се качи, Габриел. Не издържам повече да съм сама с него.

Той се качи и затвори вратата. Киара направи завой и се насочи обратно към магистралата. Минута по-късно те се носеха на север, навлизайки в Моравия.

* * *

Отне им половин час, докато стигнат до Бърно, и още час — до Острава. Габриел на два пъти отваря вратите на тайника, за да проверява Радек. Наближаваше осем часът, когато стигнаха полската граница. Този път нямаше проверки, нито опашка от автомобили, само една ръка се подаде от тухлената будка и им махна да минават.

Габриел пропълзя в задната част на буса и измъкна Радек от тайника. После отвори едно чекмедже и извади спринцовка. Този път тя беше пълна с умерена доза стимулант, достатъчна да го върне в съзнание. Той забоде иглата в ръката на Радек, инжектира веществото, извади иглата и разтърка мястото със спирт. Радек полека отвори очи. Оглежда се известно време, преди да спре поглед на лицето на Габриел.

— Алон? — прошепна през кислородната маска.

Габриел бавно кимна.

— Къде ме водите?

Израелецът не отвърна нищо.

— Ще умра ли? — попита той, но преди Габриел да успее да му отговори, отново изгуби съзнание.