Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (28)

27.
Ключът на времето

— Трябва да тръгна сам — заяви Джейк.

Всички бяха застанали на петдесетина крачки от пясъчната вихрушка. Проблясваха светкавици и осветяваха нощта, а поривите на вятъра сякаш ги удряха с безброй камшици от песъчинки. Бяха нахлупили качулките на наметалата си и се бяха обърнали с гръб към бурята, за да защитят очите и кожата си.

— Не можеш да преодолееш сам тези ветрове — възрази Марика.

Джейк вдигна джобния часовник.

— Не сме сигурни дали това ще ни осигури безпрепятствено преминаване.

— Би трябвало — каза Шадуф. — Искам да опитам. Аз съм стар. А ти си млад.

Джейк поклати глава. Това бе часовникът на неговия баща. Той бе единственият оцелял представител на семейство Ренсъм и негов дълг бе да опита. Според легендата тази буря била предизвикана от майка му. От него зависеше дали ще успее да я спре, или не. Джейк тръгна, преди още някой да възрази. Марика понечи да го последва, но бързо проумя, че това е лудост, и спря.

— Внимавай! — извика тя.

Джейк се обърна, усети, че в тази една-единствена дума, изразяваща загриженост, Марика е вложила цялото си сърце, прочете нещо още по-дълбоко, нещо, което му даде сили да й обърне гръб и да поеме към бурята.

Не можеше да се провали.

Закрачи по опустошените от вятъра покрайнини на пустинята, които завършваха току пред стената от пясъчни вихри. Едва бе изминал десетина крачки, когато Политор извика:

— Огън в небето!

Джейк спря и погледна нагоре. Нощното небе бе осеяно с искрящи звезди, но не те бяха привлекли вниманието на механика. Високо над главите им като украсена със свещички торта за рожден ден грееше небесен кораб, по чиито перила бяха поставени запалени фенери.

— Царската ладия! — извика Политор.

Джейк се напрегна. Кре ги бе настигнал. Явно бяха летели без светлини и сега ладията се спускаше надолу, повтаряйки плана на небесен капитан Хор за спасяването на затворниците от арената. Кре обаче не бе дошъл сам.

Черен облак скри звездите зад царската ладия. Сянката се разпростря встрани и се спусна надолу редом с кораба. И да не бе чул писъците, Джейк пак щеше да се досети какво е това: ято харпии, следващо волята на вещицата.

— Тичай! — извика му Пиндор. — Тичай към бурята!

Не искаше да изоставя приятелите си, но Пиндор беше прав. Трябваше да премине пясъчната бариера, това бе единствената надежда тези земи да се освободят от игото на Калверум Рекс, който контролираше вещицата и скоро щеше да властва над всички живи същества тук.

Джейк хукна към бурята. Но огнените плодове, изстреляни от арбалетите на борда на ладията, го принудиха да се върне.

Един избухна на метър от него и го заслепи, след което го запрати да се търкаля в пясъка. Огнени дири над главата му бележеха полета на небесните ездачи, които скачаха от перилата на кораба и се спускаха надолу.

Те обаче не стигнаха първи до земята. Уродливите харпии накацаха по пясъка, подобно на гарвани, нападнали царевична нива. Прииждаха на талази, кръжаха във въздуха, драскаха по пясъка. Заобиколиха малкия лагер и затвориха в капана си всички, освен Джейк.

Нямаше друг избор, освен да отстъпи към останалите.

Преди да успее да стигне до тях, между него и приятелите му застана огромна сянка, заби нокти дълбоко в пясъка и разпери крила. Джейк спря. Гневът, който изпита при вида на гракилската вещица, накара във вените му да потече кръв, гореща като разтопена лава. Изгаряше от желание да извади зеления кристал от раницата си и да го удари в пясъка, за да я превърне в прах. Знаеше обаче, че това ще убие не само враговете му, но и неговите приятели.

Миг по-късно към Хека се присъедини Кре. Когато кацна на гърба на един от небесните ездачи, оцени ситуацията със стоманения си поглед. Небесни ездачи свалиха и останалите членове на мрачния му култ. Джейк остана изумен от промяната, която бе претърпял Кре. Красивото му някога лице бе подуто и разкривено, а двете му вежди липсваха. Третото му око обаче беше на мястото си.

Когато Кре забеляза Джейк, закрачи гневно към него. Извади нещо от расото си и го хвърли на пясъка. Беше мобилният телефон на Кейди.

— Това не е Ключът на времето.

Е, значи бе разбрал измамата. От състоянието на лицето му Джейк можеше да заключи, че магистърът на Кръвта на Ка се е опитал да го използва, за да прекоси Великия вятър, и е понесъл последствията.

— Ще получа Ключа! — извика Кре и посочи останалите. — Или искаш да превърна всичките ти приятели в статуи, с които да украся новия си дворец?

Хека закуцука напред. В ръката си държеше жезъла с рубинения кристал на върха. Очите й проблясваха на светлината на пламъците и излъчваха задоволство.

— Този път ще получа какво искам! — обяви Кре. — Ще призова Ка, който ще те накара да се подчиниш!

Кре пристъпи към Хека и вещицата вдигна пръчицата, която държеше в другата си ръка. Захапа единия си пръст и остави кръвта да покапе върху черния кристал. Когато кръвта докосна кръвния камък, тя се обърна към Кре, който разпери ръце и оголи чело. Хека протегна ръка и камъкът докосна татуираното му око.

Кре задиша тежко и падна на едно коляно, сетне сведе глава в агония. Джейк затаи дъх, тъй като знаеше какво предстои. Кре вдигна бавно лице и се обърна към Джейк. Третото му око бе отворено и в него гореше черен огън.

Истинският господар на Кръвта на Ка бе пристигнал.

Не ставаше въпрос обаче за египетския бог на душата Ка. В това отношение Кре бе надхитрен от вещицата. Първите две букви от името съвпадаха, но Кре нямаше представа кого е боготворил до този момент.

Ка означаваше Калверум Рекс.

— Край на игричките… — обяви Кралят на черепите. Дрезгавият му глас прозвуча от устата на Кре. Вдигна ръка и посочи към приятелите на Джейк. — Убийте някой пришълец от Калипсос…

Двама жреци на Кръвта на Ка сграбчиха Ба’чук за ръцете и го помъкнаха напред. Момчето от племето ур рядко проявяваше страх, но в този момент очите му бяха облещени от ужас. Причината за това бе съвсем основателна.

Хека закуцука към Ба’чук. Вдигна в движение жезъла с рубинения кристал.

— Не! — изкрещя някой от пленниците. — Моля ви, недейте!

Марика се отскубна от останалите и се втурна напред. Падна на колене между Джейк и създанието, обсебило Кре. Погледът й сновеше между чудовището и Джейк.

— Дай му каквото иска — замоли го Марика. — Прекалено много хора загинаха.

Джейк нямаше намерение да я слуша, но видя сълзите, които напираха в очите й, и разбра, че тя е права. В края на краищата щяха да го убият, да преровят вещите му и да вземат Ключа на времето. Достатъчно кръв бе пролята. Той огледа обкръжилата ги армия и призна истината.

Бяха победени.

Джейк протегна ръка и разтвори пръсти. На дланта му лежеше златният часовник и отразяваше светлината.

— Вземи го — каза той.

Кре пристъпи напред:

— Ключът на времето… най-после…

Пръстите на Кре, извити като ноктите на граблива птица, взеха часовника от ръката на Джейк.

— Най-после мой…

Джейк отпусна ръка и призна поражението си. Не оказа никаква съпротива, когато един от стражите го побутна към останалите. Марика закрачи до него, свита и смълчана. Когато се озоваха сред пленниците обаче, тя улови ръката му и го задърпа навътре към центъра на групата, теглеше го толкова силно, че едва не измъкна ръката му от рамото.

Край тях седнаха Ба’чук и Пиндор, а останалите пленници ги скриха с телата си.

— Взе ли го? — попита Пиндор.

Марика отвори длан и показа мобилния телефон на Кейди. Джейк се облещи от изненада. Явно Марика бе успяла да го вземе, когато бе паднала на колене. Смаяният му поглед я накара да се усмихне.

— Не се отказвам толкова лесно — каза момичето.

Продължаваше да държи ръката му и преди да я пусне, го стисна леко по пръстите. Завъртя се на място и извади нещо от другия си джоб. Парче зелен кристал.

— Далекоговорителят — каза Джейк. Спомни си, че го бе изпуснал на пода в килията, но явно Марика го бе взела.

Тя му подаде телефона и кристала.

— Какво очакваш да направя?

— Обади се за помощ.

— Да, определено се нуждаем от помощ — добави Пиндор.

Марика не сваляше поглед от Джейк.

— Плуваме в прекалено дълбоки води. Не можем да се справим сами.

Въпреки че току-що бе проявила такава храброст, пребледнялото й лице свидетелстваше, че в този момент изпитва страх. Джейк не знаеше дали може да призове помощ по телефона, но ако не друго, то поне можеше да позволи на Марика да чуе гласа на баща си за последен път. Подобен жест си заслужаваше усилието.

Той коленичи на пясъка, отвори мобилния телефон и видя, че батерията е на мястото си. Надяваше се в нея да е останал достатъчно заряд.

Закрепи кристала към батерията, затаи дъх и включи телефона. Снимката на мажоретките се появи отново. В центъра им стоеше Кейди, предизвикателна и смела, вдигнала високо сабя. А сега сестра му бе превърната завинаги в сив камък. Същото проклятие сякаш бе поразило и него. Не можеше да помръдне, да откъсне очи от снимката.

В този миг телефонът завибрира и прозвуча тих шепот:

— Джейкъб… Джейкъб, ти ли си?

Джейк се сепна, излезе от унеса си и вдигна телефона до ухото си, като се наведе още по-ниско. Останалите сведоха глави към него, за да не пропуснат разговора.

— Аз съм, магистър Балам. — Бащата на Марика сигурно не се бе отделял от своя далекоговорител, след като предишният им разговор бе прекъснат така внезапно. — Имаме проблем. Достигнахме бариерата около Анкх Тави, но попаднахме в плен на слугите на Калверум Рекс. Не знаем какво да правим.

Последва продължителна пауза. Джейк не можеше да вини бащата на Марика. Новините бяха шокиращи.

— Магистър Балам…

— Да, Джейкъб… момент…

Джейк надзърна между телата на пленниците. Калверум Рекс, обсебил тялото на Кре, се съвещаваше с гракилската вещица. Джейк нямаше представа с колко време разполага. Изглеждаше, че Кре се подготвя да прекоси бурята. Джейк напрегна слух и чу Балам да разговаря с някого, после магистърът прошепна в слушалката.

— След предишния ни разговор помолих магистър Захур да прегледа легендите за Анкх Тави. Той откри един ръкопис, стар, колкото народа му. В него се разказва за тази буря… Легендата най-вероятно е записана от един древен магистър от този изгубен град… Името му е Улоф. Авторът явно е изгубил разсъдъка си, но е категоричен по един въпрос…

— Кой е той?

— Бурята, за която говориш, не е буря, не е природно явление.

Джейк знаеше това. Погледна светкавиците, които прорязваха виещия вятър.

— В своята същност — продължи Балам — бариерата не е буря, а река.

Джейк се намръщи:

— Река?

— Точно така. Река на времето, водовъртеж, в който се събират минало, настояще и бъдеще и образуват вихър, в центъра на който се е озовала тази прокълната земя.

Джейк обмисли думите на магистъра и макар да му прозвучаха странно, реши, че това е самата истина. Времето беше в основата на всичко. Спомни си, че Кейди бе използвала същите думи. Времето тече като река.

Балам продължи с обясненията:

— Всеки, който принадлежи към конкретния период от време — тоест към настоящето — и се опита да навлезе в бурята, ще бъде заличен, все едно никога не е съществувал. Но има един ключ…

Джейк затвори очи обезсърчен.

— Да, зная, Ключът на времето. Джобният часовник на баща ми.

— Какво? Не. Според древния ръкопис, ключът не е нещо, което някой може да направи, конструира или построи.

Джейк отвори очи изненадан.

— А какво е тогава?

Пращенето на статично електричество заглуши последните думи на магистър Балам. Батерията отслабваше, сигналът чезнеше.

— Как да преминем? — попита високо Джейк, рискувайки да ги чуят, но трябваше да получи отговор.

— Въпросът не е какво, Джейкъб, а кой.

Джейк сбърчи чело. Сигурно не беше чул добре.

— Повторете.

Отговорът долетя накъсан, едва доловим:

— След като става въпрос… река от време, само някой извън това време… да премине безопасно.

Връзката прекъсна с остро пращене, а телефонът се самоизключи, изчерпал последните частици енергия, останали в батерията. Джейк го затвори, но го задържа в ръката си.

— В това няма никакъв смисъл — каза Пиндор. Ако часовникът на баща ти не е Ключът…

Джейк поклати глава, тъй като най-сетне бе проумял истината.

— Часовникът е просто компас. Конструиран и надарен с алхимични свойства, които да ни помогнат да открием изгубените камъни на времето. Той не е нищо повече от това.

Джейк си спомни как се бяха озовали в Дешрет. Когато се пренесе на това място от Американския природонаучен музей в Ню Йорк, компасът би трябвало да го е насочил насам, да го е притеглил към камъните на времето. Магнетитните гривни са привлекли останалите към него. В края на краищата обаче, не часовникът им беше позволил да преминат без нито една драскотина през бариерата.

Само някой извън това време…

Джейк замръзна. Всички други бяха следвали него. Той беше единственият човек тук извън времето.

— Ключът на времето не е часовникът на баща ми — каза той, вперил смаян поглед в своите приятели. — Аз съм.