Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (5)

4.
Ноктите на мумията

Цялото пространство извън линкълна бе изпълнено с шумовете на Манхатън, сърцето на големия метрополис — клаксони, викове, ръмжене на двигатели, докато сутрешният трафик пълзеше със скоростта на охлюв. Джейк седеше на задната седалка, вдигнал глава към гората от небостъргачи. Кейди се бе настанила на другия край на седалката и гледаше към Сентрал Парк. Между тях бе седнал чичо Едуард, който се наведе напред, за да помоли шофьора за пореден път да побърза.

— Господине — напомни му той с обичайната си английска вежливост, — трябва да стигнем до Американския природонаучен музей преди осем. Имаме стриктна уговорка и не бива да закъсняваме.

Шофьорът вдигна и двете си ръце от волана в знак на отчаяние.

— Човече, какво очакваш да направя? По това време целият град се превръща в огромен паркинг.

Чичо Едуард се облегна назад и скръсти ръце в скута си.

От седалката до шофьора прозвуча тежко боботене.

— Завий на онова кръстовище — изкомандва Морган Дръмонд. — Мини напряко през парка. Престани да мислиш как проклетата машинка да надуе сметката ни.

Таксиметровият шофьор понечи да възрази, но нещо в изражението на Дръмонд го накара да се съсредоточи върху волана си и да се качи на бордюра, за да вземе завоя.

Кейди бръкна в чантичката, която носеше на кръста си.

— Чичо Едуард, вземи мобилния ми телефон, ако искаш да предупредиш твоя приятел, че ще закъснеем.

— Няма да закъснее — каза Морган и се обърна към шофьора. — Нали така?

Шофьорът се приведе още по-ниско над волана.

Джейк изучаваше гърба и тила на Морган, опитвайки се разбере по-добре този човек. След вчерашното нападение англичанинът бе настоял да ги придружи до града в ролята си на техен телохранител.

Тази сутрин чичо Едуард се бе опитал да ги разубеди да пътуват до Ню Йорк или поне да отложат посещението си на изложбата, но Джейк категорично бе отказал, подкрепен от Кейди, която не искаше да пропусне възможността да обиколи модните магазини. В крайна сметка чичо Едуард бе отстъпил, тъй като добре знаеше, че нищо не е в състояние да застане между Кейди и разпродажба в прочутия универсален магазин „Сакс Пето Авеню“, да речем.

Дори леля Матилда бе решила, че е най-добре децата да не са у дома, а на някое по-безопасно място. Вече бе организирала почистването на къщата и бе извикала представители на застрахователната компания, които да направят оценка на щетите. Полицаите щяха да продължат да патрулират около имението.

Рано сутринта, още с първите слънчеви лъчи, четиримата потеглиха към гарата, където щяха да хванат влака за Ню Йорк. В този момент, два часа по-късно, линкълнът най-сетне спря пред Американския природонаучен музей. Каменните стъпала водеха до огромната колонада пред входа. Внушителната постройка приличаше на древен храм, посветен на науката. През годините Джейк бе прекарал безброй дни и часове в неговите зали и изложби.

Вратата на таксито се отвори и сърцето му заби учестено.

Погледна Кейди. Очите й блестяха. Бе сигурен, че тя изпитва същото. Напрежението от последните два дни бе станало почти болезнено. Той се затича по стъпалата, нетърпелив да влезе в музея и да започне своето търсене.

— Хайде — подкани останалите и метна раницата си на рамо. Беше се подготвил добре за предстоящото приключение — беше обул туристически боти и широки панталони, а елекът му имаше безброй джобове, пълни с всичко, от което би могъл да има нужда при завръщането си в Пангея.

Кейди също бе облякла дрехи, подходящи за експедиция: джинси, Т-шъртка, а върху нея — свободно падаща блуза, беше с боти, чиито токчета обаче бяха по-подходящи за ревю, отколкото за планински преход. На кръста си носеше елегантна чантичка „Луи Вюитон“.

Тя отвори багажника на таксито и извади розовата си раница с форма на дуло на базука. Това всъщност не беше раница, а продълговат сак, в който носеше сабята си за фехтовка.

Чичо Едуард сложи ръце на кръста и я изгледа въпросително.

— Млада госпожице, продължавам да не разбирам защо трябва да мъкнеш това нещо със себе си.

Кейди метна сака си през рамо.

— Защото искам да си купя нова сабя. Не мога да си харесам нито една в Норт Хемпшир. А старата ми трябва, за да сравня с нея теглото и баланса на новата.

— Но тази я купихме едва преди три месеца…

— Именно. Значи е време за нова!

Едуард поклати глава и се предаде. Морган Дръмонд ги изгледа с ръце, скръстени пред гърдите, а в очите му проблесна подозрение.

— Да вървим — подкани ги чичо Едуард.

Заизкачваха заедно стъпалата.

Над входа бе окачен огромен транспарант, който рекламираше предстоящата изложба. На него бе изобразена златната маска на Тутанкамон, а под нея — голямата пирамида на Хеопс. Изложбата щеше да отвори врати след два дни.

Когато стигнаха входа, вратата се отвори и на прага се показа дребничък мъж. Усмихваше се широко, сякаш за да ги приветства с добре дошли. Носеше кафява жилетка, а ботите му стигаха до средата на прасците. Долната част на лицето му бе обрамчена от рунтави сиви бакенбарди, които стърчаха като чифт крила, изникнали от двете му страни. На носа му бяха кацнали очила с кръгли рамки. Целият му вид и особено големият му корем напомняха на Джейк за Теди Рузвелт, макар и на преклонна възраст.

— А, ето те и теб, англичанино! — Той посрещна чичо Едуард със сърдечна прегръдка. — Колко време мина? Десет години?

— Трийсет — поправи го Едуард, но обичайното му строго излъчване отстъпи място на далеч по-младежко изражение. — Доколкото си спомням, това беше на двайсет и петата годишнина на старата ни част.

Едуард се обърна към останалите и ги представи на своя приятел — първо Морган Дръмонд, сетне Кейди и Джейк.

— А тези двамата са Катрин и Джейкъб Ренсъм.

Мъжът облещи очи.

— Мили боже, да не би това да са внуците на Барт Бойната брадва!

— Самите те!

Джейк повдигна вежди.

— Бойната брадва?

Едуард им обясни:

— Това беше прякорът на дядо ви. Бартоломю го получи заради томахавката, която носеше по време на пустинната кампания в Африка.

Джейк бе чувал много истории за сраженията в Африка, но не и тази.

Едуард потупа приятеля си по рамото.

— А това е професор Хенри Клееман, прочут египтолог. Прекарал е по-голямата част от живота си в археологически разкопки. По време на войната се влюби в пустинята и след това така и не можа да се раздели с нея.

Хенри посрещна думите му с махане на ръка и каза:

— Достатъчно! Да влизаме. Да се скрием от тази жега! Преситих й се още в Египет.

Професорът ги поведе през входното фоайе и централната ротонда, а оттам — покрай огромен скелет на барозавър.

— Разположили сме египетската изложба на четвъртия етаж, така че трябва да изкачим някое и друго стълбище. — Хенри ги поведе след себе си. — Постоянната експозиция на музея отваря след два часа. Исках да ви осигуря колкото се може повече време да разгледате изложбата на спокойствие. Има доста неща, които трябва да видите. Изложили сме артефакти от най-ранните египетски династии. От скарабеи, обсипани със скъпоценни камъни, до огромни саркофази. Гвоздеят на изложбата обаче е онази гробница, която откриха миналата година. Разглобиха я на парчета, за да направят място за новата магистрала, която строят, и така я транспортираха дотук. Ние я сглобихме на място. Изглежда великолепно.

Джейк едва се сдържаше да не хукне пред стария професор. Вместо това, той реши да премине към същината на въпроса.

— Професоре, чудех се дали в изложбата има някой египетски анкх?

— Анкх? Момчето ми, има ги колкото искаш, при това във всевъзможни форми и размери. Издялани от камък, излети от злато, инкрустирани със скъпоценни камъни. Имаме всичко, за което се сетиш! — Професорът явно бе доловил вълнението на Джейк, защото постави ръка на рамото му и продължи: — Ще ти кажа под секрет — най-ценният експонат в цялата изложба пристигна днес. Невероятен мумифициран екземпляр. Никога не съм виждал нещо подобно.

Джейк кимна любезно, но повече се интересуваше от възможността да открие онзи анкх, който съответстваше на изображението върху часовника на баща му. Бе го окачил на верижка около врата си и усещаше тиктакането на механизма, което резонираше в гърдите му и го подканяше да побърза.

Когато се качиха до четвъртия етаж, Хенри им посочи другия край на коридора.

— Там е! Право напред!

Професорът ги поведе през двойна заключена висока врата, пред която бе поставен и червен плюшен шнур. Заобиколиха своеобразната бариера, а Хенри използва магнитна карта, за да отключи. Покани ги да влязат, след което затвори след тях.

Сякаш се озоваха в увеселителен парк, посветен на Древен Египет. Огромните статуи, покритите със символи обелиски и стъклените витрини образуваха обширен лабиринт, който се виеше край масивни саркофази. Отвъд изправените ковчези Джейк забеляза дървена лодка, направена изцяло от преплетени тръстикови стъбла.

Докато разглеждаше лодката, един музеен работник вдигна квадратното платно на мачтата й. Джейк си я представи как плава по течението на Нил. За миг му се стори, че усеща хладния полъх на речния бриз.

— А! — възкликна Хенри и вдигна ръка. — Климатикът най-после заработи. Време беше.

Значи не е бил нилски бриз…

Джейк насочи вниманието си към центъра на залата. Масивни стени от червеникав пясъчник оформяха нещо като зала в залата.

Хенри забеляза интереса му.

— Това е гробницата, за която ви споменах. Стенописите са невероятни, пресъздават цялата погребална процесия. Какво ще кажете да отидем първо там?

Джейк последва останалите като не пропусна да огледа наляво и надясно, търсеше онзи анкх, който би могъл да съответства на изображението върху часовника на баща му. Видя, че Кейди прави същото. Добре. Ако не се разсейваха и търсеха заедно, щяха да съкратят времето наполовина.

— Виж! — възкликна тя и спря внезапно пред него.

Сърцето на Джейк подскочи в гърлото му. Нима бе открила нужния анкх?

Кейди се наведе над една от стъклените витрини.

— Тези обеци във формата на пеперуди ще изглеждат страхотно със синята ми рокля!

Джейк изстена и я побутна напред.

Хенри, застанал начело на малката им групичка, спря пред входа на гробницата.

— Вътре сме изложили новата мумия. Реших, че това е идеалното място, където да поставим подобен експонат. Непременно трябва да я видите, затова ще ви оставя да разгледате сами. — Той намигна на Джейк. — Виждам, че някои от нас изгарят от нетърпение.

Морган измърмори зад гърба му:

— Момчето си е такова… странно.

Джейк се усмихна и понечи да последва останалите в гробницата, когато нещо край входа привлече вниманието му. Една табелка. Замръзна на място. Не може да бъде! Беше толкова смаян, че фокусира погледа си с усилие. Наложи се да прочете табелката цели три пъти.

О, не…

Джейк не можеше да откъсне поглед от грифона, разположен под надписа, който му напомни за чудовищните гракили в Пангея. Разгневен, той се извърна към Морган Дръмонд.

— Знаеше ли за това?

Лицето на англичанина помръкна, той сбърчи вежди, сякаш за да прочете надписа.

— Не — промълви най-сетне. Но веднага — сякаш облакът върху лицето му бе отминал — възвърна обичайното си невъзмутимо като гранит изражение. — Корпорацията финансира хиляди проекти по цял свят. В половината музеи по света има подобни табели.

Хенри прекъсна разговора им, очите му се разшириха от изненада зад кръглите стъкла на очилата му.

— Страхотен късмет! Побързайте! Мумията току-що е пристигнала! Сега ще я отворят.

Морган побутна Джейк, подканяйки го да влезе в гробницата.

Щом се озова вътре, зловещ студ пропълзя по цялото му тяло. Джейк си представи изправения на задните си крака грифон. Нещо тук не беше наред.

Тъй като гробницата бе покрита с купол, във вътрешността й бе необикновено тъмно. В няколкото осветени витрини бяха изложени различни погребални предмети. Миниатюрно подово осветление озаряваше множество стенописи, включително Анубис, изобразен с човешки ръст. Египетският бог на смъртта имаше тяло на мъж и глава на чакал. Алените му очи накараха Джейк да потръпне и да побърза да отмести поглед.

В центъра на гробницата се издигаше каменна плоча, която изпълняваше ролята на олтар. Върху нея, досущ като при жертвоприношение, бе положено тяло, увито цялото в ивици плат. От едната му страна стояха двама работници в бели гащеризони с извезан върху тях грифон.

— Елате по-близо — подкани ги Хенри и махна с ръка на Джейк. — Това е невероятен експонат. Всеки египтолог би жертвал зеницата на окото си, за да се озове тук в този момент. Дори нашият музей ще разполага с тази мумия само за първата седмица от изложбата. Това е жест от страна на спонсора, преди мумията да се върне в Египет.

Жест от страна на спонсора…

Джейк погледна Морган. Лицето на англичанина остана напълно безизразно.

Хенри направи знак на двамата музейни работници да свалят погребалния саван от мумията.

Джейк пристъпи напред. Кейди стоеше от другата страна редом до чичо Едуард.

Очилата на Хенри отразяваха приглушеното осветление.

— В целия свят няма друга подобна мумия. Предполагаме, че древните египтяни са се опитвали да създадат скулптура на някое тяхно божество. Знаем, че са обичали да изобразяват боговете си като полухора, полуживотни. Като онзи чакалоглав Анубис, ей там. Или като богинята Бастет, често изобразявана с глава на котка. В този случай смятам, че древните египтяни са се опитали да почетат своя бог Хор, като създадат негово подобие. Вместо да използват камък или боя обаче, те са използвали различни телесни части.

Телесни части?

Джейк се намръщи. Спомни си, че Хор е бил египетският бог на небето.

Докато двамата служители сваляха погребалния саван, професорът продължи:

— Хор обикновено е изобразяван с глава на сокол, а понякога просто като птица. Затова, разбира се, подобието на Хор се е нуждаело от крила!

Отметнатият саван разкри мършаво тяло, свито като в агония. Кожата му бе изсъхнала отдавна и под нея се показваха костите на ръцете и краката. По-голямата част от тялото бе покрита от сивкави на цвят крила, което му придаваше известно сходство с пашкул, но чудовищен пашкул. Плешивата му глава приличаше повече на свинска зурла, отколкото на човешко лице. От устните му, озъбени в усмивката на смъртта, стърчаха остри жълтеникави зъби.

— Погледнете ръцете и краката му — продължи Хенри. — Очевидно са заменили човешките пръсти и нокти с птичи. Това е изумително постижение! Как са успели да сглобят части от толкова различни животни, за да създадат тази уникална мумия!

Хенри продължи да говори, но Джейк спря да го слуша. Ушите му забучаха, кръвта му замръзна. Кейди също бе побеляла като погребалния саван. Тя също беше разбрала какво лежи пред тях. Това не бе някой Франкенщайн, съшит от различни телесни части.

Това същество бе истинско.

В Пангея Джейк се бе сражавал с неговите събратя.

Това бяха мумифицираните останки на гракил.