Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (18)

17.
Мишки в лабиринт

Джейк нямаше време да обмисли решението си.

Джер и двамата мъже хукнаха приведени. Египетските стражи не забелязаха присъствието им, тъй като вниманието им бе насочено към пеещата тълпа на площада. Когато се озова на една крачка от тях, Джер даде знак с ръка и тримата затворници се хвърлиха върху стражите.

Те се строполиха, без да издадат звук.

Пътят към свободата им бе разчистен само за един миг.

— Хайде! — подвикна Джер както на останалите затворници, така и на групата на Джейк.

Хукнаха лудешки и прелетяха през сводестия изход. Повечето се насочиха към площада, където бяха посрещнати с викове на изненада от тълпата. Джейк и приятелите му се втурнаха в обратната посока, притичаха покрай голямата зала и поеха нагоре по най-близкото стълбище. Въпреки че бяха предрешени, трябваше да избегнат най-оживените части от пирамидата.

Решението се оказа правилно.

Докато тичаха по стълбите, от залата под тях се разнесе тропане на твърди сандали и дрънчене на мечове и щитове. Джейк даде знак и петимата се долепиха до стената. Долу, от голямата зала изскочиха египетски войници и се насочиха към площада с копия в ръце. Никой от тях не забеляза натрапниците, спотаили се на стълбите.

В този момент Джейк видя, че не само те се крият тук. Лудият със сивата брада седеше на едно от долните стъпала и човъркаше мръсотията, събрала се под един от ноктите на краката му, сякаш бе спрял да си почине по време на излет сред природата. Неясно как, но и той бе успял да се снабди с наметало и ги бе последвал, вместо да избяга с Джер.

Защо?

Когато забеляза вниманието на Джейк, лудият го погледна и отново му намигна. Сега нямаше време да го разпитва или да го пропъжда. Явно групата им се бе увеличила с още един член.

Джейк вдигна златния часовник и провери циферблата му. Стрелката продължаваше да сочи към вътрешността на пирамидата.

— Хайде — подкани ги той и останалите го последваха.

Напредваха по-предпазливо към следващия етаж, където коридорите бяха по-тесни и се пресичаха във всички посоки.

От време на време Джейк поглеждаше часовника на баща си, за да се увери, че са на прав път. Въпреки това, макар че държеше в ръката си Ключът на времето, той се чувстваше като сляпа мишка, която търси скритото в лабиринта парченце сирене.

За щастие, не срещнаха почти никого по горните етажи, освен неколцина слуги, нарамили купища чаршафи или метли. Никой не обърна внимание на Джейк и спътниците му, забулени в наметалата.

Най-накрая часовникът ги отведе пред високи дървени порти, чиито греди бяха обковани със златни ленти. Трегерът над вратата бе покрит с йероглифи. Ако Джейк разполагаше с повече време, щеше да се опита да прочете написаното. Вместо това обаче насочи цялото си внимание към един-единствен символ, изписан върху металната мозайка, инкрустирана в центъра на портите.

Отвори часовника и сравни символа с гравираното върху него изображение. Бяха напълно еднакви.

Лудият пристъпи напред и докосна емблемата върху вратата.

— Анкх Тави — каза той.

Джейк разбра. Изображението върху часовника и неговото копие върху вратата символизираха изгубения град. Трябваше да се досети сам. Върху часовника бе изобразен анкх, а името на града беше Анкх Тави. Заслужаваше да се плесне по челото, но го стори само наум.

Лудият натисна силно, отвори едната половина на голямата врата и така раздели символа на две. Подкани ги да влязат вътре, като през цялото време не спираше да мърмори нещо.

Джейк влезе последен. Останалите стояха на няколко крачки от прага и не можеха да помръднат. Той разбра защо. Намираха се най-вероятно в сърцето на пирамидата, а пред тях, озарен от светлината на факлите, грееше огромен модел на град, изработен от пясъчник. Това би трябвало да е макет на Анкх Тави.

Ба’чук дръпна Джейк за ръкава и насочи погледа му към стъпаловидната пирамида в центъра на града. Бе досущ като големия храм на Кукулкан в долината на Калипсос, но с една разлика — на върха на тази пирамида не бе кацнала крилата змия.

Около макета на града бяха подредени стелажи с наредени върху тях фрагменти от счупени статуи, лавици с керамични съдове, дори големи късове от стени, покрити с фрески.

Джейк пристъпи неуверено напред и огледа едно изображение на богинята Бастет с котешка глава. Зад нея се намираше статуя на бога сокол Хор с отчупени крила. На няколко стъпки встрани черен обелиск, покрит с йероглифи, сочеше към покрива.

Джейк си спомни, че по време на полета с небесния кораб бе станало дума за това място. Нефертити го бе нарекла Храма на времето.

— Това трябва да е оцеляло от Анкх Тави — каза той. — Отделни парчета, преди градът да рухне.

Лудият кимна, на лицето му бе изписана тъга, докато оглеждаше събраните тук предмети.

Джейк спря пред сложен комплект от огромни бронзови колела, които се напасваха идеално. Те му напомниха за механизма на счупен часовник.

Марика изказа своето предположение:

— Прилича на част от Астромикона.

Джейк осъзна, че тя бе права. Представи си огромния механизъм с въртящите се кристали, задвижван от слънчевата енергия на върха на замъка Калакрис.

— Вижте това — подкани ги Пиндор, който бе застанал пред поднос, направен от някакъв лъскав метал.

Сребристата му повърхност бе идеално гладка и отразяваше цялата зала. Макар подносът да бе твърд, изглеждаше покрит с вода и създаваше илюзията, че можеш да потопиш ръката си в него. Воден от любопитство, Джейк докосна повърхността и усети лека вибрация, от която косъмчетата по врата му настръхнаха. Това не бе единствената странност, свързана с подноса. Върху повърхността му се появиха букви.

Джейк не успя да разчете написаното, но бе виждал тези букви в Калипсос. Това бе езикът на Атлантида. Наведе се по-близо, огледа стилизираната фигура в центъра. Приличаше на крилата змия, захапала собствената си опашка, както бе сторил митичният дракон Уроборос^[1], за когото бе прочел в една от своите книги.

— Уислинг — рече брадатият старец, забелязал интереса му към изображението. — Така поне го наричаме ние. Пакостлива дребна твар от старите ни легенди. Твърдят, че се заселил в сянката на Анкх Тави преди всички останали. Никой обаче не го е виждал.

Джейк отстъпи крачка назад и огледа цялата зала. Всички улики сочеха към изгубения град Анкх Тави: макетът, оцелелите фрагменти от стария град, частите от механизма от Атлантида. Разбра, че ако има някаква надежда да се измъкнат от тази пустиня, тя се крие в Анкх Тави.

Преди да предприеме това пътешествие обаче, той трябваше да разреши една загадка. Джейк отново повдигна часовника на баща си. Завъртя се, откри в коя посока стрелката се върти най-бързо и тръгна натам.

Докато вървеше, огледа модела на стъпаловидната пирамида и се опита да я сравни с храма на Кукулкан. Хрумна му една мисъл. Ако в Пангея има две пирамиди — една тук и една в Калипсос, възможно ли е пирамидите да са повече? Да има и други неоткрити места в Пангея, съхранили технологиите на древна Атлантида? Тази мисъл бе последвана от друга, по-близка до сърцето му. Ами ако родителите му бяха попаднали в капана на някоя от тези други земи?

За момента Джейк загърби въпросите, тъй като се озова пред странен експонат: малък фонтан, направен от пясък. По четирите страни на малка стъпаловидна пирамида се стичаха пясъчни зрънца. На дъното на фонтана пясъкът се събираше в плитък басейн, където биваше засмукван и изпомпван отново на върха в нескончаем цикъл.

— Пясъкът е река — каза Ба’чук. — Никога не спира.

Джейк погледна приятеля си, почувства, че в думите му се крие по-дълбок смисъл. От друга страна обаче, ур обичаха да говорят със загадки. Някой ден от Ба’чук би станал чудесен старейшина на неговото племе.

Джейк заобиколи фонтана, готов да продължи своето търсене, но когато застана от другата му страна, секундната стрелка на часовника забави своето въртене. Притаи дъх, застана с лице към фонтана и вдигна часовника.

Тънката стрелка отново се завъртя с бясна скорост.

— Това е! — извика той.

Когато останалите се скупчиха около него, Джейк поднесе часовника на баща си като гайгеров брояч към пирамидата. Всеки път, когато го доближеше до някоя от страните й, часовникът полудяваше и започваше да вибрира в ръката му.

Спомни си златната пирамида в Британския музей, онази, която майка му и баща му бяха открили при последните си археологически разкопки. Тя бе умалено копие на храма на Кукулкан и отваряше портал към друг свят. Двамата с Кейди бяха пъхнали двете половини на счупена маянска монета в дупка върху повърхността й и се бяха озовали в Калипсос.

Възможно ли е тази пирамида също да е портал?

Джейк протегна ръка и се опита да спре пясъчната струйка, която се стичаше по едната й страна. Под пясъка се показа кръгла дупка. Беше доста по-голяма от тази на пирамидата в Британския музей. Тази дупка не се намираше случайно там, сигурно играеше ключова роля.

Само че този път не разполагаха с монета.

Джейк повдигна часовника на баща си. Доближи го до отвора и стрелките се завъртяха още по-бързо. Най-сетне проумя.

— Ключът на времето… — промълви той. — Разполагахме с ключа, а сега намерихме и ключалката.

Протегна ръка и постави часовника в дупката. Пасна идеално. Въртенето на стрелката незабавно спря.

Разнесе се силно тиктакане. Не идваше от часовника, а от самата пирамида.

Всички отстъпиха назад и тя се отвори, разделяйки се на четири еднакви части. Вътрешността й бе заета от часовников механизъм с бронзови колелца и оси. В сърцевината му грееше изумруд с големината на юмрук, шлифован в идеална сферична форма.

Джейк посегна към него.

— Не го докосвай! — предупреди го Пиндор.

— Часовникът на баща ми ни доведе тук. Този камък би трябвало да е важен. Достатъчно важен, за да привлече вниманието на Калверум Рекс. — Джейк постави дланта си върху камъка. — Не мога да му позволя да го вземе.

— Внимавай! — предупреди го Марика.

Джейк обаче не разполагаше с достатъчно време, за да бъде предпазлив. Стражите можеха да ги открият всеки момент. Искаше да вземе камъка, сетне да намери начин да се срещне с Джер в „Кривият гвоздей“. Това беше целият му план.

Очакваше да го разтърси някаква енергия, когато пръстите му обхванат кристала, но нищо подобно не се случи. Извади зеления камък, а когато отстъпи назад, пирамидата бавно се затвори и по нищо не си личеше, че някой я е докосвал.

Само че пясъкът вече не се стичаше по страните й.

Очевидно кристалът бе задвижвал механизма й.

Когато Джейк извади часовника на баща си, Мари и Пиндор въздъхнаха облекчено. След миг обаче подскочиха, стреснати от вика, разнесъл се зад тях.

— Джейк! — Беше Кейди. Както обикновено тя бе следвала своя собствена програма. Сигурно търсеше къде са изложени бижутата. Джейк обаче долови в гласа й нотка на страх. — Ела да видиш това! Ела веднага!

Той прибра кристала в раницата си и тръгна към нея, последван от останалите. Кейди бе застанала пред черна стена, където голямо декоративно пано от мозайка покриваше целия свод на залата. Това бе най-съвършената мозайка, която бяха виждали, толкова фина и изящна, че приличаше на картина.

Джейк отиде при сестра си, която бе застанала в далечния й край. Той осъзна, че това е триптих, произведение на изкуството, разделено на три части. Всяка от тях разказваше различна история. Първата изобразяваше Анкх Тави като кипящ от енергия град, над който светеше ярко слънце. Втората показваше града, потънал в руини. Извиваха се бури, а хората бягаха ужасени. Над тях бе надвиснал страховит звяр с огромни крила и огненочервени очи. От зейналата му паст духаха ветрове.

— Виещият сфинкс от Анкх Тави — обясни лудият.

Това бе историята за падението на великия град, история, разказана с парченца разноцветно стъкло и керамика.

— Джейк! — извика Кейди и му махна с ръка да отиде при нея.

Той ускори крачка.

— Какво има? — раздразнено я попита.

Тя сочеше третата мозайка с широко отворени от изумление очи. Градът лежеше в руини, но в него цареше тишина и спокойствие. Нищо не помръдваше, освен вятърът, който извиваше пясъчни вихрушки. Застанала над Сфинкса, над града се извисяваше самотна фигура, приличаща на великан, който се готви да превърне руините в прах.

Лудият заговори:

— Това е Онази, която дойде от Калипсос. Онази, която събуди Великия Сфинкс и унищожи Анкх Тави.

Кейди се обърна към Джейк, но не намери сили да промълви нито дума. Не можеше да повярва на очите си.

— Това е мама!