Даниъл Силва
Смърт във Виена (10)

10. Виена

На следващата сутрин, като се върна във Виена, Габриел проведе два телефонни разговора. Първият беше с номер в израелското посолство. Представи се като Клуге — едно от многобройните му телефонни имена — и каза, че се обажда, за да потвърди срещата си с господин Рубин от консулския отдел. След минута мълчание гласът отсреща попита:

— Знаете ли къде е подлезът на Операта?

Габриел отвърна с известно раздразнение, че знае. Това беше мрачен пешеходен подлез под площад „Карлсплац“.

— Влезте в подлеза от север — поясни гласът. — По средата, от дясната ви страна, ще видите магазин за шапки. Минете пред този магазин точно в десет часа.

Габриел прекъсна връзката, след това набра номера в апартамента на Макс Клайн във Втори район. Никой не отговори. Той сложи слушалката на вилката и за момент се замисли къде ли може да е Клайн.

Имаше час и половина до срещата си с куриера. Реши да използва времето ползотворно, като се отърве от наетата кола. Трябваше да действа внимателно. Габриел беше взел тефтерчето на полицая. Ако по някаква случайност той бе успял да запомни регистрационния номер след удара, от който бе изпаднал в безсъзнание, щеше да му отнеме само няколко минути да проследи колата до агенцията за отдаване под наем във Виена, а след това и до израелеца, наречен Гидеон Аргов.

Габриел прекоси река Дунав и покара около модерния комплекс на Обединените нации, като търсеше място за паркиране на улицата. Намери едно на около пет минути път пеша от станцията на метрото и спря там. Вдигна капака на мотора, откачи кабелите на акумулатора, след това седна зад волана и завъртя ключа. Като не се чу никакъв звук, затвори капака и се отдалечи.

От телефонна кабина в метростанцията позвъни в офиса на агенцията за отдаване на коли под наем и ги уведоми, че опелът се е повредил и трябва да бъде прибран. Постара се в тона му да прозвучи нотка на възмущение и служителката в другия край на линията започна усилено да му се извинява. В гласа й не се долавяше нищо, което да подскаже, че полицията се е свързвала с компанията относно кражбата в Залцкамергут предната вечер.

На станцията пристигна влак. Габриел затвори телефона и се качи в последния вагон. Петнайсет минути по-късно влезе в подлеза на Операта от север — точно както го бе инструктирал мъжът от посолството. Подлезът беше пълен със сутрешната тълпа пътници, изсипващи се от спирката на метрото на площад „Карлсплац“, а въздухът бе натежал от зловонната миризма на бургери и цигарен дим. Албанец с отнесен от дрогата поглед поиска от Габриел едно евро, за да си купи храна. Габриел мина край него, без да каже и дума, и продължи напред към шапкарския магазин.

Човекът от посолството излизаше от него, когато Габриел се приближи. Рус и синеок, той носеше шлифер и шалче, увито плътно около врата. В дясната си ръка държеше найлонова торбичка с логото на магазина. Двамата се познаваха. Името му беше Бен Авраам.

Тръгнаха един до друг към изхода в другия край на подлеза. Габриел му предаде плик, съдържащ всички материали, които беше събрал, откакто бе пристигнал в Австрия: досието, дадено му от Ренате Хофман, часовника и пръстена, взети от гардероба на Лудвиг Фогел, снимката, изпаднала от Библията. Бен Авраам мушна плика в найлоновата си торбичка.

— Занеси го вкъщи — каза Габриел. — Бързо.

Бен Авраам кимна отсечено.

— А получателят на булевард „Цар Саул“?

— Той не е за там.

Човекът от посолството вдигна многозначително вежди.

— Знаеш правилата. Всичко минава през щабквартирата.

— Не и това — отвърна Габриел, като кимна към найлоновата торбичка. — То отива при Стареца.

Стигнаха до края на подлеза. Алон се обърна и пое в обратната посока. Бен Авраам го последва. Габриел се досещаше какво си мислеше той. Трябваше ли да наруши официалните разпоредби на Службата и да рискува да разгневи Лев, който от всичко най мразеше точно това, или да направи малка услуга на Габриел Алон и Ари Шамрон. Вътрешният дебат на Бен Авраам не продължи дълго. Габриел не бе и очаквал друго. Лев не беше от хората, които събуждат личната преданост на подчинените си. Той беше сегашният шеф, но Шамрон беше мемунех, а мемунехът беше вечен.

Като му хвърли още няколко коси погледа, Габриел отпрати Бен Авраам. Прекара десетина минути в ходене из подлеза, търсейки потвърждение, че не е следен, след което се изкачи обратно на улицата. От обществен телефон опита за втори път да се свърже с Макс Клайн. Отсреща за втори път никой не отговори.

Качи се в минаващия трамвай и продължи с него покрай градския център до Втори район. Отне му известно време да открие адреса на Клайн. Във фоайето натисна звънеца на апартамента му, но не получи отговор. Портиерката — жена на средна възраст в рокля на цветя — подаде глава и го изгледа подозрително.

— Кого търсите?

Габриел каза истината.

— Сутрин обикновено ходи в синагогата. Потърсихте ли го там?

Еврейският квартал се намираше точно от другата страна на Дунавския канал — най-много на десет минути пеша. Както винаги, синагогата беше охранявана. Независимо от паспорта му, Габриел трябваше да мине през метален детектор, преди да бъде допуснат вътре. Той си взе една кипа^[1] от коша и покри главата си, преди да влезе в храма. Няколко по-възрастни мъже се молеха до бимаха^[2]. Никой от тях не беше Макс Клайн. В преддверието попита охраняващия дали е виждал Клайн тази сутрин. Той поклати глава и му предложи да пробва в еврейския общински център.

Габриел отиде до съседната къща, където го прие една руска еврейка на име Наталия.

— Да — каза му тя, — Макс Клайн често прекарва сутрините в центъра, но днес не съм го виждала. Понякога старците пият кафе в „Шотенринг“ — добави девойката. — То е на номер деветнайсет. Може да проверите там.

Наистина имаше група възрастни виенски евреи, които пиеха кафе в „Шотенринг“, но Клайн не беше сред тях. Габриел попита дали е идвал тази сутрин и шест прошарени глави едновременно отрекоха.

Разтревожен, той пресече отново Дунавския канал обратно към Втори район и се върна до блока на Макс. Натисна звънеца, но пак не получи никакъв отговор. След това почука на вратата на портиерката. Като го видя за втори път, лицето й внезапно стана сериозно.

— Почакайте тук — рече му тя. — Ще взема ключа.

* * *

Портиерката отключи вратата и преди да прекрачи прага, извика името на Клайн. Като не получиха отговор, влязоха. Пердетата бяха спуснати и всекидневната тънеше в мрак.

— Хер Клайн? — извика тя отново. — Тук ли сте? Хер Клайн?

Габриел отвори двойната врата, водеща към кухнята, и надникна вътре. Вечерята на Макс стоеше недокосната на малката масичка. Той мина по коридора, като спря да надзърне в празната баня. Вратата на спалнята беше заключена. Габриел потропа с юмрук по нея и извика името на Клайн. Не получи никакъв отговор.

Портиерката дойде до него. Двамата се спогледаха. Тя кимна. Габриел хвана дръжката с ръце и блъсна с рамо вратата. Дървото се разцепи и той влетя в спалнята.

Там, както и във всекидневната, пердетата бяха спуснати. Габриел прокара ръка по стената, пипнешком търсейки в мрака ключа за осветлението. Малката нощна лампа хвърли сноп лъчи върху фигурата на леглото.

Портиерката ахна.

Габриел се приближи. Главата на Макс Клайн беше покрита с прозрачна найлонова торба, а около шията му беше увит златист ширит. Широко отворените му очи гледаха израелеца през замъгления найлон.

— Ще се обадя на полицията — каза портиерката.

Габриел седна в края на леглото и зарови лице в ръцете си.

* * *

Минаха двайсет минути, преди да дойдат първите полицаи. Апатичното им отношение подсказваше, че допускаха самоубийство. В известен смисъл това беше добре за Габриел, защото подозрението в неискреност щеше да промени значително естеството на срещата. Той бе разпитан два пъти — веднъж от униформените, които първи се отзоваха на обаждането, и после от полицейски детектив на име Грайнер. Габриел се представи като Гидеон Аргов и каза, че работи в Йерусалимския отдел на „Разследвания и справки за събития по време на войната“, че е дошъл във Виена след бомбения атентат, за да бъде с колегата си Ели Лавон, че Макс Клайн бил стар приятел на баща му, който му предложил да го намери, за да види как се справя старецът. Не спомена за срещата си с Макс преди две вечери, нито информира полицията за подозренията му относно Лудвиг Фогел. Провериха паспорта му, както и служебната му карта. Телефонните номера бяха записани в малки черни тефтерчета. Изказани му бяха съболезнования. Всички бяха много вежливи.

Малко след пладне дойдоха двама санитари да приберат тялото. Детективът подаде на Габриел визитна картичка и му каза, че е свободен да си върви. Той излезе на улицата и зави зад ъгъла. В сенчестия пасаж се облегна на опушената тухлена стена и затвори очи. Самоубийство? Не, човекът, преживял ужасите на Аушвиц, не бе извършил самоубийство. Беше убит и Габриел не можеше да потисне чувството, че вината отчасти е негова. Беше глупаво да остави Клайн, без да му осигури защита.

Тръгна обратно към хотела си. Картините от случилото се изникваха пред очите му като фрагменти от незавършена рисунка: Ели Лавон в болничното му легло, Лудвиг Фогел в кафе „Централ“, полицаят в Залцкамергут, Макс Клайн — мъртъв, с найлонова торба на главата. Всеки инцидент беше като допълнителна тежест, добавена върху блюдото на везна. Наближаваше моментът везната да се наклони фатално и Габриел подозираше, че той ще бъде следващата жертва. Време беше да напусне Австрия, докато още можеше.

Влезе в хотела си и помоли служителя на рецепцията да приготви сметката му, след това се качи по стълбите до стаята си. Въпреки табелката „Не ме безпокойте!“, която висеше на дръжката, вратата му беше открехната и той дочу гласове, идващи отвътре. Побутна я леко с върха на пръстите си. Двама цивилни агенти тъкмо вдигаха матрака на леглото. Трети, очевидно техен началник, седеше пред бюрото и ги наблюдаваше, както отегчен запалянко спортно състезание. Щом видя Габриел да стои на вратата, той се изправи бавно и сложи ръце на кръста си. Последната тежест току-що бе поставена на везната.

— Добър ден, Алон — каза Манфред Круц.