Даниъл Силва
Смърт във Виена (16)

16. Свидетелски показания на Ирене Алон

Дадени на 19 март 1957 година

Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите. Няма да ви разкажа за всички неописуеми жестокости, които изтърпяхме в ръцете на така наречената висша раса, нито за нещата, които някои от нас извършиха, за да оцелеят поне още един ден. Единствено онези, които са го преживели, ще разберат какво беше в действителност, а аз няма да унижа мъртвите още веднъж. Само ще ви разкажа за нещата, които аз извърших, и за тези, които изтърпях. Прекарах две години в Аушвиц-Биркенау, две години до последния ден, почти две години до последния час. Името ми е Ирене Алон. Преди това ме наричаха Ирене Франкел. Това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година при Похода на смъртта от Биркенау.

 

 

За да разберете цялата мъка на Похода на смъртта, първо трябва да узнаете нещо от случилото се преди това. Чували сте историята от други хора. Моята не е много по-различна. Както всички други, ние пристигнахме с влак. Нашият тръгна от Берлин посред нощ. Казаха ни, че отиваме на изток, за да работим. Повярвахме им. Казаха ни, че вагонът ще е нормален, със седалки. Увериха ни, че ще ни бъде дадена храна и вода. Повярвахме им. Баща ми, художникът Виктор Франкел, беше опаковал скицник и няколко молива. Беше уволнен от преподавателското си място и изкуството му бе обявено от нацистите за „упадъчно“. Повечето от картините му бяха иззети и изгорени. Той се надяваше, че нацистите ще му позволят да възобнови работата си на изток.

Разбира се, вагонът не беше нормален, със седалки, и нямаше храна и вода. Не си спомням точно колко време продължи пътуването ни. Не смогвах да броя колко пъти слънцето изгря и залезе, колко пъти пътувахме по светло и по тъмно. Нямаше тоалетна, само една кофа — една кофа за шейсетте души, които бяхме във вагона. Можете да си представите положението ни. Можете да си представите непоносимата смрад. Можете да си представите нещата, до които някои от нас прибягнаха, когато жаждата ни тласна отвъд границите на безумието. На втория ден старицата, стояща до мен, умря. Затворих очите й и се помолих за нея. Наблюдавах майка си — Хана Франкел — и очаквах и тя да умре. Почти половината от пътниците в нашия вагон бяха мъртви, когато влакът най-сетне изсвири пронизително и спря. Някои се молеха. Други наистина благодариха на Бог, че пътуването най-накрая бе свършило.

Десет години бяхме живели изцяло под властта на Хитлер. Бяхме изтърпели Нюрнбергските закони^[1]. Бяхме преживели кошмара на Кристалната нощ^[2]. Бяхме гледали как изгарят синагогите ни. Въпреки това, не бях подготвена за гледката, която ме посрещна, когато резетата бяха дръпнати и вратите най-сетне се отвориха. Видях висок тънък комин, бълващ гъст дим. Под комина имаше постройка, в която горяха буйни пламъци. Въздухът бе изпълнен с ужасна миризма. Не можахме да определим каква е. Тя изпълва ноздрите ми и до ден-днешен. Над железопътния перон имаше табела. Аушвиц. Тогава разбрах, че съм пристигнала в ада.

— Juden, raus, raus!^[3] — Един есесовец ме шибна с камшик по бедрото. — Излизай от вагона, еврейко! — Скочих на покрития със сняг перон. Краката ми, отмалели от многото дни стоене, се подгънаха. Есесовецът ме шибна отново с камшика си, този път през раменете. Никога преди не бях изпитвала такава божа. Изправих се на крака. Успях някак си да не изкрещя. Опитах се да помогна на майка си да слезе от вагона. Есесовецът ме блъсна настрана. Баща ми скочи на перона и рухна на земята. Майка ми също. Като мен, те бяха изправени на крака с камшика. Хора в раирани пижами се покатериха с мъка във влака и започнаха да изхвърлят багажа ни навън. „Кои са тези луди, опитващи се да откраднат мизерните вещи, които ни разрешиха да носим?“ — помислих си аз. Те изглеждаха като хора от приют за душевноболни: с бръснати глави, измършавели лица, разядени зъби. Баща ми се обърна към един офицер от СС и каза:

— Погледнете, тези хора вземат нашите вещи. Спрете ги!

Офицерът спокойно отговори, че не крадат нашия багаж, а само го преместват, за да бъде сортиран. Той щял да ни бъде изпратен надлежно, след като определят квартирите ни. Баща ми благодари на есесовеца.

С бухалки и камшици те разделиха мъжете от жените и ни инструктираха да се строим в редици по петима. Тогава не го знаех, но щях да прекарам по-голямата част от следващите две години в стоене и маршируване в строй от по пет души. Успях да се преместя до майка ми. Опитах се да я хвана за ръката. Един есесовец стовари бухажата си върху ръката ми, пресичайки жеста ми. Чух музика. Някъде камерен оркестър свиреше Шуберт.

В началото на колоната имаше маса и няколко офицери от СС. Един от тях се отличаваше от останалите. Имаше черна коса и бяла като алабастър кожа. Красивото му лице се усмихваше. Униформата му беше безупречно изгладена, високите му ботуши блестяха на ярката светлина на перона. Ръцете му бяха покрита с ръкавици от ярешка кожа — бели, без нито едно петънце. Той си подсвиркваше валса „Синият Дунав“. До днес не мога да го слушам. По-късно щях да науча името му. Казваше се Менгеле и беше главният лекар на Аушвиц. Менгеле решаваше кой бе способен да работи и кой щеше да отиде незабавно в газовата камера. Надясно и наляво, живот и смърт.

Баща ми пристъпи напред. Менгеле, все така свирукайки си, го погледна и после любезно каза:

— Наляво, моля.

— Бяха ме уверили, че отивам в семеен лагер — рече баща ми. — Съпругата ми ще дойде ли с мен?

— Това ли желаете?

— Да, разбира се.

— Коя е съпругата ви?

Баща ми посочи към майка ми. Менгеле каза:

— Вие там, излезте от колоната и идете при мъжа си вляво. Побързайте, моля, нямаме на разположение цяла нощ.

Гледах как родителите ми се отдалечават наляво, следвайки другите. Наляво отиваха старите хора и малките деца. Младите и здравите бяха изпращани вдясно. Пристъпих напред и се изправих пред красивия мъж в безупречно чистата униформа. Той ме огледа от горе до долу, изглежда, остана доволен и безмълвно посочи надясно.

— Но моите родители отидоха наляво.

Дявола се усмихна. Между предните му зъби имаше празнина.

— Доста скоро ще бъдете с тях, но повярвайте ми, засега е по-добре да отидете вдясно.

Той изглеждаше толкова мил, толкова любезен. Повярвах му. Отидох вдясно. Погледнах през рамо към родителите си, но те бяха погълната от масата мръсни и изтощени човешки същества, вървящи тежко към газовата камера в стройни редици по петима.

 

 

Вероятно няма да мога да ви разкажа всичко, което се случи през следващите две години. Някои неща не ги помня. Други избрах да забравя. В Биркенау ритъмът бе безмилостен — една монотонна жестокост, която се извършваше по строг и ефикасен график. Смъртта беше постоянно явление и дори тя стана монотонна.

Обръснаха ни, но не само главите, а навсякъде: ръцете, краката, дори и срамните косми. Тях като че ли не ги беше грижа, че остриетата срязваха кожата ни. Те сякаш не чуваха писъците ни. На всеки от нас бе даден номер и той бе татуиран на лявата ни ръка, точно под лакътя. Престанах да бъда Ирене Франкел. Сега бях инструмент на Райха, известен като номер 29395. Напръскаха ни с дезинфектант, дадоха ни затворнически дрехи, ушити от груб и остър вълнен плат. Моите миришеха на пот и кръв. Опитах се да не дишам много дълбоко. „Обувките“ ни бяха всъщност налъми. Не можехме да ходим с тях. Кой ли би могъл? Зачислиха ни по една метална купа и ни наредиха да я носим през цялото време. Казаха ни, че ако я оставим някъде, незабавно ще бъдем разстреляни. Повярвахме им.

Отведоха ни в бараки, които не бяха подходящи дори за животни. Жените, които ни очакваха, сякаш не бяха човешки същества. Те умираха от глад, погледите им бяха апатични, движенията — бавни и вяли. Запитах се след колко ли време и аз щях да изглеждам като тях. Едно от тези получовешки същества ме насочи към празно легло. Пет момичета, наблъскани на един нар, чиято единствена постеля беше малко слама, пълна с дървеници. Запознахме се. Двете бяха сестри — Роза и Регина. Другите се казваха Лене и Рашел. Всички бяхме германки. Всички бяхме загубили родителите си на рампата за подбор. Онази нощ ние образувахме ново семейство. Хванахме се за ръце и се помолихме. Нито една от нас не заспа.

На следващата сутрин ни събудиха в четири часа. Щях да се будя в четири часа всяка сутрин през следващите две години, освен през онези нощи, когато заповядваха специална нощна проверка и ни караха да стоим мирно с часове в ледения двор. Бяхме разделени на отряди и изпратени да работим. Повечето дни ни изкарваха в околностите, за да изкопаваме и пресяваме пясък за строителството, или да работим на полето за осъществяването на земеделски проекти. Някои дни строяхме пътища или пренасяхме камъни от място на място. Нямаше ден, в който да не бях бита: удар с тояга, шибване с камшик по гърба, ритник в ребрата. Простъпката можеше да е изпускането на камък или твърде дълго подпиране за почивка на дръжката на лопатата. Двете зими бяха мразовити. Не ни дадоха допълнително облекло да се защитим от студа даже когато работехме на открито. Летата бяха ужасно горещи. Всички се заразихме от малария. Комарите не правеха разлика между немските господари и еврейските роби. Дори и Менгеле заболя от малария.

Не ни даваха достатъчно храна, за да оцелеем, а само толкова, колкото бавно да умираме от глад и все пак да сме полезни за Райха. Менструацията ми спря, гърдите ми се стопиха. Не след дълго аз също изглеждах като едно от онези получовешки същества, които бях видяла през първия ден в Биркенау. Закуската представляваше сива вода, която те наричаха „чай“. За обяд — гранясала супа, която ядяхме на работното си място. Понякога в нея можеше да се открие малко парченце месо. Някои от момичетата отказваха да го ядат, защото не е кашер^[4]. Аз не съблюдавах законите за хранителния режим, докато бях в Аушвиц-Биркенау. В лагерите на смъртта нямаше Бог и аз го мразех, задето ни бе изоставил на нашата съдба. Ако имаше месо в купата ми, изяждах го. За вечеря ни даваха хляб. Той бе почти изцяло от дървени трици. Научихме се да изяждаме половината от него вечерта и да запазваме останалото за сутринта, за да имаме нещо в стомасите си, преди да ни изведат да работим в полето. Ако човек рухнеше на земята по време на работа, го биеха. Ако не можеше да се изправи, го натоварваха на една талига и го откарваха в газовата камера.

Такъв беше животът ни в женския лагер в Биркенау. Събуждахме се. Изнасяхме от наровете мъртвите — щастливците, които бяха издъхнали тихо по време на сън. Пиехме нашия сив чай. Излизахме на проверка. Отивахме на работа под строй от по пет души в редица. Изяждахме обяда си. Биеха ни. Връщахме се в лагера. Правеха ни проверка. Изяждахме хляба си, заспивахме и чакахме всичко това да започне отново. Караха ни да работим на шабат. В неделите, когато е техният свят ден, не се работеше. Всяка трета неделя ни бръснеха. Всичко се извършваше по график. Всичко, освен селекциите.

 

 

Научихме се да ги предусещаме. Като при животните, нашите сетива за самосъхранение се изостриха. Населеността на лагера беше най-надеждният предупредителен знак. Когато лагерът бе много пълен, щеше да има селекция. Винаги ставаше без предупреждение. След проверката ни заповядваха да се наредим в редица по дължината на Лагерщрасе и да чакаме нашия ред пред Менгеле и неговия екип за селекция, да чакаме нашия шанс да докажем, че все още сме годни за работа, все още си струва да живеем.

Селекцията траеше цял ден. Не ни даваха храна, нито нещо за пиене. Някои никога не стигаха до масата, където Менгеле си играеше на Господ. Те бяха „избирани“ от есесовските садисти доста по-рано. Един гад на име Таубе се забавляваше да ни кара да правим „упражнения“, докато чакахме, така че да бъдем силни за избиращите. Той ни принуждаваше да правим лицеви опори, после ни заповядваше да заровим лица в калта и да стоим там. Таубе си имаше специално наказание за всяко момиче, което мръднеше. Той стъпваше на главата му с цялата си тежест и смазваше черепа му.

Най-накрая заставахме пред нашия съдия. Той ни оглеждаше от долу до горе, записваше си номера ни. „Отвори уста, еврейке! Вдигни ръце!“ Ние се опитвахме да се грижим за здравето си в тази клоака, но това беше невъзможно. Възпаленото гърло можеше да означава пътуване към газовата камера. Успокоителните средства и мехлемите бяха твърде ценни, за да се прахосват за евреи, така че порезна рана на ръката можеше да те отведе в камерата следващия път, когато Менгеле прочистваше населението на лагера.

Ако преминехме външния преглед, нашият съдия имаше един краен изпит. Той посочваше към някоя яма и казваше: „Скачай, еврейке!“. Стоях пред ямата и събирах последните си остатъци от сила. Ако се приземях от другата страна, щях да живея поне до следващия подбор. Ако паднех вътре, щях да бъда натоварена на талигата и откарана в газовата камера. Първия път, когато преживях тази лудост, си помислих: „Аз съм немско-еврейско момиче от Берлин, произхождащо от добро семейство. Баща ми беше известен художник. Защо трябва да прескачам този ров?“. След това не мислех за нищо друго, освен да достигна другата му страна и да се приземя на крака.

Роза бе първата от нашето ново семейство, която беше избрана. Тя има нещастието да е болна от малария по време на голямата селекция, а нямаше начин това да се скрие от експертния поглед на Менгеле. Регина помоли Дявола да вземе и нея, за да не умира сестра й сама в камерата. Менгеле се усмихна, разкривайки раздалечените си зъби: „Скоро и ти ще отидеш, но първо можеш още да поработиш. Мини надясно!“. За първи път през живота си се радвах, че нямам сестра.

Регина спря да се храни. Тя сякаш не забелязваше, когато я биеха по време на работа. Беше пресякла линията. Вече бе мъртва. При следващата голяма селекция чакаше търпеливо на безкрайната опашка. Изтърпя „упражненията“ на Таубе и държа лицето си в калта, така че той да не й смаже черепа. Когато най-сетне стигна до масата на избиращите, тя се спусна към Менгеле и се опита да избоде очите му с дръжката на лъжицата си. Един есесовец я простреля в корема.

Менгеле бе очевидно уплашен.

— Не хабете газ за нея! Хвърлете я в огъня жива! Запалете крематориума с нея!

Хвърлиха Регина в една ръчна количка. Гледахме я как се отдалечава и се молехме да умре, преди да стигне до крематориума.

През есента на 1944 година започнахме да чуваме руските оръдия. През септември лагерът за първи път бе огласен от сирените за въздушно нападение. Три седмици по-късно те отново прозвучаха и лагерните противовъздушни оръдия стреляха за първи път. Същия ден спецподразделението в Четвърти крематориум се разбунтува. Те нападнаха своите пазачи есесовци с кирки и чукове и успяха да запалят бараките си и крематориума, преди да бъдат застреляни с картечници. Седмица по-късно паднаха бомби в самия лагер. Нашите господари показаха признаци на стрес. Те вече не изглеждаха така непобедими. Понякога дори изглеждаха малко уплашени. Това ни доставяше известно удоволствие и ни даваше малка надежда. Обгазяването спря. Те все още ни убиваха, но трябваше да го правят лично. Избраните затворници бяха застрелвани в газовите камери или близо до Пети крематориум. Скоро нацистите започнаха да разрушават крематориумите. Нашата надежда, че ще оцелеем, нарасна.

Положението се влоши през есента и зимата. Храната не достигаше. Всеки ден много жени рухваха и умираха от глад и изтощение. Петнистият тиф взе ужасни жертви. През декември съюзническите бомби паднаха върху завода за синтетично гориво и каучук „И. Г. Фарбен“. Няколко дни след това Съюзниците удариха отново, но този път бомби паднаха върху бараките на есесовския лазарет в Биркенау. Бяха убити петима есесовци. Пазачите станаха по-раздразнителни, по-непредсказуеми. Аз ги избягвах. Опитвах се да бъда незабележима.

Новата година дойде, 1944-а бе сменена от 1945-а. Усещахме, че Аушвиц умира. Молехме се това да стане скоро. Спорехме какво да правим. Трябваше ли да чакаме руснаците да ни освободят, или трябваше да се опитаме да избягаме? И ако успеехме да преминем през телената мрежа, къде щяхме да отидем? Полските селяни ни мразеха, колкото и германците. Чакахме. Какво друго можехме да направим?

В средата на януари подуших дим. Погледнах през вратата на бараката. Буйни огньове бяха запалени из целия лагер. Миризмата беше различна. За първи път те не горяха хора. Горяха хартия. Горяха доказателството за техните престъпления. Пепелта се носеше над Биркенау като снеговалеж. Усмихнах се за първи път от две години насам.

На 17 януари Менгеле напусна. Краят беше близо. Малко след полунощ имаше проверка. Казаха ни, че целият лагер Аушвиц ще бъде евакуиран. Райхът все още искаше нашите тела. Здравите щяха да вървят пеша. Болните щяха да бъдат изоставени да умрат. Строихме се и поехме в редици по петима.

В един часа през нощта преминах за последен път през портите на ада — точно две години от моето пристигане, почти две години до последния час. Още не бях свободна. Трябваше да премина още едно изпитание.

 

 

Снеговалежът беше гъст и неумолим. В далечината се чуваше тътенът от артилерийската битка. Ние вървяхме, на вид безкрайна верига от получовешки същества, облечени в нашите раирани дрипи и обути в налъми. Стрелбата беше безмилостна като снега. Опитвахме се да броим изстрелите. Сто… двеста… триста… четиристотин… петстотин… След това спряхме да броим. Всеки изстрел представляваше още един угаснал живот, още едно убийство. Когато тръгнахме, наброявахме няколко хиляди. Страхувах се, че всички ще бъдем мъртви, преди да стигнем нашето местоназначение.

Лене вървеше от дясната ми страна, Рашел — от лявата. Внимавахме да не се спънем. Онези, които се спъваха, веднага биваха застрелвани и захвърляни в канавката. Не смеехме да излезем от строя или да изостанем. Тези, които го правеха, също ги застрелваха. Пътят беше застлан с трупове. Ние стъпвахме по тях и се молехме да не се спънем. Ядяхме сняг, за да утолим жаждата си. Но нищо не можехме да направим срещу ужасния студ. Една жена ни съжали и ни подхвърли варени картофи. Онези, които бяха достатъчно глупави да ги вдигнат, бяха застреляни.

Спяхме в обори или в изоставени бараки. Онези, които не можеха да станат достатъчно бързо, когато ни събуждаха, бяха застрелвани. Гладът сякаш бе пробил дупка в стомаха ми. Беше много по-лош от глада в Биркенау. Някак си събрах сили да продължа да поставям единия си крак пред другия. Да, исках да оцелея, но това беше и въпрос на предизвикателство. Те искаха да падна, за да могат да ме застрелят. Аз исках да видя унищожението на техния хилядолетен Райх. Исках да се насладя на неговата смърт — точно както германците се наслаждаваха на нашата. Мислех за Ретина, хвърляща се към Менгеле по време на селекцията, опитвайки да го убие с лъжицата си. Смелостта на Ретина ми даваше сила. Всяка стъпка беше бунт.

На третия ден привечер той дойде за мен. Беше на кон. Ние седяхме в снега отстрани на пътя и почивахме. Лене се наведе към мен. Очите й бяха затворени. Страхувах се, че с нея е свършено. Рашел притисна шепа сняг към устните й, за да я върне в съзнание. Рашел беше най-силната. Тя практически бе носила Лене през целия следобед.

Той ме погледна. Беше щурмбанфюрер от СС. След дванайсет години живот под нацистко робство се бях научила да разпознавам техните отличителни знаци. Опитах се да бъда незабележима. Извърнах глава и се наклоних към Лене. Той дръпна юздата на коня си и направи маневра, така че да може да ме огледа малко повече. Зачудих се какво ли виждаше в мен. Да, някога бях хубаво момиче, но сега бях отвратителна, изтощена, мръсна, болна, вървящ скелет. Не можех да понасям собствената си миризма. Знаех, че ако му въздействам, ще свърша зле. Подпрях глава на коленете си и се престорих, че спя. Той беше твърде умен за това.

— Хей, ти — извика.

Погледнах нагоре. Мъжът върху коня сочеше към мен.

— Да, ти. Изправи се! Ела с мен.

Изправих се. Бях мъртва. Знаех го. Рашел също го знаеше. Можех да го видя в очите й. Тя вече нямаше сълзи да плаче.

— Спомняй си за мен — прошепнах й, като последвах конника между дърветата.

За щастие той не ме накара да отида надалече, само до място на няколко метра от пътя, където едно голямо дърво бе паднало. Мъжът слезе от коня и го върза. Седна на поваления ствол и ми заповяда да седна до него. Аз се поколебах. Нито един есесовец не беше искал от мен подобно нещо. Той потупа дървото с дланта си. Аз седнах, но на няколко сантиметра встрани от мястото, което ми бе посочил. Бях уплашена, но и унизена от миризмата си. Мъжът се примъкна по-близо. Вонеше на алкохол. Песента ми бе изпята. Беше само въпрос на време.

Гледах право напред. Той свали ръкавиците си, после докосна лицето ми. За двете години в Биркенау нито един есесовец не ме бе докосвал. Защо този мъж, щурмбанфюрер, ме докосваше сега? Бях изтърпяла много мъчения, но това беше далеч по-лошо. Гледах право напред. Плътта ми пламна.

— Какъв срам — рече той. — Сигурно някога си била много хубава, нали?

Не знаех какво да кажа. Двете години в Биркенау ме бяха научили, че в ситуации като тази никога няма правилен отговор. Ако отговорех с „да“, щеше да ме обвини в еврейска арогантност и да ме убие. Ако отговорех с „не“, щеше да ме убие, че лъжа.

— Ще споделя с теб една тайна. Еврейките винаги са ме привличали. Ако питаха мен, трябваше да убием мъжете и да използваме жените за наше забавление. Имала ли си дете?

Помислих си за всички деца, които бях видяла да отиват към газовите камери в Биркенау. Той настоя за отговор, като стисна лицето ми между палеца и другите си пръсти. Затворих очи и се опитах да не изкрещя. Есесовецът повтори въпроса. Поклатих глава и той отпусна хватката си.

— Ако успееш да преживееш следващите няколко часа, някой ден може да имаш дете. Ще разкажеш ли на това дете какво ти се е случило през войната? Или ще бъдеш твърде засрамена?

Дете? Как можеше момиче в моето положение изобщо да планира раждане на дете? Бях прекарала последните две години, опитвайки се само да оцелея. Да имам дете бе извън моите представи.

— Отговори ми, еврейко!

Гласът му внезапно стана груб. Чувствах, че положението скоро ще излезе извън контрол. Той отново сграбчи лицето ми и го обърна към себе си. Опитах се да погледна встрани, но мъжът ме раздруса, изисквайки да го гледам в очите. Нямах сили да се противопоставя. Лицето му веднага се запечата в паметта ми. Както и звукът на неговия глас, и немският му с австрийски акцент. Все още го чувам.

— Какво ще кажеш на детето си за войната?

Какво искаше да чуе? Какво искаше да му отговоря?

Той стискаше лицето ми.

— Говори, еврейко! Какво ще кажеш на детето си за войната?

— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

Откъде дойдоха тези думи — не знам. Знам само, че ако трябваше да умра, щях да го сторя с малко достойнство. Отново си помислих за Регина, спускаща се към Менгеле, въоръжена с лъжица.

Той отпусна хватката си. Първата криза като че бе отминала. Есесовецът издиша шумно, сякаш изтощен от дългия си работен ден, после извади плоска бутилка от джоба на шинела си и отпи голяма глътка. За щастие не предложи и на мен. Върна бутилката в джоба си и запали цигара. Не ми предложи и цигара. Сякаш ми казваше: „Аз имам тютюн и алкохол. Ти нямаш нищо“.

— Истината? Каква е истината, както я виждаш ти, еврейко?

— Биркенау е истината, хер щурмбанфюрер.

— Не, скъпа, Биркенау не е истината. Биркенау е слух. Той е измислица на неприятелите на Райха и християнството. Той е сталинистка, атеистична пропаганда.

— А газовите камери? Крематориумите?

— Тези неща не са съществували в Биркенау.

— Аз ги видях, хер щурмбанфюрер. Ние всички ги видяхме.

— Никой няма да повярва на такова нещо. Никой няма да повярва, че е възможно да бъдат убити толкова много хора. Хиляди? Разбира се, смъртта на хиляди е възможна. В края на краищата това беше война. Стотици хиляди? Може би. Но милиони? — Той дръпна от цигарата си. — Да ти кажа истината, видях го със собствените си очи, но дори и аз не мога да повярвам.

В гората проехтя изстрел, после втори. Още две момичета си бяха отишли. Щурмбанфюрерът отпи още една солидна глътка от шишето си. Защо пиеше? Дали не се опитваше да се стопли? Или се ожесточаваше, преди да ме убие?

— Ще ти кажа какво ще разказваш за войната. Ще казваш, че сте били транспортирани на изток, че сте работили, че сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Че сме се отнасяли с вас добре и хуманно.

— Ако това е истината, хер щурмбанфюрер, защо приличам на скелет?

Той не отговори, вместо това извади пистолета си и го опря до слепоочието ми.

— Кажи ми какво се е случило с вас през войната, еврейко. Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици. Кажи тези думи, еврейко!

Знаех, че няма да се измъкна жива от тази ситуация. Дори и да произнесях думите, щях да съм мъртва. Нямаше да ги кажа. Нямаше да му доставя това удоволствие. Затворих очи и зачаках куршумът да пробие тунел в мозъка ми и да ме освободи от мъчението.

Той свали пистолета и извика високо. Дотича друг есесовец. Щурмбанфюрерът му нареди да остане да ме пази, а той тръгна обратно между дърветата към пътя. Когато се върна, го съпровождаха две жени. Едната беше Рашел. Другата — Лене. Есесовецът заповяда на моя пазач да си върви, след това опря пистолета си в челото на Лене. Тя ме погледна в очите. Животът й бе в моите ръце.

— Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.

Не можех да позволя Лене да бъде убита заради моето мълчание. Отворих уста да заговоря, но преди да успея да кажа думите, Рашел извика:

— Не ги казвай, Ирене! Той при всички случаи ще ни убие. Не му доставяй това удоволствие.

Щурмбанфюрерът махна пистолета си от главата на Лене и го опря в тази на Рашел.

— Ти ги кажи, еврейска кучко!

Рашел го погледна право в очите и продължи да мълчи.

Есесовецът натисна спусъка и тя се строполи мъртва на снега. Той допря пистолета до челото на Лене и още веднъж ми заповяда да говоря. Лене бавно поклати глава. Казахме си сбогом с очи. Втори изстрел — и тя падна до Рашел.

Беше мой ред да умра.

Щурмбанфюрерът насочи пистолета си към мен. Откъм пътя долетяха викове. Raus! Raus! Есесовците приканваха момичетата да стават. Знаех, че моят път е свършил. Знаех, че няма да напусна жива това място. Тук щях да падна, край някакъв път в Полша, и тук щях да бъда заровена, без mazevoth^[5] на гроба си.

— Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?

— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

— Никой няма да ти повярва. — Той прибра пистолета в кобура си. — Колоната ти тръгва. Трябва да се присъединиш към тях. Знаеш какво се случва на онези, които изостанат.

Есесовецът се метна на коня си и дръпна юздата. Аз се строполих на снега до телата на моите две приятелки. Помолих се за тях и им поисках прошка. Краят на колоната тъкмо минаваше. Излязох, олюлявайки се, между дърветата и заех мястото си. Вървяхме цялата нощ в редици по петима. Проливах ледени сълзи.

 

 

Пет дни след като излязохме от Биркенау, пристигнахме на гарата в силезийското село Водзислав. Натовариха ни в открити вагони за въглища и пътувахме, изложени на лошото януарско време, през цялата нощ. Нямаше нужда германците да хабят повече от скъпоценните си муниции за нас. Студът уби половината от момичетата само в моя вагон.

Пристигнахме в нов лагер — Равенсбрюк, но там нямаше достатъчно храна за новите затворнички. След няколко дни част от нас бяха преместени, този път с открити камиони. Одисеята ми завърши в лагера в Нойщат-Глеве. На 2 май 1945 година, като се събудихме, открихме, че нашите есесовски мъчители са напуснали лагера. По-късно същия ден бяхме освободени от американски и руски войници.

Изминаха дванайсет години. Не минава и ден, в който да не видя лицата на Рашел и Лене, както и лицето на мъжа, който ги уби. Тяхната смърт тегне над мен. Ако бях казала думите на щурмбанфюрера, може би те щяха да са живи, а аз щях да лежа в неизвестен гроб край онзи полски път, просто още една безименна жертва. В деня на тяхното убийство казвам кадиш^[6] за тях. Правя го по навик, но не с вяра. В Биркенау аз загубих вярата си в Бог.

Името ми е Ирене Алон. Някога се наричах Ирене Франкел. В лагера бях позната под затворнически номер 29395 и това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година, по време на Похода на смъртта от Биркенау.