Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (26)

25.
Аварийно кацане

Небесният кораб издаде последно дихание, когато балонът му изчезна в пламъци. Джейк приклекна редом с останалите на палубата. Всички се свиха в очакване на сблъсъка.

Хор полагаше сетни усилия да накара горящия кораб да прелети колкото се може по-голямо разстояние. Политор вършеше чудеса с помощта на оцелялото крило, за да превърне смъртоносното им падане в дълго пикиране. Джейк видя, че напуснаха пределите на Огнените гори, но това съвсем не означаваше, че опасността е отминала.

Пред тях изникнаха надиплените пясъчни дюни на пустинята. На техния фон човек лесно можеше да си представи, че небесният кораб е най-обикновен плавателен съд, който се носи сред бурното море. След миг килът остърга първата дюна. Целият кораб се разтресе, всички изпопадаха и се затъркаляха по палубата. „Дъхът на Шу“ обаче отново се издигна във въздуха, полетя напред, плъзна се върху друга дюна, сетне остърга още една, и още една… Скоростта му падаше, но въпреки това продължаваше да лети бързо.

— Готови за сблъсък! — извика Хор.

Следващият удар разпори корпуса на кораба и остави след себе си диря от счупени дъски и разкъсани тръстикови въжета. Джейк прелетя цял метър върху палубата — за миг дори увисна във въздуха досущ като кораба — след което се строполи.

— Дръжте се! — изрева Хор, който продължаваше да върти безстрашно руля, докато „Дъхът на Шу“ се удари в следващата пясъчна дюна. Корабът подскочи и се наклони назад толкова силно, че всички се затъркаляха към кърмата. Носът се устреми към небето, заплашвайки да ги преобърне. Небесното возило застърга пясъка, нададе последен стон и спря намясто.

— Напуснете кораба! — извика Хор.

Не беше нужно да подканя екипажа си втори път. Всички наскачаха през борда право върху пясъка, сетне тръгнаха към хребета на дюната. Никой не искаше да поеме риска корабът да се претърколи върху главата му.

Когато изкачи върха на дюната, Джейк се събра отново със своите приятели. Марика и Ба’чук изглеждаха уплашени, но не бяха ранени. Нефертити подкрепяше Пиндор, който бе ударил силно главата си. Над едната му вежда изникваше цицина с големината на гъше яйце.

— Не беше нужно да ме прикриваш! — укоряваше го Нефертити.

— Не можех да позволя онази бъчва да те удари — отвърна замаяно Пиндор и се отпусна внезапно на земята.

Нефертити му се намръщи и постави юмрук на кръста си. Но преди да му обърне гръб, го погали по главата, сякаш поощряваше любимото си кученце. Когато се извърна, в ъгълчетата на устните й танцуваше усмивка.

Марика дойде при Джейк.

— Историята се повтаря — каза тя.

Той вдигна въпросително вежда.

Момичето посочи с ръка дюните:

— Озовахме се сред пустинята… нали така започна цялото това пътешествие?

Помъчи се да се усмихне, но Джейк прочете в изражението й страх.

— Ще се оправим — опита се да я успокои, макар обстоятелствата да не подкрепяха думите му. — Хайде!

Той последва Нефертити, която се присъедини към Хор и Шадуф. Край тях стоеше Политор и се взираше в кораба. Изглеждаше натъжен, сякаш бе загубил близък приятел.

— Какво ще правим сега? — попита Джейк.

Шадуф вдигна рамене.

— Няма да полетим, освен ако не ни пораснат крила.

— Разполагаме със сериозна преднина пред силите на Кре — каза Хор. — А и Анкх Тави се намира на един преход оттук.

— Но пътят дотам е осеян с опасности. — Нефертити обхождаше района с поглед. Принцесата отново се бе превърнала в ловец. — За да достигнем Великия вятър, трябва да преминем през Процепите и то пеша.

— Какво представляват тези Процепи? — попита Джейк.

Нефертити му посочи хълмистото море от пясък. На километър-два пред тях се издигаха назъбени черни скали. Изглеждаха така, сякаш някой бе начупил с гигантски чук цяла планина от асфалт.

Нефертити кимна към изпепеления от слънцето пейзаж:

— Процепите са лабиринт от скали, пясък и сенки. Много лесно е да се загубиш там. Още по-лесно е да загинеш. Най-различни пустинни създания намират спасение от слънцето в дебелата сянка на скалите.

Шадуф изглеждаше разтревожен.

— И това не е най-лошото.

Марика пристъпи към Джейк и попита:

— Защо?

— Процепите достигат почти до Великия вятър. Лежат в сянката на Анкх Тави. Именно от тази сянка трябва да се боиш най-много. Защото в нея се крият същества, подобни на харпиите, които не биха оцелели на друго място.

Нефертити въздъхна демонстративно.

— Това са само приказки.

Марика погледна Джейк. Не една и две приказки бяха оживели пред очите им. Въпреки това в нейните той прочете решимост. Каквито и опасности да ги очакваха, нямаха друг избор, освен да стигнат до Анкх Тави.

Джейк се обърна към останалите:

— Какво чакаме?

Половин час след като напуснаха разбития кораб, бяха успели да изминат два километра през пустинята. Краката им потъваха в пясъка и това забавяше темпото им.

Слънцето изгаряше всяко кътче незащитена от дрехи кожа. В момента Ра се издигаше на западния хоризонт и отказваше да залезе, сякаш за да им се присмее. Цялото тяло на Джейк беше плувнало в пот. Краката започваха да го болят от непрестанната борба с пясъка.

Поне разполагаха с достатъчно вода, взета от останките на круширалия кораб. Бяха взели и оръжия, както и куп неща, необходими за оцеляването им в пустинята — наметала, палатки, ловни приспособления, готварски принадлежности. Кой можеше да каже колко дълго ще останат в пустинята?

Докато Джейк крачеше към следващата дюна, почувства, че пясъкът се променя, става по-твърд и по-лесен за ходене. Неспирното шляп-шляп се превърна в хрус-хрус, сякаш стъпваха по плаж, застлан със счупени черупки от раковини.

Присви очи, за да ги предпази от блясъка, наведе се и гребна шепа пясък, след което го остави да изтече между пръстите си. Зрънцата не бяха по-едри от фин барут. В шепата му останаха само светли парченца с различна големина и форма.

— Кости — обясни Нефертити, забелязала интереса му към пясъка. — Излъскани от вятъра, смлени от пясъка.

Ужасен, Джейк захвърли парченцата кости и изтри дланта в ризата си. Когато изкачиха и тази дюна, зърнаха черните скали на Процепите да се издигат на стотина метра пред тях.

Спуснаха се по склона и видяха, че в тях с празните си очни кухини се взират избелени от слънцето черепи, някои с големината на цяла канара. Прекосяваха огромно гробище. Разпилените наоколо ребра образуваха сводести катедрали или миниатюрни затворнически килии. Гръбначни стълбове на различни животни се виеха като змии край пътя им. Мястото беше златна мина за всеки търсач на фосили от палеолита, но при вида му Джейк го побиха тръпки.

— Защо са толкова много? — попита Марика.

Нефертити сви рамене.

— Някои от тези създания са били домъкнати от по-дребни хищници, които ловуват в Процепите. Други трупове обаче са били прекалено големи, за да влязат в тесните коридори между скалите, затова са били оставени да изгният тук. — Тя посочи с ръка полето от кости. — Много животни са дошли сами и са умрели, тъй като не са могли да изкачат скалите.

— А защо идват тук? — попита Джейк и се намръщи при вида на непокътнатия скелет на птеродактил, чиито разперени крила бяха запазени в идеално състояние.

Шадуф пристъпи напред, заслушан в разговора им.

— Никой не знае със сигурност. Повечето вярват, че са привлечени от руините на Анкх Тави. Както вече казах, сянката, която този необикновен град хвърля, е мощна и необикновена.

Най-сетне достигнаха подножието на скалите. Те се издигаха почти отвесно и само тук-таме в тях се виждаха пукнатини или каньони. Откъм пустинята черните канари приличаха на непреодолима бариера.

— Казвате, че тук има проход? — попита Пиндор, без да прикрие съмнението в гласа си.

— Ако успеем да го намерим — отвърна Нефертити.

— Каньоните се вият във всички посоки, спускат се, изкачват се, пресичат се дори. Едни завършват без изход пред някоя огромна скала, други — с бездънна пропаст.

— Минавал съм през тях — увери ги Шадуф, — когато търсех кристали и камъни, които бурята е изхвърлила тук от Анкх Тави.

Поведе цялата група към най-големия каньон, прорязал скалите. През него би могъл да мине дори слон. Скоро обаче той се стесни и над главите им се показваше съвсем тънка ивица небе. Шадуф взе няколко зрънца и ги остави да се търкулнат между пръстите си, като наблюдаваше накъде ще ги отнесе лекият бриз, който духаше в каньона.

— Трябва да следваме дъха на Великия вятър — обясни той. — Той духа право през Процепите. Ще ни показва верния път.

Започнаха да се спускат по пресъхнало речно корито, което се виеше между надвисналите скали. Групата им наброяваше трийсетина мъже и жени, смесица от моряци на Хор и бунтовници на Джер. Мнозина куцаха, други носеха превръзки. Всички обаче държаха оръжия в ръце.

— Не се отдалечавайте един от друг — предупреди ги Шадуф. — Ако кривнете дори няколко стъпки встрани, лесно можете да се изгубите. Хищниците, които се крият в Процепите, може да се страхуват от нас, защото сме многобройни, но ако ви сварят сами…

Не бе необходимо да довършва изречението си. Джейк сведе поглед надолу, където няколко миниатюрни парченца кост се бяха заплели във връзките на ботите му.

На местата, където каньонът се стесняваше, трябваше да вървят в редица по двама. Далеч пред тях небето се превърна в съвсем тънка синя цепнатина. Сенките станаха по-плътни. Беше почти студено след жегата в откритата пустиня, но вместо да ги освежи, този хлад носеше със себе си някаква заплаха, досущ като студа и влагата, излъчвани от току-що изкопан гроб. Небрежните разговори бързо секнаха.

Когато навлязоха във вътрешността на каньона, откриха, че той се разклонява на няколко ръкава. Чичото на Нефертити спираше на всеки кръстопът, проверяваше с помощта на шепа пясък дали са на прав път, сетне ги повеждаше напред. Не след дълго други каньони започнаха да пресичат техния — изкачваха се нагоре или потъваха под земята, където се превръщаха в тунели.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, в каньона настъпи нощ. Неколцина от тях бяха взели дълги прави кости от гробището и ги бяха превърнали във факли, привързвайки огнени плодове в единия им край. Джейк също взе една факла. Забеляза, че близо до дръжката на плода бяха пробити миниатюрни дупчици, за да насочат пламъците нагоре. Задържа факлата си високо горе и закрачи след Шадуф, Политор и Хор. Приятелите му вървяха до него.

— Едва ли е далече — каза Шадуф, когато спряха на кръстопът, пресечен от пет каньона, но в гласа му не прозвуча кой знае каква увереност.

Зад тях настана суматоха. Нефертити, която вървеше в ариергарда, се втурна към челото на колоната. Задъхана, тя отметна качулката на ловните си одежди.

— Следят ни — обяви принцесата. — Чух съскане и драскане по скали. Идва от различни посоки.

Сякаш в потвърждение на думите й от един каньон пред тях долетя шум от свличащи се камъни. От друг каньон пък се разнесе кашляне на животно.

— Не каза ли, че хищниците не биха нападнали толкова голяма група? — попита Пиндор.

Шадуф сви рамене.

— Обикновено не го правят. Нещо трябва да ги е подразнило или възбудило. Или пък са много гладни.

Това определено не бяха думите, които Пиндор искаше да чуе. Джейк също не остана очарован от тях.

— Какво ще правим? — попита Марика.

Нефертити и Шадуф й отвърнаха едновременно, макар отговорите им да бяха коренно противоположни.

— Ще се бием — обяви принцесата и вдигна копието си.

— Ще бягаме — заяви чичо й и посочи напред.

Оказа се, че решението не зависи от тях.

Джейк видя нечия сянка да се стрелва в каньона пред тях. Нямаше да я забележи, ако точно в този момент не гледаше през пламъците на факлата си. Завъртя се, огледа се, но не можа да открие на кого принадлежи сянката.

Дали пък не му се бе привидяло?

Преди да отсъди, от всички посоки се разнесе чуруликане досущ като на пойни птички. От околните ниши, тунели и каньони наизскачаха динозаври. Те тичаха на два крака, съскаха, блъскаха се един друг. От задната част на глезена на всеки от тях стърчеше закривен сърповиден нокът.

Джейк не можеше да ги сбърка, все едно бяха негови стари приятели.

Велосираптори.

Тези хищни динозаври обаче бяха измършавели от глад и осакатени от битки, бледо подобие на глутницата, нападнала ги в Дешрет. Имаше и още една разлика — в погледите на тези раптори искреше злоба и коварство. Шадуф ги бе предупредил, че създанията, които живеят в сянката на Анкх Тави се различават от останалите.

Започна хаотична битка. Първоначално Джейк и приятелите му бяха притиснати към една стена, но народът на Дешрет бе водил подобни битки векове наред. Копията, мечовете и сопите отблъснаха първата атака.

От друг каньон долетя силен рев. Някой даваше воля на гнева си. Тежки стъпки започнаха да приближават в тяхната посока.

Велосирапторите се разбягаха като ято уплашени птици.

Нефертити и Шадуф се спогледаха. Този път бяха на едно мнение.

— Бягайте! — извикаха едновременно.

За нещастие, не уточниха накъде.

Групата им се пръсна във всички посоки. Джейк хукна след Нефертити и Марика, без да изпуска факлата от ръка. Ба’чук и Пиндор тичаха след него.

Джейк усети странен повей на вятър, нещо прелетя току над главата му. Стресна се, отскочи встрани, където очакваше да стъпи на скала, но намери само сянка и… дълбока яма. Падна с главата напред и се плъзна по стръмен улей. Падането му причини свличане на камъни и пясък.

— Джейк! — извика Марика.

Останал без дъх, той се приземи в нещо като пещера, където се плъзна по застланото с пясък дъно. Изправи се бързо на крака. Не бе изпуснал факела си и го насочи към отвора на ямата. Високо над себе си видя надвесено лице.

— Марика!

— Добре ли си? — извика тя.

Той опипа тялото си. Всичките му крайници бяха по местата си.

— Да! Но не мога да се покатеря обратно. Прекалено е стръмно!

— Ще намерим въже — извика Пиндор.

За нещастие, виковете им не останаха нечути. Някъде отгоре отекна силен рев. Идваше отблизо и се приближаваше.

— Вървете! — извика им Джейк. — Ще намеря начин да ви настигна!

За да бъде сигурен, че приятелите му няма да останат край ямата и да се опитат да го спасят, той тръгна към мрачния тунел, който откри в единия край на пещерата. Протегна факела напред, освети пътя си и навлезе в него.

Надяваше се да открие проход, който да го изведе нагоре, но подземната галерия, по която беше поел, се спускаше все по-надолу. Всяка нова крачка го караше да се облива в пот. Напрегна слух, за да долови и най-слабия признак за опасност, и най-лекия звук, който да му подскаже накъде са поели приятелите му.

Не след дълго тунелът се раздели. Единият ръкав слизаше надолу, но другият се изкачваше нагоре.

Най-после!

Тъкмо пое нагоре, когато нещо избръмча и го стресна. Нещо прелетя покрай ухото му. Джейк се обърна, но не забеляза нищо. Сякаш бе затворен заедно с комар в тъмна стая.

Поклати глава и продължи.

Насекомото отново го нападна.

— Стига вече! — извика Джейк и размаха факлата. Протегна я напред и закрачи с наведена глава.

Стигна до поредния завой, където две огромни очи отразиха светлината на пламъка. Нещо изпръхтя и изпрати зловонен повей към Джейк. Сетне изрева, разроши косата му и едва не угаси факела му.

Джейк се обърна и хукна.

Последва го тежко топуркане на огромни крака — отначало беше бавно, но бързо набра скорост. Изрева повторно и дъхът му отново облъхна Джейк.

Когато стигна кръстопътя, момчето сви по тунела, който слизаше надолу. Нямаше представа къде ще го отведе, но не смееше да спре. Докато тичаше, над рамото му се разнесе познато жужене, което отмина напред, сякаш насекомото му сочеше пътя.

Каквато и животинка да му досаждаше, тя очевидно продължаваше да го следва. През главата му премина необичайна мисъл, когато си спомни как това създание се бе втурнало към него преди малко. Дали не се бе опитало да го предупреди да не влиза в другия тунел?

Ревът на огромното животно, което го преследваше, ангажира цялото му внимание.

Джейк хукна още по-бързо и достигна края на прохода. Той отвеждаше до друга пещера. Добре, че не бе попаднал в някой задънен. В другия край на пещерната зала имаше тунел, който водеше нагоре. Джейк усети свежия бриз, долитащ оттам, дъхът на Великия вятър. Това трябва да бе пътят към повърхността.

За нещастие, между него и тунелът се намираше цяла глутница раптори. Явно бе попаднал в едно от гнездата им. Десетки очи, в които проблясваше хищен глад, се впериха в Джейк.

Той отстъпи крачка назад.

Този път май се беше озовал в задънена улица.