Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (7)

6.
Изгубени

Джейк се завъртя бавно и огледа своя нов свят. Заслони очи с длан, тъй като слънцето светеше прекалено ярко, а горещината се опитваше да го омаломощи. Във въздуха се носеше странната миризма на изгорена канела.

Когато очите му свикваха с блясъка, той забеляза няколко трънливи храста и групичка високи зелени растения, които приличаха на кактуси. Изпълни се с надежда, че присъствието им тук може да се окаже признак за наличието на вода. В далечината се извисяваха няколко пирамиди от червено-черна скала, които стърчаха над безкрая от пясъчни дюни като платноходи в бурно море. Още по-надалеч някаква необикновена мараня замъгляваше хоризонта. Явлението бе достатъчно необичайно, за да привлече вниманието му, но точно в този момент Джейк си имаше по-належащи грижи.

Вдигна поглед към небето. То бе толкова синьо, че чак очите го заболяха. Слънцето бе изминало половината си път нагоре по небосвода… или може би надолу. Нямаше как да разбере.

Беше сигурен единствено в това, че час по-скоро трябва да намери сянка, която да му предложи убежище от жежкото слънце.

— Помощ! Има ли някой там?

Джейк докосна устните си, тъй като първоначално помисли, че виковете са излезли от неговата уста. Точно тези думи се канеше да извика. Обърна се към посоката, от която бе долетял гласът. Като че ли някой бе изпаднал в беда, която до голяма степен съответстваше на положението, в което се бе озовал самият той.

Щастлив да си намери компания, бързо се изкачи на близката пясъчна дюна и извика:

— Ехо! Идвам! Дръж се!

Друг глас долетя вляво от Джейк, този път принадлежеше на момиче:

— Пин? Ти ли си?

Джейк превали пясъчната дюна и забеляза слаба, стройна фигура, свита зад голяма червеникава скала. Момчето бе кожа и кости. Къдравите му кафяви коси се стелеха по плещите му, а отпред бе подстриган на бретон като някой римски центурион. Беше вир-вода мокро и освен това бе чисто голо.

То се обърна към Джейк, присви се от страх и прикри слабините си, след което се изправи рязко от изненада:

— Джейк?

Джейк не можеше да повярва на очите си.

— Пиндор!

Колкото и невероятно да бе, това наистина беше неговият приятел от Калипсос. Пиндор Тиберий, син на старейшината Марцел Тиберий, потомък на изгубения римски легион, озовал се в Пангея преди много столетия.

Джейк запристъпя тежко по склона на дюната, за да посрещне своя приятел. Всяка крачка изпълваше ботите му с горещ пясък.

— Какво правиш тук?

Преди Пиндор да успее да отговори, отляво се разнесе радостен вик. Джейк се обърна и видя по склона да се спуска още една позната фигура. Тъмната й коса се развяваше подире й като гарванови крила. Носеше богато бродирана блуза и дълга, пристегната в кръста пола, с цепка, която стигаше до средата на бедрото. На слънчевата светлина очите й блестяха като ярки изумруди, досущ като нефритеното колие около врата й.

При вида й — при вида и на двамата си приятели — отчаянието, изпълнило сърцето на Джейк, се разсея.

— Мари — прошепна смаяно той.

Марика Балам бе дъщеря на един от магистрите в Калипсос и най-близкият приятел, когото Джейк бе спечелил в този странен свят. Тя и баща й бяха потомци на маи, озовали се в тази дива страна преди петнайсет поколения.

Марика се втурна към него и го прегърна силно.

— Ти се върна!

Джейк се изчерви, от което на лицето му стана още по-горещо. Пиндор се бе скрил зад камъка, още по-зачервен и от Джейк, но поради съвсем друга причина.

— Някой има ли излишна роба? — попита той. — Или поне парче плат за набедрена превръзка.

Джейк пусна Марика от прегръдката си и свали раницата си от рамо. Порови в резервните дрехи, които бе взел, и извади една Т-шъртка. Не бе взел допълнителен чифт панталони, но пък разполагаше с няколко чифта бельо (разбира се). Подаде на Пиндор тениската и чифт боксерки.

Приятелят му отново се скри, този път за да се преоблече.

— Благодаря! Ще ти ги върна, щом намеря истински дрехи.

— Какво се е случило с твоите? — попита го Марика.

Пиндор надникна иззад скалата и я погледна отчаяно.

— Къпех се в банята. Изведнъж — бам — и се озовах в огнената ковачница на Вулкан.

Той посочи с ръка пустинята.

— Не разбирам — каза Джейк, като погледна и двамата си приятели. — Как се озовахте тук?

Където и да е това „тук“.

Марика отговори първа:

— Бях у дома, използвах кристала за разговор на далечни разстояния, за да повикам баща ми за обяд, когато нещо сграбчи китката ми. Ръката ми гореше като в огън. Издърпа ме в непрогледен мрак. Почувствах, че падам, и се озовах тук.

Пиндор кимна. Излезе иззад скалата, но внимаваше да не стъпва извън пясъка, върху който падаше нейната сянка.

— Същото се случи и с мен. Почувствах се сякаш някой ме измъква от кожата ми.

Той вдигна ръка и показа китката си.

Джейк се взря в далечината. Спомни си огненото ласо, което го бе превело през черната пустош също като Марика и Пиндор. Погледна китката си. Тримата имаха нещо общо. Джейк завъртя гривната, изработена от метала, дошъл от Атлантида.

— Сигурно е свързано с тези гривни.

Тогава си спомни още нещо, което старейшината Меруук бе казал по отношение на метала, когато бе поставил гривните на ръцете им… За това как този метал притежавал рядка и мощна алхимия… алхимията на обвързването.

Тя ще ви обедини ведно, промълви Джейк.

Марика си спомни:

— Да, това бяха думите на старейшина Меруук.

Джейк кимна.

— Мисля, че когато аз бях пренесен тук, магията се е активирала и ни е събрала заедно.

— Значи това не е твоят свят? — попита Пиндор и се огледа наоколо.

— Не. Сигурен съм, че се намираме на Пангея. — За доказателство докосна гърлото си. — В противен случай нямаше да можем да се разбираме, нали?

Марика докосна устните си с пръсти.

— Алхимията на общия език е с нас!

Джейк чувстваше въздействието й: необяснимата манипулация върху гласовите му струни, която го караше да говори на този общ език. За да превключи на английски, му бе необходимо сериозно усилие на волята. Ефектът бе резултат от енергийното поле, създадено от технология на Антлантида, вградена в кристалното сърце в храма на Кукулкан. Тази енергия действаше като универсален преводач и позволяваше на многобройните племена, озовали се на Пангея, да общуват помежду си.

Изведнъж му хрумна нещо и Джейк каза:

— След като можем да разговаряме, това означава, че не сме далеч от големия храм. Енергийното поле на пирамидата няма голям обхват.

Марика се намръщи, явно не приемаше логиката му.

— Какво има? — попита я той.

— Татко разполага с карти, на които са изобразени земите около нашата долина. На тях е отбелязана границата на енергийното поле, това са границите, в които се чувстваме в безопасност на този свят.

Разбира се, че народът й би трябвало да притежава подобни карти.

Марика обхвана с ръка пустинята.

— В близост до долината няма подобна изпепелена от слънцето земя. В противен случай, щях да зная.

Джейк също погледна към пясъците.

— Следователно нещо друго генерира същото поле тук. Може би на Пангея има и други храмове, които да притежават тази сила.

— Ако има такъв храм, трябва да го намерим — каза Пиндор.

Приятелят им беше прав. Трябваше да намерят подслон. Ако наблизо имаше хора, те щяха да живеят близо до този храм. Както бяха сторили племената от долината на Калипсос.

— Откъде обаче да започнем търсенето? — зачуди се Джейк.

Никой не му отговори.

Тишината бе нарушена от скърцане на пясък, от бавни и методични стъпки, които определено приближаваха към тях.

— Някой идва — каза Джейк.

— Или нещо — допълни Марика.

Пиндор я зяпна. Това бе последното нещо, което искаше да чуе.

Джейк взе камък с големината на юмрук. Пиндор се наведе да последва примера му, но не успя да намери достатъчно голям камък. Джейк помоли Марика да застане зад него.

Върху билото на пясъчната дюна се появи дребничка фигура, силуетът й се очертаваше на фона на слънцето. Джейк не можеше да види кой е това, но фигурата определено бе човешка. Силуетът заслиза по склона, не бързаше, а крачеше бавно, сякаш бе излязъл на разходка. Слънцето вече не светеше в очите му и Джейк различи широките скули и надвисналите вежди върху скосеното чело на новодошлия. Дълга черна коса обрамчваше сините му очи.

Марика разбута Джейк и Пиндор и се втурна към него.

— Ба’чук!

Малкият неандерталец кимна и отметна косата си назад; личеше, че се поти обилно от горещината. Какво ли разстояние бе изминал, за да се присъедини към тях? Сигурно ги бе чул да разговарят благодарение на острия си слух и бе тръгнал в тяхната посока. А това разтревожи Джейк. Кой или какво още биха могли да дойдат тук, привлечени от разговора им?

Ба’чук отиде до един по-голям камък и седна изтощен може би дори обезводнен. Беше облечен с широка роба, която приличаше на тога, привързана с колан на кръста. Вдигна ръка и посочи гривната си.

— Всички сме едно — изрече той с напевен глас. Явно бе разбрал какво се е случило.

Ба’чук извади от джоба на тогата си чифт кожени предмети и ги хвърли в пясъка пред краката на Пиндор.

Радост прогони унилото изражение на малкия римлянин.

— Сандали!

Пиндор пъхна краката си в тях и затанцува върху горещия пясък.

— Защо носиш допълнителен чифт сандали? — попита го Марика.

Ба’чук й обясни.

— Меруук ме посети рано сутринта. Той ми ги даде. Каза да не се разделям с тях. Не ми обясни защо, каза само, че ще ми потрябват.

Марика грейна от радост и стисна ръката на Джейк.

— Старейшината на ур би трябвало да е знаел какво ще се случи.

Джейк не се съмняваше в това. Народът на ур имаше необичайно разбиране за времето и го разделяше на дълги и къси времена. Спомни си, че след завръщането си у дома, забеляза, че интуицията му се е изострила. А племето на неандерталците живееше в сянката на големия храм по-дълго от всяко друго.

— Защо тогава Меруук не ми е изпратил и останалите дрехи? — Пиндор посочи тениската си. — Или оръжия?

Ба’чук облиза напуканите си устни.

— Или вода?

Джейк поклати глава, озадачен, както обикновено, от логиката на старейшината на ур.

— Добре, да не стоим повече тук — каза той и посочи скалните пирамиди. — Да отидем там. Най-малкото ще намерим сянка. А може би и вода.

Метна раницата си на рамо.

Марика мълчеше, потънала в мислите си.

— Какво има? — попита я Джейк.

— Забравяме нещо. — Тя погледна останалите, сетне сведе поглед към гривната си. — Старейшината на ур връчи пет такива гривни.

Джейк кимна.

— На нас четиримата и на сестра ми, Кейди.

— Къде е тя тогава? Къде е сестра ти?

Джейк бе трогнат от тази проява на загриженост, но разсея страховете й.

— Тя остана в моето време. — Спомни си писъка на Кейди, когато мумифицираният гракил бе сграбчил ръката му. За щастие, тя стоеше встрани и не бе прехвърлена на Пангея заедно с него. — Не се тревожи. Тя е на сигурно място.

Над пустинята се разнесе вик на ужас, прозвуча като трясък на цимбали и отекна някъде далеч, много далеч.

Или може би не.