Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (3)

2.
Счупени витрини

Джейк бе оставил раницата, дрехите, а също и мобилния си телефон в залата за тренировки. Не можеше да извика помощ, а да отиде до дома на съседите, би отнело прекалено много време. Трябваше да намери телефон вътре в къщата.

Вместо да се втурне тичешком през входната врата, спринтира отстрани на имението и отвори един прозорец. Водеше към оранжерията, в която някога майка му бе отглеждала орхидеи, събирани от цял свят, с които бе печелила награди от различни изложби на цветя. Сега помещението бе празно, орхидеите отдавна ги нямаше. Джейк идваше тук от време на време, за да чете, особено през зимата, когато оранжерията бе най-топлото място в цялата къща. Топлината в студените зимни дни го караше да се чувства като в майчина прегръдка.

Прехвърли крак върху перваза, пропълзя вътре и скочи на каменния под. Лятната горещина бе превърнала помещението в сауна. По челото му мигом се появиха капчици пот. Все така приведен, той се промъкна до двукрилата летяща врата, която отвеждаше от оранжерията към един страничен салон. Кухнята се намираше на две крачки оттук.

Застана до вратите на оранжерията и се ослуша, опита се да долови всеки звук. Цареше пълна тишина, което накара сърцето му да се качи в гърлото и да затупти още по-силно. Колко души бяха нахълтали в къщата? Какво се бе случило с леля Матилда и чичо Едуард?

Джейк отвори лекичко вратата и надзърна. След няколко метра тесният коридор отвеждаше до главния коридор, който разделяше голямото имение на две половини. В далечния край стоеше древногръцка статуя. Над главата й бе окачен портрет на един от предците на Джейк: Бартоломю Джейкъб Ренсъм, прочутият изследовател на Египет, човекът, създал имението Рейвънсгейт. Художникът го бе изобразил, застанал до една камила. По протежение на коридора бяха окачени и други портрети, принадлежащи на членове на фамилията от различни поколения, но всичките по примера на Бартоломю, станали изследователи.

Джейк тъкмо излезе от оранжерията, когато чу стъпки; те отекваха в главния коридор и се насочваха към него. Притисна се към покритата с дъбова ламперия стена. Непозната фигура прекоси коридора и се запъти към задната част на имението.

Беше изключително висок и слаб като скелет мъж. В едната си ръка държеше стоманена бухалка. Джейк вече не го виждаше, но чуваше дрезгавия му, изпълнена със заплаха глас:

— Къде е? Кажи ми къде е или ще пострадаш повече?

Последният въпрос бе придружен от силен трясък на разцепено дърво. По пода, застлан с плочи от варовик, се посипаха парченца стъкло. Изтърколи се камък с формата на яйце. Всъщност не беше камък, а вкаменено яйце на динозавър. В продължение на повече от сто години то бе изложено във витрината с всевъзможни артефакти и чудати предмети, събрани от прапрадядо Огъстъс. Явно човекът скелет я бе разбил с бухалката. Главният коридор бе пълен с подобни витрини, всяка посветена на някой прародител на Джейк.

Имаше и витрина, в която бяха изложени експонати, събирани от майка му и баща му.

Изпепеляващ гняв обзе момчето. То си представи как крадецът разбива на трески точно тази витрина. Страхът, който изпитваше до този момент, се изпари. Запъти се към кухнята. Там, на стената до килера имаше телефон.

Когато стигна до вратата, чу леля Матилда да крещи от предната част:

— Нямаме представа за какво говорите! Оставете Едуард на мира! Моля ви!

От същата посока долетя и звук, който приличаше на плесница, последвана от дълбок стон: мъжествен и тежък, изпълнен с гняв. Чичо Едуард. Някой току-що го бе ударил. Това означаваше, че в помещението има поне още един крадец, който да пази леля му и чичо му.

Босоногият Джейк се промъкна тихомълком в кухнята. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра 911. Постави слушалката до ухото си, но не чу никакъв звук. Нищичко! Сърцето му трепна от ужас. Явно бяха прекъснали телефонната линия.

А сега какво?

Преди да успее да вземе решение, нечия огромна длан покри устата и носа му. Две яки ръце го притиснаха към корави като камък гърди. Джейк се съпротивляваше, но все едно се бореше с оживяла мраморна статуя.

Някой просъска в ухото му:

— Стой мирно, момче!

Шепотът бе съвсем тих, думите бяха произнесени така, че единствено той да ги чуе, но въпреки това Джейк разпозна характерния британски акцент.

Успя да се извърти достатъчно, за да зърне своя похитител. Остри, груби черти, гранитно сиви очи, къса черна коса. Джейк трепна, когато осъзна на кого принадлежи това лице. Явно не се бе припознал в града.

Морган Дръмонд.

— Опитвам се да ти помогна, момче. Успокой се.

По шепота, с който бяха произнесени тези думи, Джейк осъзна, че Дръмонд несъмнено се опитва да запази присъствието си в тайна от крадците. Не му вярваше — не и напълно, — но в този момент нямаше друг избор.

Когато Джейк кимна, Морган го пусна и му нареди:

— Стой тук и гледай да не те видят!

Шефът на сигурността в Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз бе съблякъл сакото на костюма си и бе останал по тясна блуза с дълъг ръкав. Извади черен пистолет от кобура под мишницата си и се втурна към трапезарията, свързана с големия салон.

Когато Морган се скри от погледа му, Джейк реши, че не може да стои на едно място и да чака. Нямаше да се крие, докато леля му и чичо му бяха изложени на опасност. Пристъпи тихичко, отвори същата врата, през която бе влязъл в кухнята, и излезе в коридора. В същия миг гласът на Морган Дръмонд прокънтя като оръдеен изстрел откъм задната част на къщата.

— Пусни оръжието! На земята!

Отвърна му рязка ругатня, последвана от пистолетен изстрел.

Високият слаб крадец се хвърли към страничния коридор. От варовиковите плочи под краката му рикошира куршум. Човекът скелет се опитваше да избяга, без да изпуска бухалката от ръка.

Джейк не успя да се отмести навреме от пътя му. Крадецът връхлетя право върху него. Стоманената бухалка падна на земята.

Джейк се опита да стане, но пръстите на крадеца, които наподобяваха нокти на граблива птица, се вкопчиха в яката на екипа му за тренировки. Преди да успее да се измъкне, една костелива ръка се впи в гърлото му и едва не го остави без дъх.

В коридора отекнаха тежки стъпки. Появи се Дръмонд, който вече държеше два пистолета: единият сочеше към страничния коридор, другият към фоайето.

Крадецът извъртя Джейк и го постави като щит пред себе си.

— Назад! — изписка кльощавият.

Един поглед бе достатъчен на Морган, за да оцени ситуацията и да се подчини. Направи три големи крачки към задната част на къщата. Крадецът се върна в големия салон, като продължаваше да използва момчето като щит.

Когато се озова в салона, Джейк видя във фоайето втория крадец, застанал близо до входната врата. Този пък приличаше на нисък булдог с масивна челюст. Леля Матилда се бе свила край вратата на библиотеката. Готварската й шапка бе килната настрани, а белите й къдрици бяха в безпорядък. Тя гледаше Джейк с неподправен ужас в очите.

— Към колата! — извика Скелета на Булдога. — Щом държа момчето, ще направят всичко, каквото им кажем! Ще платят всяка цена!

Крадецът помъкна момчето със себе си.

Канеха се да го отвлекат!

Джейк срещна погледа на Дръмонд. Англичанинът стоеше в другия край на помещението. И двата му пистолета бяха насочени към Скелета, но очевидно се страхуваше да стреля, тъй като имаше опасност да го засегне.

Когато се озова във фоайето, Джейк направи опит да се освободи, но гърлото му бе здраво притиснато от една твърда като камък ръка.

Когато крадецът стигна до вратата, се разнесе нов шум.

Откъм стъпалата на главния вход се чу свиреп лай. В дома влетя космато кафяво торпедо, което се движеше ниско над земята.

— Уотсън, не! — простена Джейк.

Старият басет не се намираше в най-добрата си бойна форма. Караше четиринайсетата си година, вече бе полуоглушал и полуослепял. Явно бе проспал по-голямата част от суматохата, но изстрелът го бе събудил и го бе накарал да се втурне в къщата.

Уотсън прескочи последното стъпало и се хвърли на помощ на Джейк.

Естествено, не бе по силите му да се справи с якия крадец. Похитителят замахна с ръка, сякаш тя бе стик за голф, удари Уотсън по рамото и го претърколи.

Джейк побесня от гняв. Освободен от ръката, която го задушаваше, той дръпна рязко червения колан, който придържаше тренировъчния му екип и се измъкна от хватката на крадеца. В ръцете на Скелета остана само дрехата.

Вече свободен, Джейк се извъртя и се хвърли по гръб на пода. Още държеше ръкава на екипа и го дръпна с всички сили.

Скелета, който бе изненадан от развоя на събитията, изгуби равновесие. Джейк го ритна с двата си крака, нанасяйки му удар право в лицето. Усети как някаква кост, попаднала под едното му стъпало, изхрущя.

Крадецът нададе вик на изненада и болка, пусна момчето и се запрепъва към прага, а сетне и по стъпалата.

Морган Дръмонд се втурна напред.

— Стой долу! — извика той на Джейк и продължи към вратата.

Но партньорът на крадеца вече бе запалил двигателя на колата им. Морган стреля, но гумите на черния седан се завъртяха бясно по чакъла.

Джейк се изправи навреме, за да види задните стопове на автомобила, който мина напряко през английската градина и профуча към портите. Един от изстрелите на Морган пръсна задното стъкло на колата, но тя не спря и скоро се скри зад гористия хълм.

Крадците се измъкнаха.

Морган се върна със зачервено като домат лице. Очевидно искаше да се разкрещи, но вместо това изрече с напрегнат, опънат като тетива на лък, глас:

— Следващия път, когато ти кажа да стоиш мирно, момче, просто го направи, по дяволите!

Джейк кимна с облекчение.

Морган отиде в библиотеката. Чичо Едуард бе завързан за един стол. Едното му око бе толкова подуто, че не се виждаше, а долната му устна бе сцепена и кървеше. Лицето му обаче бе почервеняло, сигурен признак, че е повече ядосан, отколкото наранен. Морган и леля Матилда се заеха да го освободят.

Скимтенето на басета отклони вниманието на Джейк в друга посока. Уотсън се приближи, накуцвайки.

— О, не…

Коленичи на каменния под, за да посрещне старото куче. Уотсън завъртя опашка, дишаше тежко и бе увесил език. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото наранен. Въпреки това Джейк прокара длани по тялото му. Не напипа счупени кости, явно Уотсън бе само натъртен.

Джейк го прегърна. Чувстваше го като член на семейството, а не като домашен любимец.

— Съжалявам, Уотсън, много съжалявам.

Морган се появи зад гърба му.

— Вината не е твоя.

Джейк вдигна очи към него, сетне отклони поглед към големия салон. Половината витрини бяха разбити, съдържанието им бе разпиляно или счупено, а това бяха безценни съкровища, събирани поколения наред: редки бръмбари и пеперуди, забодени с карфици, препарирани животни, които отдавна бяха изчезнали в природата, необикновени артефакти и тотеми, донесени от цял свят, вкаменелости от различни ери и епохи.

Каква ли част от това бе изгубена завинаги?

Гласът му бе приглушен от шока.

— А чия е вината тогава?

Джейк се обърна и погледна леля си и чичо си. Леля Матилда бе оправила шапката си и бе привела белите си къдрици в ред. Бе успяла да донесе на съпруга си торбичка лед. Едуард я беше увил в кърпа и притискаше с нея подутото си око. Никога не бе изглеждал толкова крехък и беззащитен.

Сърцето на Джейк се сви.

Едуард и Матилда не му бяха кръвни роднини. Бяха приятели на дядо му и ръководеха имението Рейвънсгейт вече три поколения. След като родителите на Джейк и Кейди изчезнаха безследно, двете деца нямаха роднини, които да се грижат за тях, затова Едуард и Матилда им станаха настойници като продължиха да работят като икономи. Двамата възрастни бяха силно привързани към децата досущ като истински родители, а понякога бяха и също толкова строги.

— Какво искаха крадците? — попита Джейк.

Чичо Едуард бе вдигнал очилата си от пода, но стъклата им бяха счупени.

— Там е цялата работа! Няма никаква логика! Все питаха за часовника на баща ти. Онзи, златният, който майка ти му подари за годишнината.

Стомахът на Джейк се сви на топка. Сега вече бе сигурен чия е вината за всичко това. Трябваше само да намери огледало, за да погледне виновника в очите.

Матилда поклати глава.

— Опитахме се да им обясним, че часовникът изчезна с Ричард и Пенелопе, но те не ни повярваха.

Джейк погледна към витрината с артефакти, събрани от родителите му. Беше непокътната. Истински късмет! Защото бе скрил часовника в нея, тъй като мястото му бе там. За по-сигурно го бе пъхнал в една древноегипетска погребална урна, поставена на най-долния рафт.

След като се върнаха от Пангея, Джейк и Кейди се разбраха да запазят приключенията си в тайна и да не съобщават на никого за намирането на златния часовник. И без друго, кой би им повярвал?

Морган изръмжа.

— Значи часовникът не е тук?

След всичко случило се днес, Джейк за малко да се поддаде и да каже истината. Но подозренията продължаваха да го измъчват. Не можеше да се довери изцяло на Морган. Дали пък всичко това не бе хитра инсценировка? Резервен вариант, в случай че крадците не успеят да намерят часовника? Внезапната поява на Морган изглеждаше доста странна. Какво, по дяволите, правеше шефът на охраната на корпорацията Бледсуърт в Норт Хемпшир, Кънектикът?

Джейк си спомни нещо, което баща му бе казал веднъж: Онова, което трябва да направиш, за да запазиш една тайна, е… да не правиш нищо. Разбира се, баща му имаше предвид мълчанието, необходимо, за да се опазят археологическите находки, намерени по време на разкопки. Джейк реши да последва съвета му.

Затова не каза нито дума.

Морган поклати глава.

— Тогава сте прави. Няма никаква логика. Слава богу, че не изпусках семейството ви от полезрението си!

— Какво? — Джейк подскочи от изненада. — Защо?

— Защото Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз оправя кашите, които забърква.

— Какво искаш да кажеш?

— Опасявам се, че изложбата в Британския музей, която спонсорирахме през април, а също и медийното отразяване, което предизвика появата ви там, са привлекли нежелано внимание. Затова не ви изпускаме от поглед, след като се върнахте у дома. Преди два дни местните ми източници са дочули разговор за евентуален обир. Пристигнах тук, за да проуча въпроса по-обстойно.

Джейк все още не бе сигурен дали може да му се вярва.

— Значи това в града си бил ти, така ли?

Момчето не успя да скрие обвинителната нотка в гласа си.

Чертите на лицето на Морган се изопнаха, като че ли от срам.

— Боя се, че да. Опасявам се, че вината за инцидента с автомобила е моя.

— Какво означава това? — попита Джейк.

— Исках да открадна колелото ти.

— Да откраднеш колелото ми? За какво говориш?

— Опитвах се да забавя връщането ти у дома, да те предпазя от неприятности. — Морган изглеждаше объркан и огорчен. — Но когато пристигнах в града, видях, че някой те следи. Разпознах единия от крадците. Опитах се да го хвана, но той пусна ръчната спирачка и се измъкна през другата врата. Хукнах след него и прекалено късно осъзнах накъде се е засилил автомобилът. Зарязах крадеца, опитах се да настигна колата, но тя беше набрала прекалено висока скорост. Не успях.

— Едва не загинах!

Морган вдигна ръка.

— Погрешна преценка! Корпорацията ще покрие всички щети.

Погрешна преценка?

Джейк стоеше вцепенен, нямаше сили да промълви дори една дума.

Ревът на голям, мощен двигател го избави от необходимостта да отвърне на Дръмонд. Всички се обърнаха към входната врата. Разнесе се скърцане на чакъл и пред очите им се появи малък жълт училищен автобус.

Морган застана на прага, без да сваля ръка от кобура си.

Автобусът зави по кръглата алея и спря. Вратата му се отвори със скърцане и от него слезе високо, стройно момиче в екип на мажоретка. Това беше Кейди, по-голямата сестра на Джейк. Тя отметна дългата си руса опашка, хвърли на автобуса изпълнен с презрение поглед и изкачи каменните стъпала, които водеха към имението.

Очите й се разшириха от изненада при вида на компанията, която я посрещна на площадката пред входа. Впери поглед първо в Морган, сетне се обърна към Джейк.

Какво прави той тук? — попита го безмълвно.

Леля Матилда пристъпи напред.

— Слава богу, че всичко с теб е наред!

Кейди направи гримаса.

— Да не би возенето с училищен автобус да е нещо хубаво! Никога не съм се чувствала толкова унизена!

— Какво стана? — попита леля Матилда. — Мислех, че Ранди ще те върне у дома след репетицията на мажоретките.

— Колата му не можа да запали. Учителят по трудово смята, че някой е сипал захар в резервоара.

Всички погледи се насочиха към Морган.

Той сви рамене.

— Трябваше да забавя и нея. Явно съм успял, нали?

Джейк поклати глава и влезе в къщата. Пътьом хвърли гневен поглед към Морган Дръмонд:

— Страхотно! Сипваш малко захар в резервоара на Ранди, а мен за малко да прегазиш!

Морган се наведе и прошепна в ухото му:

— Но все пак успя да дойдеш тук, момче. Следващия път ще трябва да използвам боклуджийски камион.

Джейк впери поглед в него. Това сарказъм ли бе, или в думите се криеше заплаха? Трудно му бе да прецени. Като се вземе предвид и британският му акцент, Морган Дръмонд звучеше досущ като Джеймс Бонд.

Преди Джейк да успее да прецени, зад гърба му се разнесе писък. Кейди стоеше на прага, изгубила ума и дума при вида на опустошения им дом.

— Какво се е случило?

Добър въпрос.

Джейк се взираше в счупените витрини и разпилените съкровища.

Какво наистина се бе случило тук?