Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (11)

10.
Напред и нагоре

Пламъците се устремиха към отвора на балона с рев, наподобяващ ръмженето на огнедишащ дракон. Шумът бе оглушителен. Гологръд мъжага, почернял от сажди като ковач, боравеше с два огромни мяха, разположени под нагорещената медна фуния, насочена към сърцевината на балона. От време на време хвърляше в пещта по един червеникав плод, в резултат на което пламъците се издигаха още по-нависоко. Това бе същият плод, който ловците бяха използвали, за да прогонят глутницата велосираптори.

Явно е някакъв източник на топлинна енергия, предположи Джейк.

Той и приятелите му се бяха скупчили на палубата близо до носа на кораба. Стражите най-сетне свалиха оковите им. Въжетата, които придържаха кораба, се изопнаха. Джейк усети как се издигат нагоре и се отдалечават от скалната пирамида. Спомни си разговора между Нефертити и Амон. Явно се насочваха към нейния град, към мястото, наречено Ка-Тор.

Не всички обаче бяха развълнувани от предстоящото пътешествие по въздух.

— Повдига ми се — обяви Кейди, когато застана до перилата.

Джейк се присъедини към нея. Приятелите им застанаха от двете им страни, за да наблюдават потеглянето. Марика зае място до Джейк.

— Невероятно е! — възкликна тя, протегна ръка, взе дланта му в своята и я стисна здраво, не от страх, а от вълнение.

Пиндор като че ли споделяше тревогите на Кейди: беше пребледнял и всеки момент щеше да припадне. Въпреки ужаса, който изпитваше от летенето, малкият римлянин не спираше да обхожда с поглед палубата. Джейк знаеше кого търси той. Нефертити обаче стоеше на долната палуба. Не бяха видели Сияйната Слава на зората, откакто се бяха качили на борда.

Небесният кораб се издигна бавно във въздуха, последван от втория.

Когато скалната пирамида се смали под краката им, Ба’чук се наведе през парапета и посочи надолу:

— Вижте!

Джейк проследи посоката, която приятелят му от племето ур показваше. На върха на скалната пирамида стояха дузина мъже. Докато Джейк ги наблюдаваше, един от тях скочи от скалата с тежка раница на гърба. Останалите последваха примера му, всички полетяха надолу към смъртта — или поне така изглеждаше — когато от раниците изскочиха широко разперени крила.

Крилата уловиха въздушното течение и мъжете се понесоха към пустинята. Приличаха на делтапланеристи, яхнали топлите въздушни потоци, които се издигаха над нагрятата земя. Джейк не смяташе, че те са в състояние да настигнат двата кораба, които започнаха да се издигат все по-бързо и по-бързо. Обаче сгреши.

От раницата на един от планеристите изскочиха пламъци. Крилатият мъж се устреми право нагоре. Останалите го последваха в нестройна формация. Скоро заобиколиха двата кораба, както акули заобикалят потъваща лодка.

Тези кораби обаче определено не потъваха.

Напротив, увеличиха скоростта си.

Откъм кърмата долетя енергичен вик.

— Готови! Наближаваме реката! Пригответе платната! Джейк гледаше ту надолу, ту нагоре. Не видя и следа от река. А къде бяха платната?

— Тъй вярно, небесен капитан Хор!

Викът дойде от мъжете, събрали се в средата на палубата. Те побързаха да изпълнят заповедите на капитана, разделиха се на екипи, които заеха позиции край бронзовите манивели, разположени по протежение на бакборда и щирборда.

Джейк сбърчи чело и погледна към капитана. Високият египтянин стоеше на кърмата, облечен с дълга туника и наметало, върху което бе извезан символът на Окото на Хор, египетския бог на небето. Това бе името и на капитана, напълно подходящо име за един небесен капитан.

Капитанът бе поставил ръцете си върху огромно кормило.

— Започваме! — извика гръмогласно той.

Корабът подскочи внезапно, сякаш бе понесен от мощен порив. Кейди изпищя остро (или пък това бе Пиндор). Джейк сграбчи здраво парапета. Марика се блъсна в него и той я прегърна с едната си ръка.

Ветровитият порив се превърна в истински вихър. Джейк притисна Марика към себе си. Тя се усмихна в знак на благодарност, от което изгорялото от слънцето й лице, пламна още по-силно. Вятърът духаше силно и равномерно.

Явно достигнахме мощно въздушно течение, каза си Джейк.

Хор извика:

— Носим се по реката, момчета! Вдигнете платната!

Мъжете от екипажа започнаха да въртят манивелите, като запяха песен, за да поддържат единен ритъм.

Ба’чук отново посочи надолу, надвесил голяма част от тялото си над парапета. Очевидно не се страхуваше от височините.

От двете страни на кораба се отвориха масивни крила. Изглеждаха направени от същата наподобяваща каучук материя, която египтяните използваха за балона, но подсилена с костени ребра и обръчи.

Джейк зяпна смаяно. Знаеше, че древните египтяни са били умели лодкари и са превърнали река Нил в жизненоважна артерия, по която са превозвали храни и други стоки. Очевидно тези запратени на Пангея египтяни бяха открили нова река, по която да плават — река от вятър!

Крилата се разпериха до краен предел. Екипажът фиксира манивелите по местата им. Небесният капитан Хор завъртя рязко руля и корабът зави в нужната посока, набра скорост и полетя още по-бързо над пустинята.

Вторият кораб го следваше на безопасно разстояние. По-дребничките небесни ездачи летяха по фланговете им, но от раниците им вече не излизаха пламъци. Силният вятър им предоставяше нужната енергия да летят във въздуха.

Джейк усети, че се усмихва, когато хладният вятър разроши косата му. Погледна надолу към пустинята, осеяна с все повече скални образувания. Забеляза стадо огромни динозаври да се носи в тръс покрай малък ручей, блеснал като разтопено сребро на фона на златистите пясъци и черните скали. Зърна и няколко гъсти горички, разположени по периферията на малки оазиси.

Докато гледаше отвъд парапета, Джейк си зададе въпроса дали родителите му не бяха някъде там долу, изгубени и изпаднали в безизходица също като него. Пустинята бе един от най-неблагоприятните и негостоприемни варианти.

В далечината Джейк забеляза пламъци, които излизаха от земята и се устремяваха нагоре като изригвания на огнени гейзери. От това разстояние му се струваше, че това е нещо като гора от пламъци.

Трудно му бе да си представи колко ли горещо е там.

Под тях се появи и малко село, укрепено и разположено на върха на огромна плоска скала с формата на палачинка. Очевидно заселниците бяха решили, че е по-безопасно да построят жилищата си върху камък, отколкото върху подвижните пясъци на пустинята, където лесно можеха да станат плячка на всевъзможни опасни хищници.

После селото изчезна бавно под нозете им.

— Какво мислите за нашата земя? — попита го някой.

Джейк се обърна и видя пред себе си сбръчкан старец със съсухрена кожа. Къдравите му бели коси бяха разпилени в безпорядък и приличаха на облак, а очите му грееха със син цвят. Беше облечен в семпла роба с множество джобове — досущ като елека на Джейк, — в които бяха натъпкани всевъзможни странни на вид инструменти.

Сигурно е механик или нещо подобно.

Бронзовата яка на врата на стареца подсказваше, че той е роб, но стражите не му обръщаха никакво внимание. Всъщност единствените египтяни на горната палуба бяха двама войници и капитанът на кораба. Всички останали, включително мъжът, който боравеше с пещите под балона, носеха бронзови яки.

— Е? — настоя старецът с кисела усмивка. — Чух, че сте нови по тези места. Предполагам, че никой не ви е посрещнал с добре дошли.

— Така е — отвърна Джейк и дори се усмихна едва-едва.

— Позволете ми тогава първи да сторя това. — Старецът вдигна ръка, сякаш за да обхване цялата пустиня. — Добре дошли в страната, наречена Дешрет, където животът е труден и единственото спасение е смъртта.

— Благодаря! — изстена Пиндор. — Имахме нужда да чуем точно това!

Старецът обаче не спря да се усмихва, сякаш се присмиваше на собствените си думи.

— Казвам се Политор. Приятелите ме наричат Пол. Аз отговарям за това този стар кораб да лети без проблеми.

— Тогава не би трябвало да разговаряш с нас — каза Кейди. Тя се бе преместила по-далеч от парапета, от вятъра и от прелитащия под тях пейзаж.

— О, корабът сам може да се грижи за себе си. Не се тревожете. И не се притеснявайте толкова от тези египтяни. — Той посочи с пръст стражите. — Не са чак толкова лоши, колкото изглеждат.

— Но вие сте техни роби! — възкликна Марика.

Политор сви рамене.

— На практика това не означава нищо. Те живеят сами в Ка-Тор. За нас е отделена друга част от града. Те също имат своите задължения, както и ние — грижат се администрацията да функционира, всеки да разполага с храна и чиста вода, организират отбраната срещу онези противни създания с огромни зъби и нокти… Ние също имаме своите задължения. В края на краищата, египтяните работят за нас толкова, колкото и ние работим за тях.

— Означава ли това, че те не ви притежават? — попита Марика.

Политор изсумтя.

— Вероятно си го въобразяват понякога, но всъщност ние сме повече, надвишаваме броя им в съотношение две към едно. Ако започнат да се надуват прекалено много, просто ще спукаме балона им. — Старецът смигна към балона с горещ въздух, благодарение на който корабът им се носеше във висините. — Освен това има закони и правила. Разбираме се чудесно, стига всеки да си знае мястото. Трябва да следвате този принцип, ако искате да оцелеете тук. Затова се научихме да летим в небето. Прекалено опасно е да прекосяваме земите на Дешрет пеша, особено нощем.

Джейк кимна при спомена за кактусоподобните създания и глутницата велосираптори. Осъзна, че в края на краищата това място може би не е чак толкова различно от Калипсос. Най-вероятно обществената система не бе робовладелска, а кастова, изискваща разделение на труда, което да служи на всеобщото благо. Всеки имаше задължения и трябваше да върши работата си, за да вървят нещата.

По лицето на Политор премина сянка.

— Боя се обаче, че вие се появихте в трудни времена. Фараонът изглежда изгубен в безкрайния си сън, а двете му дъщери са прекалено млади, затова ситуацията започна да се променя. Кръвта на Ра става все по-могъща по нашите земи.

— Кръвта на Ра? — попита Джейк.

— Проклети глупаци, ако ме питате. — Старецът понечи да се засмее, но в гласа му прозвуча боязън. Хвърли поглед към египетските стражи и снижи глас: — Мрачна секта, зародила се в града, чиято сила расте с всяка следваща луна. Имат подкрепата и на принцеса Нефертити, която управлява в отсъствието на баща си. Нямам представа защо се вслушва в съветите им. Смятах я за по-умна. Законите започнаха да се променят. Наказанията станаха по-сурови. Кървавите игри бяха възобновени.

Той въздъхна шумно и тръсна глава, сякаш за да прогони мрачните си мисли. Усмивката се върна на лицето му.

— Разбира се, всичко ще се оправи. Така става винаги. Разлюляната от вълните лодка намира сигурен пристан. А като стана въпрос за лодки, трябва да се погрижа за крилата. Не искаме да се откъснат и да паднат, нали?

Кейди и Пиндор изстенаха в унисон, ужасени от възможността за подобен инцидент.

Политор извади от джоба си бронзов инструмент, който приличаше на нещо средно между отвертка и гаечен ключ, подхвърли го в ръка и го улови ловко.

Преди старият роб да им обърне гръб, Джейк го попита:

— Къде сте научили всичко това? — Той посочи с ръка корабите, както и ескорта от небесни ездачи.

— А, това са стари алхимии. — Политор почеса главата си с бронзовия инструмент. — Датират от времената, когато египтяните са живели в някакъв велик град на име Анкх Тави. Легендите твърдят, че някога алхимията им била далеч по-силна, че били в състояние да контролират вятъра, но са изгубили голяма част от знанията си при разрушаването на града. От него са останали само руини, но над тях се вихри Великият вятър и никой не може да стигне там.

Джейк искаше да му зададе хиляди въпроси, но Политор вдигна инструмента си за поздрав и им обърна гръб. Към този момент и други роби се бяха събрали да разгледат новодошлите.

Един от тях ги попита:

— Настина ли сте пристигнали отвъд Великия вятър? От приказния град Калипсос?

Марика кимна. Нямаше смисъл да го отрича.

— Калипсос не е само приказка.

— А пък ние не сме злодеи — добави рязко Пиндор.

Събралите се около тях роби зашепнаха оживено.

Джейк бе сигурен, че долавя думата пророчество, при това няколко пъти. Множество погледи се впериха в тях — някои бяха изпълнени с надежда, други със страх.

Един едър мъж коленичи и зашепна тихичко:

— Значи е истина пророчеството на Лупи Пини. Дошли сте да ни освободите. Да убиете Сфинкса. Да убиете ветровете, чиито пленници сме тук.

От изненада Джейк изгуби дар слово. Всички погледи бяха насочени към него.

Викът на небесен капитан Хор го измъкна от неловката ситуация.

— Харпии на хоризонта! Готови за бой!

Крясъци пронизаха небето… крясъци, познати до болка. Джейк се напрегна. Подобни крясъци изпълваха кошмарите му вече месеци наред. По ужаса, изписан на лицето на Марика, той разбра, че и тя е познала съществата, които ги издават.

Втурна се към носа на кораба и огледа небето пред тях. Останалите се присъединиха към него. Видя ги в далечината: крилати тела, които се въртяха и пикираха във въздуха и неумолимо приближаваха небесните кораби. Бяха повече от три дузини.

Нови и нови крясъци пронизваха небето, звучаха все по-пронизителни и по-гладни.

Джейк се сети за мумифицирания гракил в музея. Пред тях приближаваше същия звяр, само че жив, умножен многократно и събран в дяволска летяща орда. Гърците ги бяха нарекли харпии, но той използваше друго име.

— Гракили! — извика Марика.

Това можеше да означава само едно.

Джейк изрече опасенията си на глас:

— Калверум Рекс ни е открил!