Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (24)

23.
Гатанки в пясъка

Носеха се във въздуха почти цял ден, но Джейк сякаш не забелязваше нищо от това, което се случваше около него. Смазан от шок, потънал в скръб, той се скри в малка каюта на долната палуба. Бе изплакал сълзите си, седеше на леглото и се взираше в зеления камък върху масата. Той бе спасил живота му, но и го бе съсипал.

Пусна кристала и силите му бавно се върнаха. Отново го докосна, но само с върха на пръста си, за да провери дали въздействието му ще е същото. Нищо не се случи. Досети се каква е причината. Опипа превръзката на дланта си. Раната му пулсираше от болка, но камъкът се нуждаеше от кръв.

Не знаеше нищо друго за този камък. Писъкът на гракилската вещица прогаряше съзнанието му като горещ въглен. Намерил е втория камък на времето!

Спомни си рубинения кристал, увенчал жезъла й. Това ли бе първият камък на времето? Един червен, един зелен. Калверум Рекс по следите на изумрудения кристал ли се бе впуснал? Явно бе намерил първия, но се нуждаеше и от втория. И бе изпратил тази вещица да премине през пясъчната буря и да го намери.

Джейк затисна ушите си с длани, опитвайки се да спре пороя от въпроси. Но спреше ли да си задава въпроси, мислите му се насочваха към Кейди, а пред погледа му изникваха очите й, превърнали се в камък. Този спомен щеше да го преследва до края на дните му.

Знаеше, че има само един начин да облекчи болката, макар и в незначителна степен. Този лек изискваше кръв, кръвта на вещицата. Джейк възнамеряваше да я убие.

Използва студения си гняв като стълба, на който да се опре, за да се съвземе. След като насочи мислите си към отмъщението, най-накрая събра сили, за да се изправи и да събере вещите си. Макар по-голямата част от съдържанието на раницата му да се бе разпиляла, тя все пак бе останала на гърба му. Пъхна в нея камъка, не бе в състояние да го гледа повече, но и не искаше да се разделя с него.

Пое дълбоко дъх и постави длан върху златния часовник, окачен на верижка около врата му. Долови тихото тиктакане, все едно това бе собственото му туптящо сърце. Тръгна към вратата… после спря.

Защо часовникът продължаваше да тиктака? Джейк не го бе навивал, а когато бе погледнал циферблата му за последен път — в Храма на времето в Ка-Тор — стрелката бе спряла да се върти. След като бе извадил часовника от дупката в пирамидата, така и не бе проверявал дали механизмът работи.

Джейк свали верижката, измъкна го и отвори капака му. Секундната стрелка се въртеше ли въртеше. Джейк застана на едно място и се завъртя бавно. Когато се обърна на изток, стрелката се завъртя още по-бързо.

Джейк преглътна с усилие, осъзнавайки значението на този факт.

Часовникът отново действаше като компас.

Това може да означава само едно…

Ако рубиненият кристал бе първият камък на времето, а изумрудът — вторият, трябваше да има и трети. Джейк не можеше да откъсне поглед от часовника, съзнаваше, че това е самата истина. Дори предположи какъв е цветът на този трети камък.

Свали раницата си и отметна капака й, където бе закачил значката си на чирак алхимик. Върху сребърната й повърхност бяха инкрустирани четири кристала. В центъра бе разположен бял, ярък като диамант, а по върховете на въображаемия равностранен триъгълник около него имаше три други кристала: рубин, изумруд и леденосин сапфир.

— Има и трети камък на времето — прошепна Джейк.

А часовникът на баща му сочеше право към него.

Прекоси забързано стаята. Пред очите му се появи синият сапфир. Трябваше да сподели откритието си с някого. Отвори вратата и Пиндор се строполи в стаята с вик на изненада. Явно бе стоял пред вратата през цялото време и в крайна сметка бе заспал.

— Джейк! — избоботи сърдито той и олюлявайки се, се изправи на крака. Огледа изпитателно лице му, явно се чудеше какво точно да каже.

От другия край на коридора се надигнаха Марика и Ба’чук. Те също бдяха пред вратата му, разтревожени за него. В лицата им откри огледало на собствената си скръб, примесена с тревога за състоянието му.

Джейк смяташе, че не са му останали повече сълзи, но трогнат от загрижеността, проявена от приятелите му, очите му се овлажниха. Сърцето му заби силно.

— Има още един камък на времето — успя да каже той.

Марика се намръщи.

— За какво говориш, Джейк?

Всички го гледаха, сякаш бе изгубил разсъдъка си. Миг по-късно Джейк осъзна, че най-вероятно никой на борда на кораба не е чул думите на вещицата.

Покани ги в стаята и им разказа случилото се, макар това да бе изключително болезнено, особено когато стигна до участта на Кейди.

— Знаем какво стана после — каза Марика, за да го избави от необходимостта да го преживее отново.

Пиндор разтри брадичката си:

— Онова създание… Хека…

Марика присви тревожно устни.

— Гракилска царица майка. — Останалите я погледнаха и тя им обясни. — Никой не е виждал подобно създание, но се носят легенди. Това са най-злите и опасни гракили. Но какво прави тя тук?

Джейк знаеше отговора, който се криеше в раненото крило и покритото с рани тяло на гракила.

— Калверум Рекс трябва да я е изпратил през пясъчната буря. Знаем, че тези зверове притежават вроден имунитет към въздействието на пясъчните вихри. Нефертити спомена, че харпиите свивали гнездата си в покрайнините на Великия вятър. Калверум Рекс вероятно е избрал най-силния си гракил — една от цариците майки — и го е изпратил през бариерата. Въоръжил я е с пръчицата с кръвния камък и жезъла с рубинения кристал. Но въпреки защитата на неговата алхимия, бурята едва не е убила гракила.

— Изпратил е вещицата — досети се Марика, — за да намери останалите два камъка.

Пиндор се намръщи.

— Тя знае, че разполагаш с изумруда. Сега ще положи двойно повече усилия да открие третия кристал.

— А това е кристал с цвят на син сапфир — каза Марика и докосна значката на чирак алхимик.

Джейк подскочи и отвърна с плам, който изненада дори самия него:

— Никога няма да й позволя да го вземе.

— Ще ти помогнем — увери го Ба’чук. — Но първо трябва да намерим карта и да видим накъде сочи часовникът.

— Видях Политор да разглежда някаква карта — каза Марика. — Разговаряше с Хор и Шадуф на палубата. Обсъждаха накъде да тръгнем, кое селище ще ни предложи най-сигурното убежище.

— Няма да се крием — заяви Джейк.

Ба’чук го потупа по рамото.

— Тогава отивам да взема картата.

Споменаването на Хор и Шадуф напомни на Джейк за непосредствената опасност, която ги грозеше.

— Какво стана на земята?

Пиндор пристъпи още по-близо, сякаш искаше да прегърне приятелите си, както това правят футболистите преди мач. Станеше ли въпрос за стратегия, младият римлянин нямаше равен.

— Джер остана в Ка-Тор. Опитва се да организира бунт срещу Кре. Говори се, че всички от Кръвта на Ка са изчезнали, включително Кре и вещицата. Сестрата на Нефертити се е барикадирала в двореца, охранявана от стражи, верни на Кре.

Като че ли Пиндор искаше да каже още нещо, но погледна първо към Марика.

— Какво има? — попита Джейк.

— Онази зловеща алхимия, използвана от вещицата, е поразила голяма част от града. Вкаменила е стотици мъже, жени, деца…

Джейк потръпна и пое дълбоко дъх. Значи проклятието на вещицата бе поразило не само Кейди.

— Хората са уплашени — продължи Пиндор. — Този страх може да помогне на Джер, но може да се обърне против него. Някои ще го подкрепят в борбата му срещу злото. Мнозина обаче ще предпочетат да сведат глава пред властта на Кре и да изпълнят всяко негово желание.

Това бяха лоши новини. Съдбата на Дешрет висеше на косъм. При положение че Кре и последователите на неговия култ се намираха на свобода и притежаваха силата да превръщат бунтовниците в камъни, бъдещето не изглеждаше никак розово. Джейк изпита вина, която го хвърли в отчаяние. Чувстваше се отговорен не само за съдбата на Кейди, но и за всички онези, които бяха загинали днес. Появата му тук бе равносилна на запалването на фитила на буре с барут.

Марика докосна ръката му. Жестът й бе толкова лек и нежен, че приличаше на погалване с перце.

— Ще спрем Кре.

— И вещицата — добави Пиндор.

Вратата се отвори рязко и в каютата връхлетя Ба’чук със свитък в ръка.

— Намерих карта — заяви той.

Бе намерил и още нещо — Нефертити. Тя го последва в каютата, погледна Джейк, сетне извърна очи. Той прочете в тях чувство за вина и тъга. Не я обвиняваше за нищо. Тя бе скочила от кораба, за да спаси Кейди и чичо си. В края на краищата, принцесата също бе жертва на Кре и вещицата.

Когато Нефертити влезе, Пиндор изправи рамене и прокара пръсти през косата си, но от това тя щръкна още по-буйно. Принцесата не му обърна никакво внимание.

— Защо ви е картата на небесния капитан? — попита тя.

Джейк я покани да дойде край масата. Всички се струпаха около нея, а Ба’чук разви свитъка, който се оказа карта на цял Дешрет. Очертанията по периферията й бяха неясни и замъглени. Те символизираха Великия вятър, който ограждаше тази сурова земя. Останалата част бе изпъстрена с градове и села, реки и езера, скали и пясъчни дюни. Грубо нарисувани черепи маркираха опасните зони, а около един от тях танцуваха пламъци.

Джейк извади часовника на баща си, отвори го и го постави на дланта си. Всички се приведоха напред, вперили погледи във въртящата се секундна стрелка.

— Върти се по-бързо, когато я насоча на северозапад — показа им Джейк. — В тази посока трябва да вървим.

Ба’чук забоде пръст в една точка югоизточно от Ка-Тор.

— Според небесен капитан Хор в момента се намираме тук.

Джейк го помоли да мърда пръста си, докато той прокарваше линия, която водеше на северозапад от сегашното им местоположение. Маршрутът им не прекосяваше градове и села, макар да минаваше съвсем близко до пламтящия череп. Джейк продължи чак докато стигна края на картата, където бушуваше Великият вятър.

Няколко йероглифа отбелязваха място, скрито под бурята. Джейк знаеше кое е то, нищо че не можеше да разчете египетските знаци.

Нефертити произнесе името му на глас:

— Руините на Анкх Тави.

— Третият камък на времето трябва да е скрит там — каза Джейк. — Най-вероятно в пирамидата. Трябва незабавно да тръгнем натам.

Нефертити скръсти ръце.

— Никой не може да влезе в Анкх Тави. Бурята е прекалено силна. Пясъкът ще остърже плътта от костите му. Мнозина са опитвали, но никой не е успял да премине през Великия вятър.

— Ние ще успеем — Джейк затвори часовника на баща си и го вдигна високо. — Това е Ключът на времето. Помагал ни е преди, ще ни помогне и този път. Убеден съм, че часовникът ще ни преведе отвъд Великия вятър. В противен случай не би сочил натам.

— Ако се надяваме да попречим на онази вещица да превърне в камък всеки жител на Дешрет, ще трябва да съберем цялата мощ, която успеем. Само един камък не е достатъчен — каза Пиндор. — Ако Хека намери третия камък преди нас…

— Тогава всичките ми хора ще бъдат обречени — довърши думите му Нефертити. Тя обмисли ситуацията, сетне кимна. — Ще наредя на небесен капитан Хор да ни отведе там.

— Ще успееш ли да го убедиш да следва плана ни? — попита Марика.

Въпросът й като че ли обърка Нефертити, която нито за миг не бе забравила, че е египетска принцеса.

— Та аз съм дъщеря на Славата на Ра! Капитанът ще направи каквото му кажа!

Напусна каютата с енергична крачка и затвори вратата зад гърба си.

— Не е ли страхотна! — възкликна Пиндор.

Джейк се върна при масата и се подпря с юмруци върху нея. Впери поглед в картата.

— Всичко сочи към Анкх Тави. Дори съдбата на майка ми е преплетена с тази история.

— Страната ни също — добави Марика. — Съдбите на Калипсос и Дешрет се преплитат.

Думите й напомниха на Джейк един въпрос, който го измъчваше от момента, когато бе зърнал лика на майка си върху онази мозайка.

— Защо местните са решили, че майка ми е дошла от Калипсос?

— Може би е пристигнала в компанията на други хора — предположи Пиндор. — Както ние се появихме редом с теб.

— Но когато попитах старейшините в Калипсос дали са виждали родителите ми, дали са чували някакви истории за тях, те ми отговориха отрицателно.

— Анкх Тави е бил разрушен преди векове — обясни Марика. — Ако майка ти и баща ти са пристигнали в Калипсос по онова време, появата им лесно би могла да бъде забравена, а древните хроники да се изгубят.

Джейк отказваше да го приеме. Кой би могъл да забрави родителите му. Извика образите им в съзнанието си, където те заемаха ключово място. От друга страна обаче, той бе техен син и преценката му бе субективна.

Ба’чук се намръщи и отхвърли обяснението на Марика с махване на ръка.

— Ур винаги са живели в дългото време. Щяхме да знаем. — Той се обърна към Джейк. — Никога не са идвали в Калипсос.

В това нямаше никаква логика. Беше изправен пред още една загадка, която не бе в състояние да разреши в този момент. Отново се зае с картата. Преди да пристигнат в Анкх Тави, искаше да научи колкото се може повече за града. По-късно щеше да прибегне до помощта и на Нефертити.

Пиндор застана до него и изрече опасенията си на глас:

— Смяташ ли, че онова чудовище продължава да живее в Анкх Тави?

— Сфинксът ли? — Джейк си спомни крилатият звяр, изобразен върху мозайката. Дъхът му предизвикваше такава разруха. — Нямам представа. Възможно е Сфинксът да е легенда. Египтяните са обожествявали сфинксовете. Една огромна статуя на сфинкс е оцеляла дори в моята епоха.

— Що за звяр е той? — попита Марика.

— Обикновено става въпрос за животно с човешка глава. Най-често звярът е лъв, но понякога го изобразяват и като змия с нокти. На някои фрески и статуи има дори крила.

Пиндор пребледня и седна на койката.

— Не само египтяните разказват легенди за подобни зверове — продължи Джейк. — Такива истории се срещат по цял свят, но най-прочутите произхождат от Гърция.

Пиндор изсумтя презрително.

— Пак тези гърци! Въобразяват си, че знаят всичко!

— Какво гласи легендата? — попита Марика.

— Според древните гърци страховит сфинкс пазил град Тива…

Марика кимна.

— Като сфинкса, който пази Анкх Тави.

— Точно така! Сфинксът задавал на пътниците гатанка, преди да им позволи да влязат в града. При грешен отговор удушавал пътника и го изяждал.

— Олеле! — простена Пиндор.

Марика му направи знак да замълчи.

— Каква била загадката?

— Тя се променя според легендата. — Джейк се замисли за миг коя бе най-разпространената версия. — Кое животно сутринта пълзи на четири крака, по обяд ходи на два, а привечер — на три… и колкото повече крака има, толкова по-слабо е?

Той огледа приятелите си, за да види дали някой ще се досети за отговора. Тъкмо щеше да им го каже, когато Ба’чук посочи към него:

— Ти. Ние. Пълзим като бебета, вървим на два крака в разцвета на силите си и се подпираме на тояжка или бастун, вместо на трети крак, когато остареем.

— Точно така! — каза Джейк. — А колкото повече крака имаме — като бебета или като възрастни — толкова по-слаби сме!

Марика плесна с ръце, очарована от гатанката.

— Кажи ни още някоя.

Джейк бе чувал поне още една гатанка, свързвана с тази легенда. Порови в паметта си и я откри.

— Добре. Има две сестри. Едната е родила другата, втората също е родила първата. Кои са те?

Пиндор скръсти ръце.

— Нямам представа, но това ми звучи извратено.

Джейк погледна Ба’чук. Той беше сбърчил замислено вежди, но накрая сви рамене и се предаде.

— Денят и нощта — каза Джейк.

Марика се усмихна:

— Денят ражда нощта, нощта ражда деня.

Пиндор не изглеждаше доволен.

— Това не е честно!

Ба’чук също не бе щастлив. Нещо повече, беше разтревожен.

— Какво има? — попита Джейк.

— Тези гатанки — каза той. — Свързани са с времето.

Джейк се напрегна. Ба’чук беше прав. Времето бе ключът към всичко: загадъчните кристали се наричаха камъни на времето, майка му бе попаднала в капана на миналото, а сега и гатанките на сфинкса. Усещаше, че зад това се крие нещо важно.

Преди да успее да помисли върху този въпрос, корабът се наклони внезапно и те полетяха към вратата. На борда прозвучаха викове и рогове.

Джейк помогна на Марика да се изправи на крака, но само след миг и четиримата бяха запратени в противоположната посока.

Паднаха един върху друг и Пиндор извика:

— Какво става?

Отговорът долетя от прага на каютата. Нефертити нахлу в стаята. Думите й не им предложиха никаква утеха.

— Атакуват ни!