Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (4)

3.
Ключът на времето

В полунощ някой почука на вратата му.

Джейк го очакваше. Стана от леглото и прекоси стаята, като внимаваше да не събори купчините книги и листа, осеяли пода като минно поле. Това бяха резултатите от всичките му изследвания през последните три месеца и покриваха най-различни области — от личните спомени на Хауърд Картър за откриването на гробницата на Тутанкамон до „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг (на страниците й Джейк бе нахвърлял няколко бележки, показващи допуснатите от автора грешки). Бе събрал и книги, посветени на египетските йероглифи, списания със статии върху праисторическата флора и фауна, научни изследвания относно възможността за пътуване във времето.

Джейк прекарваше вечерите си в четене и препрочитане на доклади и статии, свързани с Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Изненадващата поява на Морган Дръмонд бе подновила интереса му към компанията. Удивително колко много слухове — повечето от тях направо гадни — се носеха за нея и нейната история.

Това не бе кой знае колко необичайно предвид своеобразното отшелничество на нейния президент. Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX, вече прехвърлил деветдесетте, сякаш бе изчезнал от този свят. Съществуваха само няколко негови снимки. Джейк бе открил само една, направена когато Бледсуърт е бил много по-млад: на нея бе изобразена висока, слаба фигура в британска военна униформа. Корпорацията бе много стара, първите си сделки бе сключила още през Средновековието. Твърдеше се, че фамилията Бледсуърт натрупала първото си състояние, продавайки фалшиви еликсири, които уж предпазвали от чума. Оттогава насетне Бледсуърдови продължили да правят пари по законни и незаконни начини, докато компанията им не станала най-богатата в Англия и четвъртата по големина в света.

Джейк не се почувства комфортно при новината, че подобна корпорация „държи под око“ собственото му семейство.

Досущ като Магелан, тръгнал на околосветско пътешествие, той най-сетне прекоси осеяния с книги под и стигна до вратата. Отвори я и завари на прага Кейди, облечена с долнище на пижама и огромна тениска с емблемата на любимата й в момента пънк-поп група „Атомни Вампири“.

Тя влезе в стаята, без да чака покана.

— У теб ли е?

— Разбира се. Не бих оставил часовника на татко на долния етаж, при положение че Морган Дръмонд е в дома ни.

Чичо Едуард бе поканил Морган да прекара нощта в една от стаите за гости. Джейк знаеше, че едрият англичанин бе спечелил симпатиите на леля му и чичо му, но той самият продължаваше да храни известни подозрения.

Денят бе дълъг и изморителен, изпълнен с полицейски сирени и линейки. Лекарите се погрижиха за раните им, полицаите записаха показанията им. Пред имението бе паркиран патрулен автомобил, в който дежуряха двама полицаи.

В случай, че тези бандити се върнат, бе казал чичо Едуард.

Домът им вече се намираше в безопасност. Кейди се отпусна рязко на леглото на Джейк и събори купчина книги.

— Внимавай! — предупреди я той и се зае да събира и подрежда разпиляното.

Тази купчина съдържаше информация за Атлантида. Повечето текстове не струваха и пукната пара, съдържаха пълни глупости и фантасмагории, но Джейк проявяваше специален интерес към темата за изчезналия континент. Достатъчно бе да погледне ръката си, за да си напомни, че Атлантида не е мит.

На китката си носеше гривна от сребрист магнетит, която сякаш бе излята около ръката му — не се виждаха нито спойки, нито закопчалка. Не можеше да я свали. Върху повърхността й бяха гравирани едва забележими редове, изписани на езика на Атлантида. Джейк отдавна се опитваше да разчете написаното, сравнявайки го с други изгубени езици.

Засега не бе постигнал никакъв успех.

Гривната му бе подарък и награда от старейшината на ур, неандерталското племе, което също живееше в праисторическата долина на Калипсос, земя, която се намираше под закрилата на древна атлантическа технология.

Кейди носеше същата гривна, макар да наричаше своята браслет и да я бе украсила с всевъзможни висулки, използвайки магнетичните й свойства, които ги придържа да не падат. Първоначално Джейк не одобряваше отношението на Кейди към гривната, но експериментите на сестра му в областта на бижутерията разкриха едно необикновено свойство. Гривната привличаше не само желязо, а всеки метал: сребро, злато, дори платина.

Поредната загадка.

След като подреди разпилените книги, Джейк седна с кръстосани крака на леглото и извади златния часовник от джоба на пижамата си. Постави го между себе си и Кейди.

— Откъде крадците са научили, че часовникът е у нас? — Попита Кейди. — Казвал ли си на някого?

— Разбира се, че не! А ти?

Кейди извърна театрално очи.

Не!

Сетне отново сведе поглед към брат си.

— Предполага се, че мозъкът в цялата тази история си ти. Имаш ли някакви теории?

— Единственото, за което съм сигурен, е, че корпорацията Бледсъурт е замесена по някакъв начин.

Много хора в Калипсос знаят, че сме намерили часовника на татко. Може някой да се е разприказвал и това да е стигнало до тук, в нашето време. Не мога да се сетя за друга възможност.

— При това положение можем ли да се доверим на Дръмонд?

— Не зная.

Джейк изпитваше смесени чувства към англичанина. Сигурен бе, че Морган лъже — или най-малкото, не е напълно откровен — относно причината за толкова навременната си поява в дома им. В същото време обаче Джейк не можеше да не послуша и своята интуиция. И бе започвал да харесва едрия англичанин.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Което ни води до следващия въпрос: защо тези крадци дойдоха за часовника точно сега? Тук сме вече три месеца. Защо тъкмо днес?

И двамата нямаха представа. Замълчаха, всеки от тях бе потънал в собствените си мисли.

Най-сетне Кейди взе часовника и го завъртя в ръка. Погледът й се изпълни с копнеж.

— Помня, когато мама го подари на татко. Бях едва на пет. Той ми позволи да седна в скута му и да навия часовника.

Тя отвори капачето и се взря в циферблата. Стрелките не се движеха. След като бе престоял толкова дълго във витрината, бе спрял да работи.

Кейди започна да върти коронката и да навива механизма. Джейк не понечи да я спре. И двамата бяха опитали какво ли не, за да манипулират часовника, да го накарат да ги пренесе обратно в Пангея, където да продължат издирването на родителите си.

Всичките им опити се бяха провалили.

Трябваше да открият друг начин да се върнат там.

Кейди спря да върти коронката и остави механизма да тиктака в ръката й. Гласът й стана тих и нежен като на малко дете.

— Помня как татко го носеше в джобчето на жилетката си, а аз допирах ухо, за да чуя тиктакането му. Все едно чувах сърцето на татко да тупти.

Джейк видя болката, примесена с щастие, в очите на сестра си.

— Дай и на мен — каза той и взе часовника.

Допря го до ухото си и се заслуша в тихото тракане на финия механизъм. Затвори очи, но вместо пред него да изникне образа на баща му, си представи зъбчатите колелца в часовника. Бе прочел куп книги по часовникарство като част от заниманията си по орология, изкуството за измерване на времето.

Джейк знаеше, че в часовникарството, а и в начина, по който времето се движи, има нещо важно, което му убягва. Продължи да слуша тиктакането с надеждата да получи внезапно просветление. Представи си часовниковия механизъм под металния корпус — прецизното движение на зъбните колелца, пружинните, балансите, осите. Не всички части бяха метални. За да намалят триенето, часовникарите вграждаха в някои движещи се части скъпоценни камъни: рубини, сапфири, изумруди, дори диаманти.

Докато Джейк слушаше тиктакането на часовниковия механизъм, в главата му изникна следната картина. Намираше се отново в Астромикона, разположен на върха на замъка Калакрис в Калипсос и гледаше смаяно огромния механизъм, който изпълваше пространството под купола. Докато часовникът тиктакаше в ухото му, медните колела на Астромикона се завъртяха и разноцветните кристали започнаха да обикалят в орбита около тях. Слънчевите лъчи осигуряваха енергията за въртенето на механизма. Астромиконът бе истински шедьовър на часовникарското изкуство, захранван от слънчева енергия.

Изведнъж Джейк свали часовника от ухото си, обърна се настрани, наведе се и пъхна ръка под леглото, където държеше раницата си. Измъкна я и откачи квадратната значка, забодена от външната й страна.

— Какво правиш? — попита го Кейди.

— Искам да помисля… — отвърна неуверено той, докато в главата му се оформяше една идея.

Сребърната значка бе с размерите на палец, а върху нея бяха инкрустирани четири кристала. В средата бе разположен безцветен кристал, ярък като диамант. Около него във формата на триъгълник бяха разположени три други кристала: рубин, изумруд и леденосин сапфир. Те символизираха четирите основни кристала на Пангея, четирите крайъгълни камъка, на които се основаваше алхимията на този свят.

Джейк се обърна към Кейди.

— Помниш ли, когато в Астромикона поставих фенерчето си, заедно със синия кристал и те се сляха?

— Да, така се получи онзи вледеняващ лъч!

Джейк вдигна часовника на баща си.

— В часовниците като този на татко има кристали. Всъщност скъпоценни камъни: рубини, изумруди, сапфири, диаманти. Ами ако татко е поставил часовника си във вътрешността на някой механизъм от рода на Астромикона? Може би това му е осигурило енергията, необходима за отварянето на портала към нашия свят. Ако това е така, възможно е часовникът на татко да представлява ключ и към други портали.

Кейди сбърчи чело.

— Но нали опитахме какво ли не? Нищо не се получи!

— Казах, че това е ключ. За да можем да го използваме, трябва да намерим съответната ключалка.

Джейк погледна отворения часовник. От вътрешната страна на капака някой бе нарисувал символ.

Това беше анкх, египетския символ за „живот“.

И двамата осъзнаваха, че може да се окаже важна улика, която да им позволи да направят още една малка крачка по дългия път към истината за съдбата на техните родители. Затова Джейк се интересуваше толкова много от египетска история, митология, древни текстове. Сега проумя, че този символ може би е нещо повече от улика за съдбата на родители им. Той водеше към ключалката.

Парченцата от пъзела се подредиха в главата му. Все още не разполагаше с всички от тях, но поне половината картина бе завършена. Добре съзнаваше пред какви опасности може да се изправи, ако реши да действа, преди да завърши цялата картина, но възбудата му засенчи всички страхове.

— Някой трябва да е знаел, че часовникът на татко действа като ключ — каза Джейк, след което скочи от леглото и се изправи на крака. — Затова крадците го търсеха.

— Но защо точно сега? — попита Кейди.

Джейк я посочи с пръст:

— Това е въпросът!

Кейди изглеждаше объркана.

— Защо сега? — Той сновеше из стаята, като едва сдържаше възбудата си. — Не си ли изпитвала някакво странно чувство през последните дни, все едно към теб лети товарен влак?

Кейди го гледаше сякаш е изгубил ума си, но последните му думи явно попаднаха в целта. Джейк го прочете по лицето й.

— Значи и ти си го почувствала! — извика той.

Тя се изправи.

— През последните две нощи не можах да мигна. Обаче реших, че причината е двойното мока кафе в „Старбъкс“. — Кейди отиде при брат си. — Какво означава това?

— Летяхме напред-назад във времето като две топки за пинг-понг. Това би трябвало да се отрази на нашите организми. Може би на субмолекулярно ниво сме станали по-чувствителни към потока на времето. Възможно е това да е предизвикало странното усещане.

— Не те разбирам, Айнщайн.

В ума на Джейк се въртяха безброй възможности, които не бе в състояние да осмисли докрай. Тръсна глава, сякаш за да проясни съзнанието си, и вдигна часовника.

— Мисля, че това трябва да ни насочи към ключалката, за която е предназначен ключът на татко. Тя трябва да е нещо египетско.

— Да, това го схванах.

— Тогава това обяснява защо крадците дойдоха точно днес.

Кейди първо се намръщи, после облещи очи от изненада:

— Да! Защото утре двамата с чичо Едуард ще се качите на влака за Ню Йорк и ще разгледате онази изложба в музея… египетската изложба.

Джейк кимна.

— Затова някой се опита да ни открадне часовника. Някой от експонатите в новата изложба би трябвало да е ключът, който търсим. Телата ни се опитваха да ни предупредят, да ни подготвят. — Джейк погледна сестра си право в очите. — Утре трябва да отидем в музея. И двамата.

— Но сутринта имам тренировка по фехтовка.

Джейк я погледна ядосано.

Както Джейк бе започнал да тренира таекуондо, така и Кейди бе открила спорт, на който да се посвети, и това бе фехтовката със сабя. Изглежда, че краткият й престой при викингите в Калипсос бе породил у нея любов към блясъка на остриета и танца на смъртта. Джейк трябваше да признае, че сестра му е много добра, може би не чак колкото един викингски воин, но вродената й грация и атлетизмът й помагаха да напредва бързо. Разбира се, както можеше да се очаква от Кейди, тя накара останалите мажоретки да заменят палките си със саби и превърна смъртоносното фехтовално изкуство във вълнуващо представление. Момичетата дори обсъждаха да се представят с този номер на регионалния шампионат за мажоретни състави в края на лятото.

— Не искам да го правя сам — помоли я Джейк.

Беше съвсем искрен.

Макар да не му се искаше да го признае, той се нуждаеше от Кейди. Тя бе последният човек от семейството, Джейк не искаше двамата да се разделят, особено когато ставаше въпрос за пътуване във времето.

— Ама че си глупчо! — подразни го Кейди. — Разбира се, че ще дойда. Опитай се да ме спреш! — Тя тръгна към вратата. — Започвай да четеш, Айнщайн. Трябва да научим колкото се може повече.

— Какво ще правиш?

Кейди го погледна с повдигната вежда и заплашителна усмивка:

— Отивам да наточа сабята си.